Нова призрачна мистерия от авторката на бестселъра „Момичетата от пансиона“ излиза с логото на издателство Benitorial

Необяснимото, свръхестественото и криминалното се сблъскват в новата зловеща мистерия на канадската авторка Симон Сейнт Джеймс. „Мотел „Залез“ е смесица от „Сиянието“, „Психо“ и „Странни неща“ с елементи, типични за документалните филми и подкасти за истински престъпления. И както казва Сейнт Джеймс, това съчетание е точно по вкуса ѝ. „Много ми се искаше да прочета книга, която да обединява части от любимите ми истории и същевременно да е съвсем нова и различна, но такава не съществуваше. Така че, за да ѝ се насладя като читател, първо трябваше да я напиша.“ Ето как се ражда идеята за „Мотел „Залез“ –  злокобна и пристраващя история, която се разгръща в две времеви линии, лавирайки между 80-те години и настоящето, а обединяващата точка между двете е обитаван от призраци крайпътен хотел в малко градче, криещо повече опасности, отколкото някой би могъл да си представи.

Мотел „Залез“ е невзрачно място, което всеки би подминал. Случаят на Вив Дилейни не е по-различен. За нея това е просто отбивка на път за Ню Йорк, където животът ѝ най-сетне ще се нареди. Но когато започва работа като рецепционистка и поема нощните смени в мотела във Фел, Вив става свидетел на някои странни неща, които може би не е трябвало да вижда. И скоро след това изчезва безследно.

Трийсет и пет години по-късно Карли Кърк е решена най-сетне да разкрие какво наистина се е случило с леля ѝ. Когато пристига в градчето, където Вив Дилейни е забелязана последно, Карли сякаш внезапно е върнала лентата назад. Във Фел нищо не се е променило от 1982 г. Мотел „Залез“ продължава да работи, въпреки че клиентите са по-скоро рядкост. Старата табела още свети в синьо и жълто, в рецепцията все така няма компютър, същите са дори картините по стените… А Карли усеща необяснима връзка с това отблъскващо място. В крайна сметка, ако поеме нощните смени в мотела, където леля ѝ е прекарала последните си дни, преди да потъне вдън земя, би трябвало да се окаже стъпка по-близо до истината, нали?

Границите между минало и настояще се размиват, историите на Карли и Вив съществуват паралелно, допълват се и по своеобразен начин си взаимодействат, за да извадят на показ забравени спомени за жестокости и погребани тайни в тихото градче. Има неща обаче, които никога не се променят и колкото по-грозна е истината, толкова по-трудно се говори за нея. Но не всеки в тази история извръща поглед встрани, когато настъпят неудобните моменти. Някои се взират право в тях с широко отворени очи. За някои това е единственият начин.

Всепоглъщащ и ужасяващ, романът на Симон Сейнт Джеймс е пълен с обрати и неочаквани разкрития. „Мотел „Залез“ е динамична призрачна мистерия, която кара кожата ни да настръхне, не само заради майсторски изградения съспенс, но и защото в сърцевината си романът звучи плашещо познато – лоши неща са се случвали преди, случват се сега и ще продължават да се случват. Сейнт Джеймс съумява да сътвори история колкото свръхестествена, толкова и съвсем реална, като преплита злокобни елементи с разтърсващ разказ за обикновените жени с необикновена смелост, които се оказват въвлечени в нещо много опасно. И което често завършва с фатален край. 

Този роман е зловещо удоволствие.

The New York Post

Кога настъпва моментът, в който вече сме прекалено големи за призрачни истории? Ако са така напрегнати и изпълнени с обрати, какъвто е случаят с последния роман на Симон Сейнт Джеймс, то отговорът е никога. Прочетете този изключителен трилър, няма да останете разочаровани.

Minneapolis Star Tribune

С „Мотел „Залез“ Симон Сейнт Джеймс показва на читателите, че ужасни неща се случват не само в мрака на нощта. Този роман е великолепно съчетание от увлекателна мистерия и напрегнат трилър със свръхестествен елемент, който ни държи изправени на нокти в очакване на следващия обрат.

Associated Press

Много малко са книгите, които успяват да ме уплашат, а „Мотел „Залез“ от Симон Сейнт Джеймс е една от тях. С орати колкото непредвидими, толкова и ужасяващи.

