Премиера в България: 06.01.2012г.
Световна премиера: 21.12.2011г.
Жанр: Драма, Криминален, Мистерия
Продължителност: 158 минути
Формат: 2D
Сценарист: Стивън Зейлиън
Режисьор: Дейвид Финчър
В ролите: Даниел Крейг, Руни Мара, Кристофър Пламър, Стелан Скарсгард, Робин Райт, Джоли Ричардсън
Разпространител: Александра филмс / Columbia Pictures
Историята разказва за двама следователи, изненадващо превърнали се в партньори, които трябва да разкрият мистерия с 40 годишна давност. Те попадат в лабиринт от убийства, корупция и дълбоко пазени семейни тайни и се изправят пред собствените си демони.
Микаел Блумквист (Даниел Крейг) е осъден за клевета финансов журналист, който решава да си възвърне професионалната чест. Един от най-богатите шведски магнати, Хенрик Вангер (номинирания за Оскар® Кристофър Плъмър), му възлага да открие истината за изчезналата преди много години негова племенница Хариет.
В същото време, Лизбет Саландер (Руни Мара), необикновена, но изобретателна и находчива агентка на „Милтън Секюрити“, е наета да направи проверка на миналото на Блумквист – работа, която неминуемо води до присъединяването й към разследването на убийството на Хариет.
[tabs title=““ active=0 event=“click“]
[tab title=“Трейлъри“]
[/tab]
[tab title=“Галерия“]
„НАД 80 СНИМКИ ОТ ФИЛМА В НАШИЯТ ФЕЙСБУК ПРОФИЛ ТУК“[/tab]
[tab title=“Новини“]
Новини за филма ТУК [/tab]
[tab title=“Още за филма“]
ЗА ПРОДУКЦИЯТА
Мъжете, които мразеха жените пресъздава на голям екран първата част от превърналата се в световен бестселър трилогия Милениум на Стиг Ларшон – трилъри, които са продадени в над 65 000 000 копия в 46 държави. Публикуван през 2005 г., скоро след смъртта на Ларшон, първият роман от поредицата Мъжете, които мразят жените запознава читателите с финансовия журналист Микаел Блумквист и отмъстителната хакерка Лизбет Саландер.
В света на криминалните трилъри досега не е била представяна героиня като Саландер – млада асоциална пънкарка, чиято външност сякаш предупреждава хората да стоят надалеч от нея. Тя помага на Микаел в търсенето на истината за изчезването на Хариет Вангер. Стемежът на Лизбет към лично отмъщение и нестабилното й партньорство с Микаел се превръща в основна тема в Мъжете, които мразеха жените, а също и в следващите два романа Момичето, което си играеше с огъня и Взривената въздушна кула.
Режисьорът Дейвид Финчър и сценаристът Стивън Зейлиън си поставят за цел да останат верни на оргиналната история на Ларшон и се фокусират върху корпоративното, обществено и лично разложение, с което Микаел и Лизбет се сблъскват, докато навлизат все по-надълбоко във тайните на фамилията Вангер. Зейлиън черпи вдъхновение директно от думите на Ларшон. „Сценарият е почти едно към едно с книгата.“ – казва Финчър. Създателите на филма са изправени пред необходимостта да адаптират заплетения сюжет на първата книга от поредицата, запазвайки интригата, която прави поредицата Милениеум толкова привлекателна за читателите. „Това, което най-много ни интересуваше бяха двата персонажа, Блумквост и Саландер, които дават енергия на книгата и я превърнаха в световен културен феномен.” – добавя Финчър.
Зейлиън добавя: „Лизбет е страхотна, необикновена героиня, но смятам, че ако книгите бяха само нея, те нямаше да намерят толкова много почитатели, защото са толкова интересни за четене именно поради начина на преплитане и съединяване на двете истории. ”
Финчър и Зейлиън решават да не поставят ограничения върху сцените на жестокост и отмъщение и да ги оставят както са описани в книгата. „Все пак филмът разказва за особен вид деградация – насилницието над жени. Не можем да избегаме от реализма, – казва Финчър. – Но в същото време искахме публиката да може интуитивно да усети и разбере нуждата от отмъщение на героинята.”
