Пътешественикът и фотограф представи своите приключения при изкачванията на родните първенци на 30 септември.

Без значение кой сезон е настъпил, сякаш винаги е подходящо време човек да оправи поглед към планините.

На пазара вече може да откриете красивото издание на „Планините на България” от пътешественика Иван Панкев, съчетаващо в себе си над 200 уникални фотографии, както и 54 пътеписа, включващи приключенията на автора по време на изкачванията му на техните първенци, както и някои емблематични им върхове.

В книгата ще откриете неподозирани местности, скрили се между склоновете на Стара планина и Родопите, ще видите България, погледната от най-високите върхове на Рила, Пирин и Средна гора и ще научите повече за планини, чиито имена може дори да не сте чували.

На премиерата на „Планините на България”, провела се на 30 септември в бар SODA, фотографът разказа малко повече около работата по изданието, обхванало 2 месеца, 2 години или 20 години от живота му.

Пред пътешественика и журналист Николай Н. Нинов („Намерени от чудесата” и „Повторени сънища” и „Времето гледа с десет очи”) той призна, че първоначалният снимков материал, с който е разполагал, е включвал над 100 000 фотографии и е било изключително трудно да подбере окончателните над 200.

Ултрамаратонецът Ивайло Атанасов, който е автор и на предговора на изданието, изтъкна, че е отраснал между три планини, но сякаш хората около него не обръщали внимание на това богатство. Затова и намира за изключително важно начинанието на Иван, което има за цел да разкрие неповторимата дива красота на планината.

Там, където небето и земята се срещат, Иван Панкев открива любовта – в планината той се запознава със своята съпруга и открива неподозирани страни на живота. Но в изданието на  „Планините на България” ще откриете и нещо много повече – магията на един вълнуващ, непредвидим и почти мистичен свят.

Из „Планините на България“ от Иван Панкев 

Земенска планина е част от Милевско-Конявската планинска редица и е още една от множеството планини в област Краище.

Най-достъпната изходна точка е гр. Земен, откъдето до най-високата ѝ точка води рядко използв ано асфалтово шосе. За съ жаление, самият първенец вр. Тичак (1295 м) е забранен за посещение, защото на него има действаща военна база.

Отново съм във влака за Земен – през есента на 2017 г. сякаш съм абониран за него. Сутринта едва ли не съм се самопринудил да изляза от вкъщи. В началото на ноември над София тегне сива пелена от мъгла, смог и депресия, която се просмуква в мен с всяка глътка свеж столичен въздух, ухаещ на запалени камини и изгорени газове, и постепенно ме изпълва с апатия.

На гарата в Земен нещата не са кой знае колко по-различни. Поемам нагоре, като се стремя да избягвам асфалта, доколкото е възможно. Гледката на местната каменна кариера, разкъсала снагата на планината, въобще не помага за разсейването на налегналите ме тягостни чувства. Самото движение обаче разпръсква здрача вътре в мен и пейзажът вместо потискащ, вече ми се струва мистичен.

Това не ми пречи да мрънкам:

– Уф, гората е прегоряла и хубавите цветове са преминали. Закъснял съм!

Натъквам се на малка като кръпка група дъбове, които все още съхраняват слънцето в златистите си листа. И тази тяхна светлина осветява вътрешния ми мир и настроението ми съвсем се оправя.

Крача бодро с една мисъл в ума: „Корабът потъва не когато е във водата, а когато водата е вътре в него“. В пълен синхрон с нея мъглата се разнася и ме обливат меките лъчи на есенното слънце. Сред шубрака притичва сърна. Очертава се един съвсем нелош ден.

Понапуканото като крокодилска кожа шосе лъкатуши през гора с опадала шума, но аз въпреки това се опитвам да си открадна някой кадър с последните нюанси на есента. Финалният участък е открит и просторен. Оградата от бодлива тел с табели „Военен обект“ не ме огорчава.

Тръгнал съм със знанието, че няма да успея да измина оставащите 100 м.

За по-интересно на връщане се спускам към село Калотинци по преплитащи се черни пътища. Решавам да посетя и праисторическото светилище Вранъ камък. Големият проблем с този род места е тяхното намиране. Обикновено информацията в интернет е доста схематична и този случай не прави изключение:

„намира се на източната страна на село Враня стена“. Много полезно, няма що! Въпросното село е съставено от 22 махали, разхвърляни из северния склон на Земенска планина и южния склон на Рудина планина.

Прибягвам до нещо, което правя само при крайно отчаяние – искам информация от местните. Опитът ми показва, че тя често е подвеждаща.

Днес е щастливият ми ден! В този все по-обезлюдяващ се край си е цяло чудо да намериш постоянно обитавана къща, а аз попадам директно на правилния човек. 88-годишният дядо Спас от половин приказка разбира какво търся и веднага ме упътва натам. Не ме пуска обаче да продължа толкова бързо – рядко има възможност да си поговори с някого, комшиите му живеят далече. Изчезва за миг в къщата си и излиза с кутия шоколадови бонбони и пакет бисквити. Почерпва ме и се впуска в дълъг разказ за местни легенди и партизански истории.

Разбира се, не пропуска и най-често задавания ми въпрос:

– Ама защо сам, бе, младеж? Намери поне един за компания! И вземи една тояжка!

На сбогуване се опитва да ми набута в ръцете оставащите лакомства:

– Да си имаш, път те чака!

Обикалям около Вранъ камък, търся, но описваните елементи на светилището като цяло ми убягват. За сметка на това съм там точно по залез, а високите скали са обърнати на запад. Трудно бих могъл да попадна на по-подходящо място за изпращането на този съвсем нелош ден.