След като фаталния чар на носителя на Оскар Гари Олдман и компания успяха да спечелят продължаването на хитовия сериал на Apple TV+ „Куци коне“ със сезони 3 и 4, няма съмнение, че поредицата „Блатната къща“ на британеца Мик Херон е на път да се превърне в един от най-обсъжданите криминални шедьоври на годината.

Седмици след като авторът стана носител на престижната награда Криминален роман на годината, на български език се появява и втората книга, посветена на шпионите несретници, готови на всичко, за да се върнат в голямата игра.

„Мъртви лъвове“ е магнетичен и забавен шпионски трилър, който със сигурност ще очарова не само почитателите на жанра, но и любителите на интелигентния британски хумор.

Няма нищо по-лошо от това да попаднеш в Блатната къща. Тя е домът на всички „куци коне“ – изпаднали в немилост агенти от британското разузнаване, чиято кариера е съсипана заради грешка, недоразумение или човешка слабост.

Да се измъкнеш от Блатната къща и нейната досадна административна работа не е невъзможно. Но малцина са успявали. И за това са нужни къртовски труд и щастлива случайност.

Може би този път късметът ще се усмихне на агент Джаксън Ламб (Гари Олдман) и неговия екип, когато трупът на Дики Боу – пенсиониран шпионин от Студената война –  е намерен в автобус край Оксфорд. По всичко личи, че става дума за убийство, а  обстоятелствата сочат,  че престъплението не е „обикновено“.

Сред цигарения дим, миризмата на изветряла бира и угаснали мечти из Блатната къща се прокрадва надежда за спасение.

Но Ламб  ще се окаже изправен не пред човек от плът и кръв, а пред мит, с който от десетилетия плашат младите шпиони. И това прави задачата му почти невъзможна.

Може ли страшилището да се окаже истинско? И най-опасният човек в света да е митичният агент Александър Попов?

Мик Херон създава първокласен трилър, в който две сюжетни линии отвеждат читателите до най-тъмните кътчета на шпионския занаят. Политически интриги, безкомпромисни олигарси, неочаквани експлозии и лабиринт от тайни, които не трябва да бъдат разкривани, рисуват портрет на непознатата страна на Студената война. Една война, която може би никога не е приключвала…

В духа на романите на майстора Джон льо Каре, „Мъртви лъвове“ е напрегната,  изпълнена с мрачен хумор история, която рязко изхвърча от коловозите си и превръща Херон в един от майсторите на криминалната проза на XXI век.

Из „Мъртви лъвове“ от Мик Херон

1.

В Суиндън изгърмя бушон и цялата югозападна железопът­на мрежа спря. Електронните табла в Падингтън скри­ха часовете за тръгване и написаха на тяхно място „Забавя­не“. Влаковете задръстиха пероните, нещастните пътници се струпаха с куфарите си на гарата, а по-редовните пътуващи се отправиха направо в кръчмата или се обадиха у дома, за да представят желязно алиби, преди да се усамотят с любов­ниците си в града. На трийсет и шест минути извън Лондон пътуващият за Уорчестър бърз влак спря на място и пред него се откри чудесна гледка към Темза. Светлините от корабчета­та се разливаха по водната повърхност и осветиха две канута, които изчезнаха миг след като Дики Боу ги забеляза. Те бяха създадени за високи скорости и пореха бързо водната маса в тази хладна мартенска вечер.

Пътниците мърмореха, поглеждаха си часовниците, про­веждаха телефонни разговори. Дики Боу влезе в роля и изцъ­ка ядосано с език, но не носеше часовник и нямаше на кого да се обади. Не знаеше накъде пътува, нямаше дори билет.

През три места от него Шапката си играеше с куфарчето си.

Аудиоуредбата изсъска.

– Говори машинистът. За съжаление, не можем да продъл­жим заради техническа повреда в Суиндън. В момента…

Разнесе се статичен шум и гласът замлъкна в този вагон, но се чуваше тихо в съседните. След малко се завърна:

– … върнем в Рединг, откъдето ще бъдете извозени с ав­тобуси…

Съобщението беше посрещнато с всеобщо негодувание и дори с малко ругатни, но Дики Боу се изуми най-много от бързината, с която всички се подготвиха. Машинистът още не бе спрял да говори, а хората вече навличаха палта, затваряха лаптопи и чанти и освобождаваха местата си. Влакът потегли на обратно и реката потече в грешната посока. Гарата на Ре­динг се появи отново.

Настъпи хаос, докато пътниците слизаха на претъпканите перони, след което се опомниха, че не знаят накъде да вървят. Дики Боу също не знаеше, но на него му пукаше единствено за Шапката, който веднага се изгуби в морето от тела. Дики обаче беше старо куче и не се паникьосваше лесно. Спомни си абсолютно всичко. Все едно никога не бе напускал Зоопар­ка на шпионите.