Чрез обратите и превратностите на разследването на Микаел и Лизбет, Ларшон съумява да представи тези идеи в романите си, потапяйки читателите в свят на корумпираната власт, омраза към жените, фанатизма, глобализацията, справедливостта и възмездието. Руни Мара, която е избрана за ролята на Лизбет Саландер, споделя: „Смятам, че хората са по-заинтригувани от подземния свят, отколкото желаят да си признаят. Те се интересуват от мрачните тайни, които хората и обществото крият. Мъжете, които мразят жените разглежда именно тези тематика, но от различна гледна точка.”
ОТМЪСТИТЕЛИ И ОТМЪСТЕНИ: АКТЬОРИ И ГЕРОИ
Блумквист
Също като автора на поредицата Стиг Ларшон, героят Микаел Блумквист е разследващ журналист, отдаден на разкриване на корупцията във финансовите и правителствените среди, чрез сп. Милениум, на което съсобственик. За ролята на Блукмквист Финчър се спира на Даниел Крейг, британски актьор, чийто талант и чар му печелят ролята на Джеймс Бонд в Казино Роял и Спектъра на утехата.
„Филмът наистина е основно за Блумквиост, той е основният, по-конвенционален персонаж, – казва Финчър. – Лизбет е сателит, който следва своята обрита около него. Имахме нужда от някой като Даниел, който не само притежава огромна притегателна сила, но и актьорска дарба. Той е толкова добър, че с лекота пресъздава всеки един нюанс от персонажа си.”
Крейг е прочел Мъжете, които мразят жените скоро след излизането й на книжния пазара. „Някой ми я подари по празниците и аз я прочетох за два дни, – припомня си актьора. – Това е една от онези книги, които просто не можеш да оставиш, изключително притегателна е до последната страница.“
Още тогава той е силно впечатлен от Лизбет Саландер. „Най-интересното у нея е, че макар да е жертва на сексуално насилие, психически тя никога не става жертва, – разсъждава Крейг. – Нейната сила, начина, по който поема ударите, изправя се и продължава напред, привличат симаптиите на хората.”
Когато творческият екип на филма решава да адпатира книгата, се спира на Крейг за ролята на Блумквист. Актьорът не се колебае да приеме предложението. „Историята само по себе си е много добра, но в комбинация с Дейвид като режисьор и Стивън Зейлиан като сценарист, стана неусотима, – казва той. – Имах доверие на материала и вяра в техните визуални идеи.”
Относно образа на Блумквист актьорът споделя: „Харесвам неговото отношение и манталитет, неговата политика, начина по който води битките си, макар понякога да е объркан.”
От своя страна Стивън Зейлиан е впечатлен от начина, по който Крейг се потапя в ролята. „Блумквист не е толкова твърд и решителен, колкото би искал, но е наистина добър човек. Даниел го пресъздаде с изключителна лекота и по невероятен начин, – отбелязва той. – Според мен неговата роля е по-сложна от тази на Саландер.“
Още в началото Крейг взима решение да не използва никакъв акцент за ролята, а да се придържа към естествения маниер на говорене на Блумквист, който е представител на комополитната култура на Стокхолм. „Дейвид и аз обсъдихме това и се оказа, че и двамата не искаме акцентът да бъде определящ за героя. Много шведи говорят перфектен английски, както с акцент, така и без. Чувствах, че това е начина, по който трябва да стане – все пак Блумквист е слушал е BBC от шестгодишен, пътувал много и е бил навсякъде по света.”
