„Мръсната четворка“ от Майкъл Конъли

ИК БАРД представя „Мръсната четворка“ от Майкъл Конъли

Нов литературен черен хайвер от Конъли!

Героят на „Смъртта е моят занаят“ и „Плашило“ се завръща в новия трилър на автора на бестселъри Майкъл Конъли. Този път журналистът Джак Макавой е по следите на сериен убиец, когото никой досега не е успял да забележи и залови. Когато жена, с която разследващият репортер прекарва една случайна нощ, е брутално убита, той осъзнава, че е изправен пред зъл гений, на какъвто досега не се е натъквал. И въпреки предупрежденията на полицията се опитва да го намери и спре. Така се натъква на други мистериозни смъртни случаи, които полицията приема за случайни инциденти. Но дали наистина са такива?

Джак стига до най-мрачните кътчета на тъмния интернет и опознава зловеща субкултура, която действа брутално и безнаказано.

Динамична, агресивна, спираща дъха! Напрегната! Световна премиера на криминален писател в топ форма.

Уотърстоунс

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Тя харесваше колата му. За първи път се качваше на електрически автомобил. Чуваше само вятъра, докато пътуваха в нощта.

– Толкова е тихо – каза тя.

Само три думи, но ги произнесе завалено. Третият „Космополитън“ беше направил нещо с езика ѝ.

– Приближава се, без да усетиш – каза шофьорът. – Това е сигурно.

Погледна я и се усмихна. А тя си помисли, че я проверява, защото се бе изложила с думите.

Той се обърна и посочи с брадичка предното стъкло.

– Пристигнахме – каза. – Има ли паркинг?

– Можеш да паркираш зад моята кола – отвърна тя. – Имам две места в гаража, но те са… едно зад друго. Тотем, мисля че така се нарича.

– Тандем?

– О, да, да. Тандем.

Тя се засмя на грешката си и влезе в спирала от смях, от която не можеше да се измъкне. Пак „Космополитън“-ите. И капките от билковата аптека, преди да излезе с „Юбер“ тази вечер.

Мъжът свали прозореца си и хладният вечерен въздух нахлу в комфорта на колата.

– Помниш ли комбинацията? – попита той.

Тина се изправи на седалката, за да се огледа и да се ориентира. Осъзна, че вече са пред вратата на гаража в дома ѝ. Това не ѝ изглеждаше редно. Не можеше да си спомни да му е казвала къде живее.

– Комбинацията? – попита той пак.

Панелът с бутоните беше на стената и на една ръка разстояние от шофьора. Тя осъзна, че знае комбинация­та, с която се отваря портата, но не може да си спомни името на мъжа, когото бе решила да заведе вкъщи.

– 4 – 6 – 8 – 2 – 5.

Докато той набираше цифрите, тя се опита отново да се засмее. Някои мъже наистина мразеха това.

Влязоха в гаража и тя посочи мястото зад нейното мини, където той можеше да спре. Скоро вече бяха в асансьора, тя натисна правилното копче и след това се облегна на него за подкрепа. Той я прегърна и я задържа права.

– Имаш ли прякор? – попита тя.

– Какво имаш предвид?

– Ами как те наричат другите? Нали се сещаш, на майтап.

Той поклати глава.

– Мисля, че просто ме наричат по име.

И това не помогна. Тя заряза темата. Можеше да се сети за името по-късно, но истината бе, че най-вероятно нямаше да има нужда от него. Нямаше да има по-късно. Почти никога нямаше.

Вратата се отвори на третия етаж и тя го поведе по коридора. Апартаментът ѝ беше две врати по-нататък.

Сексът беше добър, но не изключителен. Единственото необичайно беше, че той не се съпротивляваше на изискването ѝ за презерватив. Дори си носеше собствен. Браво за това, но тя продължаваше да мисли, че ще е за една вечер. Търсенето на онова неописуемо нещо, което щеше да запълни празнината вътре в нея, щеше да продължи.

След като изхвърли презерватива, той се върна в леглото при нея. Тя се надяваше на извинение – че трябва да става рано сутринта, че жена му го чака у дома, каквото и да е, – но той поиска да се върне в леглото и да се гушка. Настани се грубо зад нея и я завъртя така, че гърбът ѝ опря в гърдите му. Беше се обръснал и тя чувстваше как поникналите косъмчета я боцкат по гърба.