В онези дни предпочиташе да се скатае някъде и да изпу­ши една цигара. Това не беше възможно тук, но не пречеше на никотиновия глад да го тормози, както и на неочакваната болка в бедрото, която бе като ужилване от оса – толкова сил­на, че го накара да изпъшка. Той се хвана за мястото, но преди това ръката му се отърка в това, което я предизвикваше – ръба на куфарче или върха на мокър чадър. Смъртоносни оръжия, помисли си Дики. Обикновените хора носеха смъртоносни оръжия.

Продължи напред през тълпата, която едновременно му помагаше и пречеше, и изведнъж всичко си дойде на мястото, защото си осигури ясна видимост – Шапката, който беше с шапка на плешивата си глава и затъкнато под мишница ку­фарче, стоеше до ескалатора за тунела. Заобиколен от изморе­ни пътници, Дики се качи по движещите се стълби и застана в ъгъла горе. Главният изход на гарата беше от другата страна на тунела. Предположи, че всички ще минат оттук, след като ги инструктираха за автобусите.

Затвори очи. Днешният ден не беше нормален. Обикнове­но по това време, малко след шест и половина, вече щеше да е в леглото и да се събуди до дванайсет, след пет часа неспо­койна дрямка. След това щеше да изпие едно черно кафе и да изпуши цигара в стаята си. Щеше да се изкъпе, ако се налага­ше. После щеше да отиде в „Звездата“, където да обърне един гинес с шот уиски, които да му оправят настроението или да му напомнят, че е най-добре да избягва твърдия алкохол. Теж­ките времена бяха отминали. Някога, когато се напиеше, бър­каше монахините с проститутки и смяташе, че полицаите са му приятели, а когато беше трезвен, поглеждаше в очите бившите си съпруги, но не ги разпознаваше, за тяхно облекчение. Лоши времена.

Но дори тогава не му се беше случвало да попадне на първокласен дегизиран московски агент, без да го надуши ка­къв е в действителност.

Дики се опомни точно когато съобщиха информацията за автобусите и всички едновременно се опитаха да минат през тунела. Той се задържа достатъчно дълго пред електронното табло, за да позволи на Шапката да мине, след което се остави на трите топли тела зад него да го поведат напред. Не биваше да е толкова близо, но нямаше как да пренареди тълпата.

Освен това тези хора не бяха от щастливите. Те се бяха промушили през билетните бариери от другата страна и сега тормозеха служителите на гарата, които се опитваха да ги ус­покоят, да им обяснят ситуацията и да ги насочат към изходи­те. Навън беше мокро и тъмно и нямаше никакви автобуси. Тълпата се събра отпред. Стиснат в хватката ѝ, Дики Боу не откъсваше очи от Шапката, който си седеше мирно и кротко и чакаше.

Пътуването му беше прекъснато, помисли си Дики. Човек трябваше да поема рискове в тази професия… бе забравил, че вече не работи в тази сфера. Шапката бе претеглил своите още преди да слезе от влака; щеше тихомълком да тръгне с потока от хора и да продължи по пътя си с автобуса, дока­то не стигнеше до крайната си цел. Дики нямаше представа коя е тя. Влакът пътуваше за Уорчестър, но спираше на много гари преди него. Всяка от тях можеше да е гарата на Шапката. Дики смяташе да слезе с него.

Автобусите, три на брой, се появиха зад ъгъла. Тълпата се напрегна и тръгна напред. Шапката се понесе като ледо­разбивач през арктически лед, а Дики се промуши през отво­реното пространство. Някой се опита да раздава инструкции, но гласът му не беше достатъчно силен за целта. Още преди да довърши, бе заглушен от мърморещите пътници, които не бяха чули нищо.

Шапката обаче знаеше какво трябва да направи. Той се качи на третия автобус. Дики го последва през хаоса и също се качи на него. Никой не им поиска билетите. Дики направи няколко бързи крачки и седна отзад, където имаше видимост към целта си, седнала две места по-напред. Отпусна се и затвори очи. При всяка операция идваше затишие. Това беше времето, през което да затвориш очи и да се прегрупираш. Намираше се на километри от дома си и разполагаше с около шестнайсет лири. Нуждаеше се от питие, но скоро нямаше да получи такова. И все пак трябваше да погледне на нещата от добрата им страна – отново беше в играта, а досега не бе осъзнал колко много му липсва това – да живее живота си, а не просто да се носи по течението с помощта на пиенето.

Това правеше, когато забеляза Шапката. Точно там, в „Звездата“. На някой цивилен щеше да му увисне ченето, да се запита: Какво, по дяволите? Но той беше професионалист, макар и отдавна оттеглил се, затова погледна часовника, пре­суши си гинеса, сгъна броя на „Поуст“ и излезе. Остана до букмейкърите през две врати и си спомни последния път, в който видя това лице и компанията, в която беше. Ролята на Шапката не беше голяма. Той държеше бутилката и налива­ше съдържанието ѝ право в широко отворената уста на Дики; нямаше реплики. И не той му пусна ток по гръбнака… След десет минути старият му познайник излезе от „Звездата“ и Дики го последва. Той беше способен да проследи дори пор в гора, камо ли някакъв залинял дух. Спомен от миналото. Ехо от Зоопарка на шпионите.