След като дълго време е искал това да се случи, съвместната работа с Финчър се оказва страхотно усещане за Крейг – въпреки изпитанията. „Дейвид е известен с това, че прави много дубли. Иние също дадохме своч дял. Но не се почувствах отегчен нито за миг, – казва Крейг. – Можеше цял ден да снимаме една и съща сцена, но бях уверен, че има смисъл и с всеки дубъл тя ставаше все става по-добра. Дейвид е много особен и – как да го кажа по най-деликатния начин – специфичен. Но като видиш веднъж начина, по който изгражда сцените, тухла по тухгла, е лесно да се отпуснеш и да му се довериш, защото си сигурен, че има точното око за важните детайли.”
Крейг отбелязва, че когато се е явил на кастинга, той е бил в най-добрата форма в живота си, но това не било особено правдоподобно за журналист, който седи по цял ден зад бюрото си и яде сандвичи. „Дейвид ме посъветва да напълнея, беше голяма борба, но аз успях!“ – смее се актоьорът. Физическото предизвикателство идва най-вече в кулминационните сцени на филма, но Крейг отбелязва, че дори тогава той е бил съсредоточен в пресъздаването на вътрешния свят на персонажа си. „Все пак на финала са най-силните емоционални сцени на Блумквист,” – твърди той.
Саландер
С появявата на идея за адаптация на Мъжете, които мразеха жените, творческият екип започва и търсенето на актриса за ролята на Лизбет Саландер. Рискът при избора е голям, защото всеки, който е прочел книгата, вече има своя изградена представа за образа. Мичико Какуитани от The New York Times описва Лизбет в своя статия:
„Лизбет Саландер, жестоката фея на Стиг Ларшон е една от най-оргиналните персонажи, който са се появявали напоследък: гаменка с външността на Одри Хепбърн, татуировки и пиърсинг, с безкомпромисно оотношение ала-Лара Крофт спрямо противниците и с хладнокръвен интелект тип мистър Спок. Тя е уязвима жертва, която се е превърнала в отмъстителка; антисоциално момиче, което е определено за психически нестабилно от социалните служби, а по-късно се оказва изключителен воин, като излязла от видео игра.”
Адаптирайки персонажа на Саландер, Стивън Зейлиан цели да улови в сценария всички противоположни нюанси в образа й – едновременно уязвима и бронирана към света. „Тя в героиня, която обрисуваш с най-голямо удоволствие, – казва Зейлиан. – До голяма степен силата на филма се дължи на Лизбет и на постигането на нейното възмездие.”
Финчър иска да открие всички тези черти в актриса, която е готова не само да се движи по ръба на нестабилния персонаж, но и буквално да скочи в него. Той се спира на младата актриса Руни Мара, но кастингът отнема доста време.
Създателите на филма повеждат изчерпателно търсене за ролята на Лизбет и в техния дълъг списък присъства името на Мара, която има малка, но запомняща се роля в Социалната мрежа като Ерика Олбрайт – гаджето на Марк Зукърбърг. Финчър я подлага на безкрайна поредица от напрегнати прослушвания, по време на които я кара да прави всичко – от рецитиране на шведска поезия до управяване на мотоциклет – за да докаже, че може да се справи с ролята.
„Това, с което Руни ме спечели по време на прослушванията всъщност е и основната черта на Лизбет – тя никога не се предава. Исках героинята да бъде непоколебима, целеустремена – казва режисьорът. – На края на кастинга бях убеден, че тя заслужава ролята на 100%.“
„Исках да прави все повече неща в работата, за да разбере своята героиня напълно. Не знаех дали ще се справи, но бях сигурен, че ще опитва до последно. Трябваше само да успеем да я вдъхновим и подкрепим.Така и стана. Тя си отряза косата, научи се да кара мотор, замина сама в Швеция и изчезна за известно време. Щом бе готова да стигне толкова далеч, значи тя е нашият избор. Остана само пиърсинга, но това е лесна работа.”