– Знаеш ли…

Тя не чу повече от оплакването. Той завъртя тялото си и тя се озова върху него. Гърдите му бяха като шкурка. Ръката му се вдигна иззад нея и се сгъна в лакътя в остър ъгъл. След това с другата си ръка той бутна шията ѝ в този ъгъл. Затегна хватката и тя усети, че достъпът ѝ до въздух е прекъснат. Не можеше да извика за помощ. Нямаше въздух, за да издаде звук. Започна да се бори, но краката ѝ бяха заплетени в завивките и той беше прекалено силен. Стискаше шията ѝ като менгеме.

В периферията на зрението ѝ започна да се спуска мрак. Той вдигна глава от леглото, доближи уста до ухото ѝ и прошепна:

– Наричат ме Сврачката.

ДЖАК

1.

Бях озаглавил статията „Кралят на измамниците“. Поне това беше моето заглавие. Написах го най-отгоре, но бях сигурен, че ще бъде променено, защото превишавах правата си на репортер, като предавах статия със заглавие. Заглавията и подзаглавията бяха от компетенцията на редактора и вече чувах Майрън Левин да се кара: „Редакторът пренаписва ли ти лийда и обажда ли се на събеседниците ти, за да задава допълнителни въпроси? Не, не го прави. Той си стои в коловоза, което означава, че и ти трябва да стоиш в твоя“.

И тъй като Майрън беше този редактор, щеше да е трудно да измисля някаква защита. Но въпреки това изпратих статията с предложеното заглавие, защото беше идеално. Статията беше за мрачния подземен свят на бизнеса със събиране на дългове – 600 млн. долара от него всяка година се отклоняваха към измами, – а правилото в „Навременно предупреждение“ бе всяка измама да се сведе до лице, на извършителя или на пострадалия, на жертвата или на виновника. И този път щеше да е извършителят. Артър Хатауей, Кралят на измамниците, бе най-добрият сред най-добрите. Беше на шейсет и две и в своята престъпна кариера, която се въртеше около Лос Анджелис, бе вършил всяка шашма, която някой може да си представи, от продажбата на фалшиви златни кюлчета до създаването на мошенически сайтове за събиране на помощи за бедстващи. Точно в момента се занимаваше с това да убеждава хора, че дължат пари, които те всъщност не дължаха, и да ги кара да ги плащат. И беше толкова добър в това, че по-младите измамници му плащаха за уроци в понеделник и сряда в изоставено актьорско студио във Ван Найс. Бях проникнал там като един от учениците и научих всичко, което можах. Сега бе време да напиша статията и да използвам Артър, за да разоблича една индустрия, която всяка година завлича милиони от всички, от дребни старици с опразнени банкови сметки до млади професионалисти, които вече са силно на червено заради студентски кредити. Всички те ставаха жертви и пращаха парите си, защото Артър Хатауей ги убеждаваше да го направят. А сега обучаваше бъдещи измамници и един репортер под прикритие как да го правят за петдесет долара на човек два пъти седмично. Училището за мошеници можеше да се окаже най-голямата му измама. Човекът наистина беше крал и като истински психопат не изпитваше абсолютно никаква вина. В статията си също така разказвах за жертвите, чиито банкови сметки бе опразнил и чийто живот бе съсипал.

Майрън бе отделил статията за съвместен проект с „Лос Анджелис Таймс“ и това гарантираше, че ще бъде забелязана и че на лосанджелиската полиция ще ѝ се наложи да се съобрази. Управлението на крал Артър скоро щеше да свърши и неговата кръгла маса от младши измамници щеше също да бъде обградена.

Прочетох статията за последен път и я пратих на Майрън с копие до Уилям Марчанд, юриста, който преглеждаше всички текстове на „Навременно предупреждение“ безплатно. На сайта не качвахме нищо, което да не е напълно юридически подковано. „Навременно предупреждение“ беше предприятие от пет души, ако брояхме и репортерката във Вашингтон, която работеше от вкъщи. Една „погрешна статия“, водеща до спечелено дело или принудително споразумение, щеше да ни изхвърли от бизнеса и тогава пак щях да стана това, което съм бил поне два пъти в кариерата си: репортер, който няма къде да отиде.