(Или Берлин, ако предпочитате. Зоопаркът на шпионите беше Берлин едно време, когато отключиха клетките и из­плашените главорези побягнаха като бръмбари от обърнат ствол на дърво. Поне два пъти дневно някой потящ се канди­дат-агент се появяваше на вратата и твърдеше, че носи бижу­тата на короната в картонен куфар, информация за национал­ната сигурност, за ядрени оръжия, за биологични… В цялата тази лудница всичко остана на Стената – миналото на всички и бъдещето на Дики Боу. Благодарим ти, стари друже. Опа­сяваме се, че нямаме нужда от твоите… ах… умения вече… Каква пенсия? Това го принуди да се прибере в Лондон.)

Шофьорът се провикна, но Дики не го чу какво каза. Вра­тата се затвори със съскане и клаксонът изписка два пъти, за да каже довиждане на другите два автобуса. Дики потри бе­дрото си, където го бе ударило куфарче или върхът на чадър, и се замисли за късмета и странните места, на които той те отвеждаше. Например от една улица в Сохо в метрото, което, от своя страна, го отведе до другия край, в Падингтън, откъ­дето хвана влак, а сега този автобус. Все още не знаеше дали щеше да има късмет, или не.

Светлините изгаснаха и за момент автобусът се превър­на в пътуваща сянка. После пътниците светнаха лампите над главите си и включиха лаптопите и айфоните си, от които пръстите им светнаха в призрачно бяло. Дики извади теле­фона от джоба си, но нямаше никакви съобщения. Никога не получаваше такива. Прегледа списъка си с контакти и се из­ненада колко е кратък. Две места пред него Шапката беше стиснал навития си на пръчка вестник между коленете и бе закачил шапката си на него. Вероятно беше заспал.

Автобусът остави Рединг зад гърба си. През прозоре­ца се виждаше само мрак. В далечината светеха червените светлини на Дидкот, но известните ѝ охладителни кули[1]

Телефонът беше като граната в ръката на Дики. Потри пръст в клавиатурата му и усети малката пъпка на средния бутон, която служеше за ориентир на пръстите в тъмното. Ни­кой нямаше да се върже на думите му, все пак бе реликва. Светът беше продължил напред. А и какво съобщение може­ше да прати? Да обясни, че е видял лице от миналото, което е последвал? На кого му пукаше? Светът беше продължил на­пред и го бе изоставил.

В днешно време положението беше много по-разхлабено. От време на време в Сохо се носеха слухове, че дори безполез­ните получават втори шанс. Службата, като всичко останало, бе в плен на правилата и нормите – разкарай некадърниците и те ще те осъдят за дискриминация срещу некадърните хора. Поради тази причина Службата пращаше безполезните на ня­какво забравено от Бога място и ги зариваше с бумащина; това беше административно мъчение, което целеше да ги накара да си предадат служебните карти. Наричаха ги куците коне. Из­дънките. Загубеняците. Наричаха ги куците коне на Джаксън Ламб, с когото Дики се беше запознал в Зоопарка на шпионите.

Мобилният му телефон изписка, но не беше получил съобщение, а само предупреждение, че батерията му скоро ще падне.

Дики познаваше това чувство – да ти падне батерията. Дори сега нямаше сили да изрече нито дума. Зрението му се размаза и отново се проясни някъде другаде. Лаптопите и те­лефоните шумяха тихичко и шепнеха, а Дики остана без глас. Не можеше да помръдне, ако се изключеше лекото потрепер­ване на пръстите му. Малката пъпка на средния бутон на кла­виатурата задраска палеца му – драс-драс.

Трябваше да предаде някакво важно съобщение, но не помнеше какво, нито на кого да го прати. За няколко просвет­ляващи мига осъзна, че е част от едно топло и влажно обще­ство, което дишаше същия въздух и чуваше същата мелодия. Ала тази мелодия заглъхна и повече не си спомни каква беше. Всичко изчезна освен гледката през прозореца. Мракът се стелеше на талази, пронизван от светли точки, наподобяващи пайетите на шал. След малко светлините се размазаха и изгас­наха и мракът се сгъсти за последен път; автобусът продължи да вози смъртния си товар през нощта към Оксфорд, където щеше да достави един човек по-малко, отколкото беше качил под дъжда.

[1] Охладителните кули на електроцентралата в Дидкот се виждат от разстоя­ние до 48 км поради тяхното местоположение; проектирани са с оглед на визуал­ното въздействие (шест кули в две отделни групи на разстояние от 800 м). – Б. ред.не се виждаха.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

66 − 56 =