Поредицата прослушвания държат Мара на ръба, помагайки й да се потопи в образа още повече. „Бях подготвена и исках да им покажа, че съм готова на всичко, само да ме изберат, – заявява тя. – Колкото повече се приближавах към ролята, сякаш им казвах „Какво повече искате от мен, момчета? Ще го направя. Имаше и моменти, когато си мислех, че трябва или да продължа с живота си или да получа ролята. Бях готова на всичко, само са вземат най-накрая това решение.”
Месеците подготовка и очакване достигат своята кулминация. „Дейвид ме доведе в офиса си и започна да обяснява персонажа на Лизбет, изтъквайки ред причини защо някой не би искал да приеме работата – как това би могло да промени живота ми, и то не непременно към добро. После ми показа своя iPad и на него имаше прес съобщение, в което се казваше, че съм избрана за ролята. Каза ми, че са планирали да го разпратят предишния ден и аз имам час и половина да реша дали наистина искам да се присъединя ли не.”
Мара не се колебае – героинята вече е под кожата й. „Досега не е имало такъв женски персонаж като Лизбет, унисекс личност с толкова много разнородни лица, – казва тя. – На нейна страна си, но едновременно с това имаш резерви, защото тя прави неща, с които не винаги си съгласен. За мен това бе най-интересната част.”
Още от първите часове след приемането на ролята, Мара е подложена на тежки тренировки. „Започнах работа с компютри, уроци по каране на мотор и скейборд. Буквално след пет дни се намирах в Стокхолм, – припомня си тя. – Нямах време да мисля какво означава приемането на ролята, или да анализирам чувствата си. Имаше толкова други неща да правя.”
И определено не е изплашена от предупрежденията на Финчър. „Той ми каза, „Ще трябва да отидеш в Стокхом, да бъдеш сама, за да разбереш как се чувства твоята героиня. Филмът ще те погълне, затова трябва да се сбогуваш за известно време със семейството и приятелите си.“ Той все още не ме познаваше и си мислеше, че с това може да ме изплаши. Но аз съм самка и това не ме притеснява. За друг може би е страшно, но не и за мен.“
Мара радикално променя външността си, отрязва дългата си коса и се сдобива с безброй пиърсинги. Но лично за нея изсветляването на веждите е най-големият шок. Така тя придобива характерен престъпен вид и сякаш позволява на хладнокръвния интелект и маниакалната ярост на героинята да изпъкнат на преден план.
„Точно преди да ми изсветлят веждите бях много развълнувана. – спомня си Мара. – Като се погледнах в огледалато и буквално откачих, смятам това са своя връх на физическо превълъщение в кариерата ми.”
Друго голямо предизивикателство за младата актриса е да съумее да разкрие огромните емоционални блокади, които сдържа в себе си героинята. „Дейвид и аз разговаряхме за Лизбет и как тя се крие зад непроницаема черупка. Не плаче, рядко си позволява дори да чувства, но под тези белези публиката трябва да разбере, колко ранима е тя.” – описва я Мара.
Колкото повече Мара навлиза във вътрешния свят на героинята си, толкова добре осъзнава, защо авторът Стиг Ларшон счита, че легендарната любимка на децата Пипи Дългото чорапче има силно влияние върху персонажа. „Лизбет е една 25 годишна Пипи, която е заменила своя кон за мотор. Има и компютър, но продължава да се придържа към своя собствен морален код, като взима от богатите.” – разсъждава тя.
Интересна е връзката на Лизбет с Микаел Блумквист – те двамата постепенно се сближават, но без да има сексуално провличане, а по-скоро търсят човек, на когото да се доверят. „Лизбет прекава голяма част от живота си като умишлено отблъсква хората, тя постоянно се опитва да се сдържа и да няма никаква връзка, – разкрива Мара. – Но за Микаел започва да счита, че вероятно най-накрая е намерила човек, в когото може да повярва. И в същото време се пита дали е толкова глупава, че да се довери на някого.”