PopSugar 

Симон Сейнт Джеймс прекарва двайсет години зад кулисите в телевизионния бизнес, преди да се отдаде на писане на пълен работен ден. Днес тя живее в покрайнините на Торонто, Канада, със съпруга си и една разглезена котка. Пристрастена е към сушито, готическите романи от 70-те години, дъждовните дни, кафето и „Шерлок“ по Би Би Си. Можете да я намерите във Facebook, Twitter, Instagram, Goodreads и Pinterest (но не на всички места едновременно).

ОТКЪС

Фел, Ню Йорк

Ноември 1982 г.

ВИВ

В нощта, когато всичко приключи, Вивиан беше сама.

Това не я притесняваше. Предпочиташе да е така. Беше го установила, докато работеше нощна смяна на това място по средата на нищото: да си с хора, е лесно, да си сама, е трудно. Особено ако си сама в тъмното. Който може да бъде истински сам в компанията само на самия себе си и на собствените си мисли – ето този човек е по-силен от всеки друг. По-пригоден. По-подготвен.

Въпреки всичко тя отби към паркинга на мотел „Залез“ във Фел, Ню Йорк, и спря, когато усети познатата пулсация на страха. Седеше в разнебитения си шевролет „Кавалер“ с ключа в стартера, надула парното и радиото, и се гушеше в якето си. Гледаше грейналата в синьо и жълто табела на пътя, двата етажа със стаи, които представляваха две дълги редици в Г-образна форма, и си помисли: Не искам да влизам там. Но ще го направя. Чувстваше се готова, макар все още да се страхуваше. Беше 22:59.

Плачеше ѝ се. Крещеше ѝ се. Повдигаше ѝ се.

Не искам да влизам там.

Но ще го направя. Защото винаги го правя.

Две почти замръзнали дъждовни капки се удариха в предното стъкло. В огледалото за задно виждане се отрази минаващ по пътя камион. Часовникът отмери единайсет и по радиото започнаха новините. Още една минута и щеше да закъснее, но пет пари не даваше. Нямаше кой да я уволни. Никой не се интересуваше дали идва на работа. „Залез“ имаше неколцина клиенти, а никой от тях нямаше да обърне внимание дали момичето от нощната смяна беше закъсняло. Често пъти беше толкова тихо, та страничният наблюдател можеше да си помисли, че тук никога не се случва нищо.

Вив Дилейни знаеше, че не е така.

„Залез“ само изглеждаше пуст. Но не беше.

Тя свали сенника пред шофьорското място със студените си пръсти. Докосна косата си, която беше подстригала късо в елегантна прическа, стигаща до под ушите, и напръскала обилно с лак за коса за обем. Погледна грима си – не от онзи, ледения, който си правеха някои момичета, а меко лавандуловолилаво, което леко приличаше на насинено. Можеше да добави жълто и оранжево и да заприлича на неколкодневна травма, но не си беше направила труда да се занимава с това тази вечер. Само лилавото върху фината кожа на клепачите, което срещаше по-тъмната чертица на очната ѝ линия и миглите. Защо изобщо си беше сложила грим? Не можеше да си спомни.

По радиото говореха за тяло. Момиче, намерено в канавката до „Мелбърн Роуд“, на петнайсетина километра оттук. Не че тук беше конкретно място – просто мотел от едната страна на двулентовата магистрала, излизаща от Фел към небитието на горен Ню Йорк, с крайна точка Канада. Ако обаче покараше километър и половина по магистралата и завиеше надясно покрай самотния светофар, увиснал на кабел над пътя, продължеше по пътя до следващия и по-следващия, щеше да стигне до мястото, където бяха намерили тялото на момичето. Момиче на име Трейси Уотърс, видяно за последно на излизане от къщата на приятелка в съседно градче. На осемнайсет, съблечена гола и захвърлена в канавка. Бяха открили тялото ѝ два дни след като родителите ѝ я бяха обявили за издирване.

Двайсетгодишната Вив Дилейни седеше в колата си, а ръцете ѝ трепереха, докато слушаше новината. Замисли се какво ли беше да лежиш гол, докато почти леденият дъжд удря безпомощната ти кожа. Колко ли ужасяващо студено беше? Как винаги момичетата се оказваха съблечените мъртви жертви на пътя? Как нямаше значение колко те е страх или колко внимаваш – винаги можеше да си ти.

Особено тук. Винаги можеше да си ти.

