„Момиченцето с всички дарби“ е изненадващо откритие. Може и да е световен бестселър, но не бях чувал за романа до участието му в CINEBOOK. За филма също разбрах тогава.
Причината да му дам шанс е жанрът. Апокалипсис. Зомбита. Съответно- веднага получава вниманието ми. Няма как нещо в стилистиката на „Живите мъртви“ да не получи времето и вниманието ми. Все пак- това е МОЯТ жанр. Това е МОЯТА страст.
„Момиченцето с всички дарби“ търпи неминуеми сравнения с „The Last of Us: Последните оцелели“. Причината е още в първоизточника на заразата- гъбата кордицепс. Тази паразитна гад, добре позната в реалния ни живот също, отключва епидемия, довела до световен апокалипсис и в „Момиченцето с всички дарби“ и в „Последните оцелели“. Тук обаче, нещата забиват много повече в науката, отколкото първия сезон на сериала, както и двете части на играта, на която е базиран. „Момиченцето с всички дарби“ прави нещо, което нито един познат филм, сериал или роман не е правил до момента- дава идеята за паразит, който живее в симбиоза със своя гостоприемник. Какво означава това?
Заразата от гъбата, предадена с ухапване, води до паразитизъм в новото тяло. Тя създава „гладните“, както романът и филмът ги наричат.
Заразата от гъбата, предадена от ухапана майка на плода, води до симбиоза в новия организъм. Гъбата и човешкото тяло живеят и взаимно си помагат. Така се създава Мелани.
Никога до сега във филмите и книгите за зомби апокалипсис, не сме имали заразен, като Мелани. Никога. Жестокия свят и възприемането му от страна на малкото момиченце са пресъздадени стъписващо. Събитията в базата са нещо, което на всяка крачка приковава вниманието на читателя и зрителя. За един много дълъг период от време, особено в романа, ние НЕ ЗНАЕМ какво са тези деца. И когато лека полека започваме да научаваме, истината е стряскаща. Защо се държат така с тях? Защо ядат това? Защо ги е страх от тях? Каква е тази база? Въпросите в романа предизвикват читателя трескаво да прелиства страниците напред и да търси отговори. Във филма, този елемент е силно помрачен още от трейлъра и сцените извън базата, които всъщност разкриват много. Защо се отнасят с това дете, като със заплаха? Защо е затворено в тази килия? По дяволите- защо яде червеи? А защо е щастливо? Защо е толкова положително настроено, получавайки това отношение? С какво предизвиква бруталната агресия и действия на възрастните? Защо сержанта разтрива така ръката си и това момченце започва да … Ооооооооооо!
Когато идва първия реален отговор, с обезумяването на момченцето в клас от мириса на ръката на сержанта, нещата започват да си идват на мястото. Но историята вече е постлала достатъчно. Вече ни е грижа за Мелани. Вече и съчувстваме. Вече сме на нейна страна и мразим възрастните. Но не и г-ца Жустино. Тя е добра. И това нейно докосване…
Във всяка своя сцена в базата „Момиченцето с всички дарби“ гради митология, каквато не сме гледали в подобен филм до сега. Силна, брутална, зрелищна и много, много емоционална. Може би за това с излизането на открито и тръгването на път, някак и филмът и книгата губят от своето очарование. Всичко по пътя, всяка случка, събитие, смърт, гладен, сблъсък… всичко е вече гледано. „Живите мъртви“ са изтъркали до неузнаваемост идеята за оцелели на открито и сблъсъците им със зомбита. Каквото и да се опита да ни даде една такава история, тo ще е ехо на нещо, което онази поредица вече е правила в своите 14г. история. Дори бързите зомбита са нещо, което вече сме гледали в друг британски филм- „28 дни по-късно“ и неговото продължение „28 седмици по-късно“. Дори те не са нещо ново или невиждано.
„Момиченцето с всички дарби“ обаче успява да даде нов нюанс на този род истории. Самата идея за гъбата и нейното паразитиране върху човешкия организъм е добра . Визуално представяне на това и в книгата и във филма, дават възможност за интерпретации и различност. Стволовете и плодните дръвчета от телата на заразените в романа, гигантската стена или кулата от филма… това са все фрагменти, които „Живите мъртви“ и „Последните оцелели“ не са използвали. За това тук, те изглеждат и звучат, като нещо ново и свежо.