На края Мара обобщава, че преживяването на снимачната площадка си струвало всичките усилия, които е положила през последните месеци. „Това е от онези роли, които имаш шанса да изиграеш веджъж в живота. – заключава тя. –Най-много съм развълнувана от факта, че се чувствам по-опитна. Научих изключително много и върших толкова неща, които иначе никога не бих имала шанса да правя.”
„Това е нещото, което най-много ми харесва у Дейвид. Че той умее да подлага на изпитание хората, с които работи. Затова и филмите му са толкова велики, защото те предизвика да направиш неща, които дори не си си и помислял, че си способен да направиш. И аз смятам, че на хората им харесва да бъдат предизвиквани по този начин.”
Поддържащи актьори
Към Даниел Крейг и Руни Мара в Мъжете, които мразеха жените се присъединяват актьори от ранга на Кристофър Плъмър като Хенрик Вангер, самотния магнат, който започва разследването на скритото минало на фамилията си; Стивън Бъркоф като Дирх Фроде, адвокатът на Вангер, който първи наема Лизбет Саландер да шпионира Микаел Блумквист; Робин Райт като бивша любовница и съдружничката на Блумквист в сп. Millennium Ерика Бергер; Стелан Скарсгард като Мартин Вангер, братът на Хариет; Йорик ван Вагенинген като Нилс Бьорман, новият обществен надзорник на Лизбет; Джоли Ричардсън като Анита Вангер, която най-добре е познавала изчезналата Хариет; и Джералдин Джеймс като мълчаливата Сесилия Вангер.
Властта на фамилията Вангер е концентрирана в ръцете на Мартин, който ръководи семейния бизнес. Той посреща Блумквист в фамилното имение на остров Хедеби, когато журналистът пристига, за да търси истината за изчезането на Хариет. Шведският актьор Стелан Скарсгард е познат на публиката от многобройните си роли в европейски и американски продукции. Той разказва: „Заинтригуван съм от персонажи, който са компклесни и объркани хори, а това важи с пълна сила и за моя герой Мартин. Той може да бъде изключително чаровен, но в от друга гледна точка може да изглежда по коренно различен начин.”
Както и останалите актьори от екипа, Скарсгард напълно се доверява на Финчър: „Дейвид има специфично отношение към всеки отделен детайл. Той е добре запознат с техическата част от работата си и в същото време смята, че назависимо от жанра, най-важното нещо за един филм са персонажите. По този начин съчетава брилянтна техническа подготовка с грижа за героите и успява да предизвика най-доброто изпълнение у актьорите.”
Друг член на семейство Вангер, който играе ключова роля в разследването, е Анита (Джоли Ричардсън). Тя също е покорена от работния подход на Финчър към нейната сложна героиня: „Той през цялото време ми повтаряше „По-мрачно, по-остро, без никава сладникавост“, – разказва актрисата. – Той изискваше да пресъздам непроницаема тайнственост, да не показвам открити и недвусмислени емоции през целия филм.”
