Понякога обичам да се отдам на усещането за уикенда. Петък вечер, предстоящите два дни на пълна свобода и възможността да изтръскам усещането от работната седмица от себе си. Обикновено това е момент, в който се спирам на някое стрийминг заглавие и се предавам. Днес бе малко по различно. Успях да завърша книгата и веднага след това да изгледам филмът.
„Моят полицай“ е на родния книжен пазар от издателство Сиела.
„Моят полицай“ е достъпен за всички потребители на MAX.
Доста необичайно е да завършиш роман и да изтичаш да изгледаш неговата екранизация веднага. На пръв поглед нищо не me привличаще в „Моят полицай“. В трейлъра има изключително неприятно кастинг решение, което на пръв поглед отблъсква. Втората главна, мъжка роля. Хари Стайлс НЕ Е сред любимците ми. Но Ема Корин Е! „Убийство на края на света“ беше страхотно попадение, а тя бе истинска звезда! Много трудно мога да определя, кое е по силно, книгата или филмът. Определено финала на филмът отвява този на книгата. Завършекът на екранизацията е всичко, което романа пропуска да даде на своя читател. НО от друга страна предшестващата история е някак попремачкана. Понадиплена. Някак по-гей и по-лесно смилаема във филма. Романа дава плътност, дълбочина и много повече смисъл на ключови герои и събития. Дори смяната на гледните точки в романа е претворена за неговата екранизация, което всъщност е по-добрата идея в това отношение. В книгата няма НИТО ЕДНА секс сцена между двамата мъже. Във филма не е така.
Началото
Историята на Марион и Том започва там, където трябва. В тяхната младост. Непрекъснатото прескачане между младите и възрастните герои и в романа и в екранизацията е страхотно решение. Усещането за тежестта на бъдещето и силата на миналото струят от кадрите и от страниците. Много светлина и цветове обграждат героите ни, като млади. Хлад, вятър, сиви нотки, празни улици и пусти домове са част от тяхното бъдеще. Едно нещо е константно и неподвластно на времето- това са те, самите. Попроменени, поотпуснати, посивели коси, натежала походка, но пак същите.
Том е един изключително сложен образ, който може би само човек с нехетеросексуална ориентация би разбрал. Дано да греша в това свое твърдение. Том е жертва на собствените си демони. Ние никога няма да научим детайли за неговото детство. Никога няма да разберем повече за онази фигура, която обикновено предизвиква тези влечения у младите момчета- неговия баща. Но ще усетим неговата чувственост още в първите кадри с Хари Стайлс на екран. И да не сме гледали трейлъра, Том и неговата двойствена натура са там! В усмивката на Хари, в дълбоките му очи, в буйните къдрици и неизчерпаемата енергия. Том е ураган от емоции и несигурност. Неговите вътрешни терзания натежават още в първата вечер, когато влиза в апартамента на Патрик. Това докосване с пръст по врата му отприщва същия пожар във филма, какъвто и в книгата. Спусъка е идентичен, следствието е не съвсем същото. Том се бори със себе си. С догмите на времето, с устоите на обществото от края на 50-те години на миналия век, когато хомосексуалните отношения са били подсъдими. Когато сърцето желае, когато умът тегли, когато цялото ти същество иска и обича, можеш ли да се спреш? Как си казваш „Недей!“? Как си казваш не го докосвай, не го поглеждаш, не прави това? Как? Нали сладостите на живота са именно за това, за да ги преживяваме и да изпълват съществуването ни със смисъл! И ако обществото ти казва, че нещо толкова красиво, като това да обичаш, има определени рамки, то майната му! Хората винаги са искали да бъдат свободни. Това е в природата ни. Дори в робските времена, робите са търсели това, искали са го и са се борили за това. Да бъдат свободни. Да взимат самостоятелни решения. да бъдат господари на собствения си живот. Да могат да бъдат! Епохата, в която Том намира Патрик се опитва да диктува устоите и да гради обществените норми. За това ще се крият. За това Том е отгледан по този начин и е толкова, толкова несигурен и уплашен. Когато лампата угасва и Патрик му вдъхва нужната увереност, страстта им ще прогори и страниците и екрана. И след тази първа целувка, след този първи момент на истинска блаженост за младия мъж, грехът е извършен и връщане назад няма. Той ще се съпротивлява. Ще се дърпа. Ще упорства и ще отрича. Но никога няма да успее да „се поправи“. Да „се излекува“. Да „стане нормален“. Просто защото му няма нищо.
Опасността
Животът на младия мъж изисква действия и защита. И каква по сигурна защита от една съпруга. Дали провокиран от тази нужда, дали от действителни симпатии, Том хлътва по Марион и сватбата е факт. А сблъсъка на реалностите Патрик/Марион ще отекне през целите филм и книга до финала. Какво означава да обичаш мъж във време, в което не можеш? А какво е да си до него в сватбения му ден? Как отговаряш на въпроса, дали си готов да го делиш? И ако ти си отритнатия от обществото, а тя привилегированата и задължителната, то какво ти остава?