Сцените с битките с децата и нашествието на скитниците в базата са представени новаторски и ангажиращо. Целия епизод от романа, в който децата атакуват Галахър в магазина е толкова кървав и зрелищен, че след неговия финал, прочетеното боли. Много. Битката на д-р Колдуел с гадните хлапета, докато шофира мобилната лаборатория е може би най-зрелищния епизод в целия роман. Улавянето на хлапето, рязането на главата, ваденето на мозъка- истински гърч от удоволствие за всеки фен на жанра. За съжаление цялата сцена липсва във филма. Той губи много от това.
Финалната сцена на Мелани и Колдуел в лабораторията е точно на място поставена. В романа, тя е може би емоционално връхната точка на историята. Най-омразния човек в живота на Мелани и опитния обект, който докторката искаше да пречука през цялото време… Тя е нейното спасение. Единствения начин откритието и да оцелее и делото и да продължи. Няма бележки. Няма с кого да сподели. Само Мелани е там.
И онова, което докторката и споделя е началото на края за „Момиченцето с всички дарби“. То превръща историята и нейната екранизация, в може би едни от най-смелите в жанра. Не сме гледали, не сме чели и не сме виждали такъв финал в тези истории. Обратът идва някак изневиделица и финалния епизод е толкова силен, толкова въздействащ и същевременно затваря кръга на всичко, случило се до този момент.
„Момиченцето с всички дарби“ създава един зловещ свят, след апокалипсиса. В него, хората са на изчезване, гладните господстват, но един нов вид е готов да постави своето начало и може би да вземе онова, което хората някога са имали.
„Момиченцето с всички дарби“ е най-смелата и една от най-интелигентно написаните истории за зомби апокалипсис. Тя бяга от клишетата на „Последните оцелели“ и „Живите мъртви“ и успява да изгради своя митология, свои герои, свои правила, които да не приличат на нищо друго. И някак, за тези герои и този развой на събитията ни е грижа. Цялата битка на Мелани вътре в съзнанието и с нейната истинска същност и човешката и природа, са ключови за разбирането на проблематиката в „Момиченцето с всички дарби“. Гъбата или съзнанието, .човекът или „гладният“, Мелъни или…
„Момиченцето с всички дарби“ е един роман, който очаквано превъзхожда своята екранизация. Той дава на своите читатели много от онова, което обичат в историите за зомби апокалипсиса. Има зомбита, които тук се наричат гладни, има зараза, има опит за спасение, има глупави възрастни, има екшън, битки смърт. Има и силни герои, има емоционални връзки и има много, много желание за показване на най-мрачните кътчета от човешката природа. Какви бихме били ние, ако попаднем в такъв свят? Бихме ли мислили за ближния? Бихме ли били смели? Бихме ли търсили лек? Или може би в такъв свят бихме се опитали просто да оцеляваме и да намерим своята нисша в него? Дали наистина в един свят след зомби апокалипсиса има герои? Има ли битки и опит за надмощие между хората? Има ли стремеж към откриване на ваксина? „Момиченцето с всички дарби“ задава много въпроси и дава на своите герои цветове, с които всички ние сме обагрени. И когато достигаме до неговия финал… има ли смисъл? Когато човекът вече не е на върха на хранителната верига има ли смисъл от ръчкане? От пътешествия? От опити за откриване на спасение?
Или може би така трябва? Ако загубим вярата, че е възможно да си върнем силата и света по начина, по който го познаваме, може би тогава ще загубим самите нас. Способни ли сме да се адаптираме към нов свят, нови правила и нов живот? Или бихме търсили път към познатото, към онова, което знаем как сработва?
„Момиченцето с всички дарби“ ще зададе всички тези въпроси, ще даде много отговори и със своя финал, ще отвори вратата към цял един нов свят, попарвайки стария, но и давайки му ръка за път напред.