Погледът  ѝ се спря върху мотела, върху отражението на кичозната светеща в синьо и жълто табела, която примигваше до безкрай в мрака. „СВОБОДНИ СТАИ. КАБЕЛНА ТВ! СВОБОДНИ СТАИ. КАБЕЛНА ТВ!“

Дори след три месеца на това място все още се страхуваше. Беше ужасно и съвършено уплашена, а мислите ѝ се лутаха в главата, около мозъка ѝ, в панически хаос. През следващите осем часа ще бъда сама, съвсем сама в тъмното. Сама с нея и с останалите.

Вив с нежелание врътна ключа, така че парното и радиото – което все още говореше за Трейси Уотърс – да се изключат. Тя вдигна брадичка и отвори вратата. Пристъпи навън в студа.

Нагуши се още повече в шушляковото си яке и закрачи през паркинга. Беше с дънки и тъмносини маратонки с бели връзки, чиито подметки бяха твърде тънки за студа и влагата тук. Дъждът намокри косата ѝ, а вятърът я разроши. Вив прекоси паркинга и стигна до вратата с надпис „КАНЦЕЛАРИЯ“.

Джони стоеше зад бюрото на рецепцията и закопчаваше якето над голямото си шкембе. Вероятно я беше забелязал през прозореца на вратата.

– Май закъсня? – попита той, макар че на стената зад него висеше часовник.

– С пет минути – възрази Вив, разкопчавайки якето си. Коремът  ѝ се беше свил, чувстваше се замаяна от това, че е вътре. Искам вкъщи.

Къде обаче беше „вкъщи“? Фел не беше вкъщи. Нито пък Илинойс, където бе родена. Когато напусна дома си след последния шумен скандал с майка си, потегли за Ню Йорк, за да стане актриса. Това обаче, както и всичко останало в живота  ѝ до този момент, беше част от роля, от измислена история. Нямаше представа как се става актриса в Ню Йорк, но тази версия вбесяваше майка ѝ и затова тогава ѝ се стори идеална. Вив просто искаше повече от всичко да бъде в движение, да върви нанякъде.

Затова замина. И се озова тук. Фел трябваше да бъде неин дом поне засега.

– Госпожа Бейли е в двеста и седемнайсета – каза Джони, за да ѝ докладва за ситуацията с гостите. – Вече мина през магазина за алкохол, така че очаквай обаждане всеки момент.

– Супер  – отвърна Вив. Госпожа Бейли идваше в „Залез“, за да пие, защото, ако го правеше вкъщи, вероятно щеше да си навлече неприятности. Звънеше пияна на рецепцията, за да иска неща, за които след това обикновено забравяше. – Някой друг?

– Двойката на път за Флорида си замина – каза Джони. – На два пъти имаше шегички по телефона, някой дишаше тежко в слушалката. Глупави хлапета. Освен това оставих бележка на Джанис за вратата на сто и трета. Нещо не е наред с нея. Непрекъснато се отваря от вятъра, даже когато съм заключил.

– Винаги става така – отговори Вив. – Каза на Джанис още преди седмица.

Джанис беше собственичката на мотела, а Вив не я беше виждала от седмици. Може би дори от месеци. Не идваше в мотела, ако не се налагаше, и определено не припарваше нощем. Оставяше чековете със заплатата на Вивиан в плик на бюрото, а цялата комуникация протичаше чрез бележки. Дори собственичката на мотела не желаеше да прекарва времето си тук.

– Е, трябва да оправи вратата – заяви Джони. – Искам да кажа, че е странно, нали? Все пак я заключих.

– Разбира се, че е странно – отвърна Вив.

Беше свикнала със странното. Никой друг от работещите в мотела не виждаше това, което виждаше и преживяваше тя. Нещата, на които ставаше свидетел, се случваха само вечер. Служителите от дневната и нощната смяна нямаха никаква представа.

– Да се надяваме, че няма да има нови гости – каза Джони и нахлупи качулката на якето си. – Да се надяваме, че ще е тихо и спокойно.

Никога не е тихо, помисли си Вив, но отговори:

– Да, да се надяваме.

Вив го проследи как излиза от канцеларията, чу как пали колата и отпрашва. Джони беше на трийсет и шест и живееше с майка си. Вив си представи как се прибира у дома, може би гледа телевизия, преди да си легне. Човек, който не беше успял да постигне кой знае колко и живееше сравнително нормален живот, небелязан от страха, който изпитваше Вив. Живот, в който не се замисляше за Трейси Уотърс и само смътно се сещаше за името ѝ от радиото.

Може би само тя полудяваше.