За образа на Бьорман, новоназначения общински надзорник на Лизбет, режисьорът се спира на холандския актьор Йорик ван Вагенинген. След като прочита досието й и може да разполага с банковата й сметка, Бьорман решава, че може изцяло да контролира младото момиче и иска от нея сексуални услуги. Финчър обосновава своя избор на актьор: „Смятам, че героят не е просто зъл и безкрупулен, той е повече от това. Бьорман има нужда да доминира над някого и когато вижда Лизбет, решава, че тя е беззащитна девойка, следователно е идеалната жертва. Йорик е блястящ актьор и след срещата си с него бях сигурен, че ще съумее да пресъздаде тази сложност на героя.“
Йорик ван Вагенинген трудно взима решение да участва във филма: „Образът е труден и изисква голямо отдаване. Трябваше да се потопя в неговия свят и не бях сигурен дали искам да стигам толкова надалеч. Предизивикателство бе не да открия извора на насилие и агресия, а да намеря човешкия му облик.“
За да се получи реалистична сцената с изнасилването, Йорик ван Вагенинген и Мара решават да не общуват един с друг извън снимачната площадка. „Смятам, че и двамата разбрахме какво иска от нас Дейвид. Това е ключова, изключително силна сцена и аз според мен и двамата се справихме добре. Получи се доста реалистично, което бе и целта.“
АВТОРЪТ СТИГ ЛАРШОН И ПОРЕДИЦАТА МИЛЕНИУМ
Авторът на трилогията Милениум Стиг Ларшон умира от сърдечен удар на 9 ноември 2004г. на 50 годишна възраст, скоро след излизането от печат на книгата му Мъжете, които мразеха жените. Когато книгата се превръща в световен бестселър, мнозина започват се чудат как дебютен роман би могъл посмъртно да повлияе на кутурата на цяло едно поколение. Но Ларшон има богата биография, той е известен в Швеция като дългогодишен журналист, отдаден на каузата си да разобличава неонацисти, екстремисти и расистки организации, които се спотайват в Европа. Негов стимул като журналист са корпоративните престъпления, антидемократичните сили, злоупотребата с властта, насилието над жените, проблемите на ксенофобията и расизма – те се превръщат в централна тема на неговата поредица Милениум. Макар тези субекти да не са непознати на криминалния жанр, литературната заслуга на Ларшон е подчертаване на оставащите „невидими“ жертви на тези престъпления, наблягане върху етичните проблеми, свободата на индивида и стремежа към възмездие. Характерният му тон добавя и чиста доза забавление към стила му на разказване на историите.
През голяма част от живота си Ларшон се сблъсква с инциденти на екстремиско насилие, има връзки с ловки компютърни специалисти, което е ключа към пълнокръвните образи в поредицата Милиениум. Писателят лично получава смъртни заплахи и става пряк свидетел на оцеляването на негов колега след залагане на бомба в колата му. Той сътрудничи за написването на антология за убийства на честта, което на по-късно етап го предизвиква да обърне внимание на системното насилие над жени в редица разнородни общества като Швеция.
Макар да е страстен фен на научната фантастика и да е споделял с приятели, че се надява да напише детективски роман, в края на 90те години без много шум, Ларшон започва да пише трилър – по време на отпуските си и след работа – за всички тези неща, които са от значение за него, който озаглавява Мъжете, които мразеха жените. (По-късно британските и американските издатели го преименуват на Момичето с драконовата татуировка.) Историята се завърта около двама герои: журналистът Блумквист (който до голяма степен е протопип на самия автор) и Саландер, за която Ларшон казва, че има чувството, че досега не е имало такъв персонаж в криминалната литература. Тя е аутсайдер на обществото, който живее по свой собствен етичен кодекс. Героинята също споделя някои общи черти със своя създател – например пушенето и склоността да пази личния си живот в тайна.
Ларшон завършва и трите романа от поредицата Милиениум преди да ги предложи за публикуване като трилогия. Първото издателство отказва ръкописите, но второто Norstedts Forlag, съзира техния протенциал, макар да не симпатизира на начина, по който книгите, и в частност Саландер, потъпква обществените норми.
Преди излизането на първия роман на книжния пазар, Ларшон умира от масивен инфаркт. През 2005 г. Мъжете, които мразеха жените е издадена посмъртно и покорява както читателите, така и критиката. Романът печели наградата „Стъклен ключ“ за Най-добър сканидинавски криминален роман и се превръща в бестселър по целия свят.
Но дългогодишната партньорка на Ларшон – Ева Габриелсон, подчертава, че не това е наградата, към която се е стремил писателя. „Стиг не се интересуваше от общественото внимание, той не допускаше да се превърне в медийна знаменитост. Писането за пари също бе против неговите принципи и природа. Той не е искаше вниманието да се фокусира върху него, а върху хората и обще [/tab]
[tab title=“Рецензии“]
Скоро [/tab][/tabs]
