„Моят Радой“ – нова книга на Недялко Йорданов

Биографичният том „Моят Радой“ излиза в навечерието на 13-годишнината от кончината на сатирика, в който Недялко Йорданов разкрива непознатия Радой

Радой Ралин – сатирикът, поетът, драматургът и сценаристът, артистът и певецът, мъжът, бащата, приятелят, „човекът, чието значение като уникален факт в нашата история ще расте с годините“… Това е героят на новата книга на Недялко Йорданов „Моят Радой“. Тя излиза в навечерието на 13-годишнината от кончината на известния творец, който си отиде на 21 юли 2004 г. Томчето е съкровена изповед за едно голямо и истинско мъжко приятелство, разказ за живота на двамата обичани творци, за литературата и театъра и за политическата и социалната действителност у нас през втората половина на ХХ век – откакто датира тяхната дружба, непрекъсната сякаш и от смъртта.

„Казвам „моят“ Радой, защото той ми беше и баща, и учител, и настойник, и приятел, и колега, и преди всичко – съдник на моята поезия и на моето гражданско поведение цели 46 години“, споделя авторът още на корицата. „Какво ли не преживя ти, самотен татко с двама невръстни синове, непрекъснато уволняван, забраняван, преследван, подслушван, вечно безпаричен и никога не преклонил глава пред властта“, обръща се Йорданов към Ралин.

В книгата са включени много снимки от личния архив на Недялко Йорданов; откъси от личния му дневник; факсимилета на писма, които е получавал от Радой; статии от вестници; спомени за моменти на лични изпитания, преодолявани заедно, за професионални предизвикателства, които са свързвали двамата таланти, за литературните им и театрални срещи.

Смешни и забавни, трогателни и тъжни спомените на автора вълнуват със своята искреност и голяма човешка обич. В любопитните случки се намесват имената на още известни личности, сред които са Желю Желев, Александър Геров, Йосиф Петров, Атанас Далчев, Невена Коканова…

Емоциите на автора са концентрирани в думи от статия, публикувана в памет на Радой Ралин на 22 юли 2004 г.: „България няма и няма да има може би никога такъв уникален човек и поет.“

ОТКЪС

5

Радой го няма вече, а ми изглеждаше безсмъртен. Веч­но болен, откакто го помня. Хипохондрик. Имаше всички възможни болести накуп, а всъщност беше здрав и пълен с енергия. Никакъв алкохол. Никога не съм го виждал да изпие дори една бира. Никакви цигари. И все ми се кара­ше, когато пушех. И вечно влюбен. Така се стече животът му, че съвсем рано се разведе и двете му момчета останаха на отглеждане при него. Когато почина майка му, всичките грижи се прехвърлиха върху него. Чудех се кога пише, кога намира време да излиза, да се среща непрекъснато с хора и апартаментът му да е пълен с гости.

Бил е толкова млад, когато се запознахме – в далечната 1958 година, от която нататък стана мой настойник, съ­дник, почти баща. Затова може би ми е изглеждал ужасно възрастен.

Споделяше с мен всичките си влюбвания. Вероятно го е правел и с много други – нямаше никакви задръжки в това отношение. Но беше абсолютен джентълмен – никога не го­вореше за леглото – това беше строго интимна тайна.

Влюбеше ли се в някоя жена, правеше всичко за нея.

Не са били много вероятно, щом зная само четири. Една от тях – Невена Коканова. Несподелена любов. Почти тай­на, само за него самия. Така написа пиесата „Конферанс“. И песничката за Казанова, която ще цитирам по-късно.

Беше влюбен и в братовчедка ми Росица Николова. Тога­ва – изгряваща певица. Обичаше платонично, опияняваше се от това. Правеше чисто мъжки жестове и това му доста­вяше радост. Беше средновековен благородник, рицар, дон кихот. С дулцинеите си – измислени от самия него. Запозна Росица с Милчо Левиев и беше горд и щастлив, когато те се ожениха. И страдаше искрено, когато се разделиха.

За легендарната италианка Лаура – голямата, неосъщес­твена любов на Радой – знаят всички. История сякаш между Данте и Беатриче. Беше романтик, сантиментален, инфан­тилен. Да не повярваш, когато закачаше в трамваите и по улиците всяка втора жена с крилатата си фраза:

– Мокриш ли котето?

Свидетел съм бил на следния диалог:

– Здравей, хубавице…

– Моля ви, другарю Ралин, не съм хубавица. Това е ком­плимент.

– Не е комплимент, а факт. Аз казвам, че всяка жена, до­като се люби, ако ще на деветдесет години да е – е моми­че. Това Дора Габе го е доказала. За което аз поздравих един поет Добри Жотев. Казах му:

„Горна глава – за награда.

Долна глава – за три града“.

Тогава клюката говореше за късния роман между Дора Габе и Добри Жотев.

В последните години от живота си Радой ми разказваше за едно момиче. Не спомена името му. Дори ми искаше съ­вет. Дали е редно да поощрява илюзиите му, любовта му, ко­гато то е само на осемнайсет години, а той вече на седемдесет и пет. Много по-голям от баща му. Дали това не е противо­естествено. Макар, че той се чувства стопроцентов мъж.

Беше ми мило и малко смешно. И му завидях дори. И му дадох баналния пример с Гьоте.

Какво стана после, така и не разбрах. И той не ми загово­ри никога повече за него.