Силата на Патрик е в неговата мъдрост. Разбиранията му за света и времето , в което живее, далеч надхвърлят тези на Том и Марион и мъжът не е готов да се откаже от своя любим. Дори напротив. Поява на медения им месец, реален риск да изложи мъжът пред собствената му съпруга, много неловки моменти, купища лъжи, криене и живот на ръба.
В крайна сметка как живееш с идеята, че любовта на живота ти не е само твой? Как се примиряваш, че притежаваш едва половината от неговото сърце? Как успяваш да се събуждаш и лягаш всеки ден, знаейки че в този момент, той може би е с другия/другата?
И филмът и книгата поставят болезнени въпроси, които една жена много трудно може да си представи, а един хетеросексуален мъж едва ли би задал. Въпреки това развитието на историята и тихата битка за Том са онова, което държи зрителя/читателя нащрек. Ще има отклонения, ще се появи една приятелка на Марион от училището, ще преживеем забежка на Патрик, но никога Том няма да излезе от светлината на прожекторите. Защото този мъж има сърце за двама им и защото тези двамата, го обичат истински.
Поглед към финала
С наближаването на финала и разплитането на фабулата научаваме още истини и низости, на които една влюбена жена е способна. И когато ставаме свидетели на отношението към един ТАКЪВ мъж в затвора, някак ни дожалява и започва да ни боли. Що за хора сме били и как сме могли да живеем в такова общество? Колко погрешно е да обичаш и защо любовта трябва да бъде окачествяване? Кой е съдникът за правилно и неправилно и защо трябва да се взема страна?
Навлизайки във финалната права и проследявайки завършека на историята на нашите възрастни герои, филмът задминава събитията в книгата многократно. Емоционалния заряд на кулминацията в екранизацията е най-силния и коз. Никой не е спечелил във войната за Том. Нито Марион го е притежавала, нито Патрик. И в крайна сметка може би дори Том е бил наполовина щастлив. Тези финални сцени отключват нова поредица въпроси и повдигат теми, за които да мислим и разсъждаваме дълго след края. Ако си изживял живота си в лъжа и почти си разрушил едва функциониращия си брак, как би се чувствал? Ако в своята старост видиш, колко много се е променил света и как онова, за което са хвърляли хората в затвора някога, вече е възможно на открито, на улицата, посред бял ден? Ако ти продължаваш да таиш тази част от себе си, но я виждаш вече на открито, то не е ли време? Не е ли дошъл момента да си позволиш да бъдеш щастлив? И колкото и да си се пазил от това да не бъдеш въвлечен в този скандал някога и да не те заподозрат, да не те обвинят, ако вече света се е променил и реалността е различна… ще можеш ли?
Финалът
Финалът на „Моят полицай“ ни дава една простичка истина. Без значение от възрастта ни, ние можем да бъдем щастливи. Можем да си дадем онази чистичка щастие, която животът ни ни е отнемал. И да Марион е била съпруга на Том сред лъжа, но вече е готова да погледне и към себе си. Вече е готова да ги остави и да не пречи на онова, срещу което се е борила. А останал сам, Том чува същия отговор, който Патрик някога му дава. Не е сам. Патрик е до него. Колко дълго? Никой не знае. Но има ли значение? След като Марион я няма и е в търсене на собственото си щастие, Том може да си позволи тази забранена любов, тези чувства и емоции от младостта му да изплуват и да прекара оставащото му време у дома. С Патрик. Така, както май винаги е трябвало да бъде. Но светът не му позволяваше.
„Моят полицай“ е един дълбок урок за жестокостите на времето и обществото ни. За това колко мъка сме способни да създадем само с възприятията и разбиранията си. За това как осъждайки някой, ние го обричаме на страдания и отнемаме правото му на щастие. „Моят полицай“ е шамар за онези, които не приемат различните и смятат нехетеросексуалните за лечими. За болни, за извратени, за някакви, различни от ХОРА!
Този прекрасен финал ни дава свободата на широкия свят, в който се потапя Марион и вятърът, който гали протегната и ръка през прозореца на таксито е символ на нейната свобода и надежда за предстоящото щастие. А след безкрайно дългото отсъствие на Том от живота на Патрик, той най-сетне влиза в стаята му. Застава до инвалидната му количка. И му прощава. Без значение дали има за какво. Той е смирен. И го е приел. Приел е и себе си. И това докосване на ръцете на двамата, вгледани през прозореца навън, към светлината на деня, ще напомни първото докосване, което предизвика онзи водовъртеж от емоции и от което започна всичко. Защото любовта винаги намира начин. Добра, лоша, приета, неприета, отхвърляна, желана… Любовта е силата, пред която всяка преграда пада. Всяка норма. Всяка забрана. Любовта е онова, което изпълва душите на Марион, Том и Патрик. Любовта е утрото и залезът. Любовта е смисълът. Смисълът на това да ни има и да ни е имало. Да сме обичали и да сме били обичани е единственото, което в края на животът ни има смисъл. Останалото са спомени, които дори няма да помним.
Любовта
Но любовта, онзи изгарящ плам и трепет, онази притегателна сила, която ни кара да сме близо до някого, да искаме го целунем, да вдъхнем аромата му, да искаме да чуем гласът му, да погалим косите му… това има значение. И това ни прави хора. Това ни кара да бъдем живи. Точно както Марион. Точно както Патрик и онзи полицай.
