„Мъжете които мразеха жените“ на Дейвид Финчър – брилянтен и брутален преразказ на криминалния роман на десетилетието

Нашият рецензент ЕВГЕНИЯ МИТОВА от гр. Благоевград споделя впечатленията си,  за премиерният за България тази седмица „Мъжете, които мразеха жените“, един от най-очакваните филми и за нея самата от много време насам! 

„Мъжете които мразеха жените” – повярвайте ми подминавах това заглавие многократно без дори да подозирам какво се крие зад него, наглед един обичаен трилър, ситуиран в изолиран край на Европа (самотен шведски остров, обитаван от фамилия местни богаташи с доста мръсни тайни). Филмите по световни бестселъри обаче са трудна работа. Такива по световни бестселъри, които вече съществуват във филмова форма (при това доста добра) са още по-трудни. А пък да напишеш ревю за такъв филм си е направо предизвикателство. Адски трудно е човек да се абстрахира от всичко „преди” и да погледне без всякакви сравнения, които са доста досадни. Но май това е неизбежно и невъзможно. Прочитът на Дейвид Финчър върху „Мъжете, които мразеха жените“ не изглежда обаче по-мрачен и мистичен от шведския оригинал, както ми се искаше да бъде. А от перото на сценариста с култов статус в Холивуд Стивън Зейлиън („Списъкът на Шиндлер“, „Бандите на Ню Йорк“, „Мисията невъзможна“) в историята са внесени някои незначими промени освен финала, така че тези от нас, които са запознати със сюжета на книгата или филма на Нилс Арден Оплев нямат осебена причина за вълнение. Атмосферата наистина е смазваща – визия, движение на камерата, монтаж… каквото и където да хванете, всичко е на изключително високо ниво. Като фон на перфектно монтираните кадри чуваме епичния кавър на „Immigrant Song“ на Led Zeppelin от авторът на музиката и към този Финчъров филм – Трент Резнър. Първият допир създава усещането, че Резнър отново попада в десетката.

„Милениум” – трилогията на шведския писател Стиг Ларшон, която разказва за един действителен свят на аморални финансови афери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие. Богатият индустриалец Хенрик Вангер под предтекст, че иска да бъде написана семейна хроника наема разследващия журналист Микаел Блумквист да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет, тялото на която никога не е открито, но чичо й е убеден, че момичето е било убито и че убиецът е член на собственото му сплотено, но нефункционално семейство. Блумквист е разкрил ред скандални случаи и е несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Натъкнал се на следа той вика на помощ разследвалата го суперхакерата Лисбет Саландер – млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция. Двамата свързват изчезването на Хариет с поредица нелепи убийства от преди четиридесет години и започват да разнищват тъмната и ужасяваща история на семейството. Но членовете на фамилията Венгер са потаен клан и Бломквист и Саландер са на път да разберат колко далеч са готови да отидат те, за да защитят себе си. И така попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят неонацисти убийци-психопати….

Финчър и Зейлиън са успели да запазят всички противоречиви елементи и нюанси на главната героиня Лисбет Саландър – странното младо момиче с изключителен ум, което смята по-бързо от калкулатор, може да проникне в компютрите на Пентагона, кара мотор по-красиво от рокер, може да натупа в метрото някой който иска да и открадне чантата без дори да си изпусне влака, но в същото време затворена в себе си, лесно ранима душа, криеща под грубата си, антисоциална външност и поведение тежка травма от миналото, последиците от която я преследват с пълна сила и днес. Публиката може интуитивно да усети и разбере нуждата от отмъщение на героинята, нейната сила, начина, по който поема ударите, изправя се и продължава напред, привличат симаптиите на хората. Това, което отличава тяхната Саландер е Руни Мара, изиграла приятелката на Марк Зукърбърг в „Социалната мрежа“, но която е напълно неразпознаваема тук. В другата главна роля, тази на криминалния журналист Микаел Бломквист, чиито безпосочни лутания сега изглеждат още по-безнадеждни, се превъплащава Даниъл Крейг оставил безстрашната мъжесвеност на Джейс Бонд за сметка на фините детaйли от характера на героя си. В неговия образ отново има голяма доза автобиографичност, защото самият Стиг Ларшон е разследващ журналист, а трилогията е базирана на собствения му опит и е издадена след нелепата му смърт през 2004 г. Поддържащите роли са сполучливо поверени на Робин Райт, Стелан Скарсгаард (оригинален швед в холивудска продукция по шведски роман), Кристофър Плъмър и Горан Вишнич.

За хората, които се колебаят дали да гледат „Мъжете които мразеха жените“, ще кажа, че филмът е напрегнат, на места брутален със сцени на насилие трилър, брилянтен преразказ на историята и си заслужава.

 Романът „Мъжете, които мразеха жените“ е издаден на българския пазар от издателство „COLIBRI“! Може да поръчате книгата с 20% отстъпка от цената на корицата директно от профила и в сайта на издателството!

ПОРЪЧАЙ ТУК

Всичко за филма ТУК                                     Рецензията на Александър Пейчев ТУК 

/span