Станах от мястото си, за да кажа на Майрън, че статията най-накрая е предадена, но той беше в собствената си кутийка и говореше по телефона, а когато наближих, разбрах, че разговорът е за набиране на пари. Майрън беше основател, редактор, репортер и главен събирач на субсидии на „Навременно предупреждение“. Това беше новинарски сайт без платен абонамент. Имаше бутон за дарения под всяка статия, понякога и над нея, но Майрън непрекъснато търсеше големия бял кит, който да ни спонсорира и да ни превърне от просяци в хора с избор – поне за известно време.

– Наистина няма издание, което прави това, което правим ние – сериозна разследваща журналистика в името на потребителя – казваше Майрън на всеки потенциален донор. – Ако разгледате сайта ни, ще видите в архива много статии, които изобличават могъщи важни индустрии като автомобилната, фармацевтичната, мобилни оператори и тютюневи компании. А с философията на сегашната администрация за дерегулация и ограничен надзор никой не се грижи за малкия човек. Вижте, разбирам, можете да направите дарения, които да ви дадат повече видимост срещу парите ви. С двайсет и пет долара можете да храните и облечете едно дете в Апалачите цял месец. Разбирам го. Това ви кара да се чувствате добре. Но ако дарите на „Навременно предупреждение“, вие ще подкрепите екип репортери, отдадени на…

Чувах „презентацията“ по няколко пъти на ден, ден след ден. Освен това ходех на неделните салони, където Майрън и членовете на борда разговаряха с потенциални почтени донори, а аз сновях сред тях след това и споменавах статиите, по които работех. Имах си и допълнителен скрит коз на тези събирания като автор на два бестселъра, макар никога да не споменавах, че от повече от десет години не бях публикувал нищо. Знаех, че презентацията е важна и жизненонеобходима за собствената ми заплата – не че тя се доближаваше до стандарта на живот в Лос Анджелис, – но бях я бях чувал толкова много пъти през четирите си години в „Навременно предупреждение“, че можех да я рецитирам и насън. На обратно.

Майрън млъкна, заслуша се в думите на своя потенциален инвеститор и изключи звука на телефона, преди да вдигне поглед към мен.

– Предаде ли? – попита ме.

– Току-що я пратих – казах. – И на Бил също.

– Добре, ще я прочета довечера и утре можем да поговорим, ако имам възражения.

– Готова е за публикуване. Дори има и страхотно заглавие. Трябва само да напишеш подзаглавието.

– Гледай да…

Включи пак звука на телефона, за да може да отговори на въпрос. Отдадох му чест и тръгнах към вратата, като по пътя се спрях до работното място на Емили Атуотър, за да ѝ кажа довиждане. Тя беше единствената друга служителка в офиса в момента.

– Чао – каза тя със звънливия си британски акцент.

Работехме в офис в типична двуетажна търговска сграда в Студио Сити. На първия етаж имаше само магазини и ресторанти, а на втория клиентски бизнеси като автомобилно застраховане, маникюр/педикюр, йога и акупунктура. И ние. „Навременно предупреждение“ не беше клиентски бизнес, но офисът излизаше евтино, защото се намираше над лаборатория за марихуана и вентилационната система в сградата беше такава, че носеше към нас аромата на прясно приготвен продукт по 24 часа 7 дни в седмицата. Майрън го нае с огромна отстъпка.

Търговският център имаше Г-образна форма и подземен гараж с пет места, запазени за служителите и посетителите на „Навременно предупреждение“. Това бе огромна придобивка. Паркирането в града винаги е било проблем. А защитен паркинг за мен беше дори още по-голяма придобивка, защото това бе слънчева Калифорния и аз рядко пусках гюрука на джипа си.

Бях си купил вранглера нов с аванса от последната ми книга и броячът на километрите ми напомняше откога не съм си купувал нови коли и не съм влизал в списъка на бестселърите. Погледнах го, докато стартирах двигателя. Бях се отклонил на 260 990 км от пътя, по който бях вървял някога.