В „Еврото“ (ИК „Изток-Запад“) носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц разглежда конкретни стъпки за промяна на правилата на икономиката и политиката, за да може Европа да постигне до-добре разпределено благоденствие, засилена демокрация и социална сплотеност. Пътят минава през коренни промени на еврозоната и еврото.
Джоузеф Юджийн Стиглиц е американски икономист, професор в Колумбийския университет, роден на 9 февруари 1943 г. Председател е на Съвета на икономическите съветници и главен икономист на Световната банка. Носител е на Нобелова награда за икономика през 2001 г. и на медал „Джон Бейтс Кларк“. Определян е като един от четиримата най-влиятелни икономисти на нашето време, а през 2011 г. „Тайм Магазин“ го поставя в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света. Основните въпроси, които са в центъра на вниманието на Стиглиц, са причините за неравенството, дискриминацията и безработицата.
В „Еврото“ Джоузеф Стиглиц, анализира причините за финансовата криза в Европа, полемизирайки със защитниците на строгите икономии. Заедно с това той предлага редица мерки, които могат да спасят не само континента, но и света от по-нататъшно крушение.
Приветствано от архитектите си като лост, който ще сплоти Европа и ще спомогне за благоденствието на нациите, еврото в действителност направи точно обратното. Както убедително изтъква Стиглиц, кризите разкриха неговите недостатъци. Стагнацията на европейската икономика и мрачните изгледи пред нея са пряк резултат от фундаменталните проблеми, свързани с използването на една обща валута от разнородна група държави. Според Стиглиц еврото е сбъркано по рождение, тъй като икономическата интеграция изпреварва политическата. Настоящата структура, смята той, по-скоро насърчава раздалечаването, отколкото сближаването на държавите. Въпросът тогава е: може ли да бъде спасено еврото?
Стиглиц очертава три възможни посоки – фундаментални реформи в структурата на еврозоната и политиките, налагани на страните членки; добре организиран край на експеримента с единната валута или една смела нова система, наречена „гъвкаво евро“.
Със своите поуки за последиците от глобализацията в една все по-дълбоко свързана световна икономика книгата повдига болезнени, но важни въпроси, от които зависи оцеляването на Европа.
Преводът от английски е дело на Елена Филипова. Оформлението на корицата е на Марио Йорданов.
Откъс от „Кризата на еврото“
Главните тези
Макар за мъките на Европа да допринасят много фактори, има една грешка, която лежи в основата – създаването на единната валута, еврото. Или по-точно създаването на единна валута, без да бъдат създадени набор от институции, които да позволят на регион с многообразието на Европа да функционира ефективно с една обща валута.
Втората част на тази книга (глави 4 до 6) разглежда условията за един успешен паричен съюз, какво в действителност направи Европа и как разминаването между онова, което трябваше да се направи, и онова, което беше направено, доведе до провалите на еврото, до кризите, възникнали малко след създаването му, и до раздалечаването, при което богатите станаха по-богати, а бедните – по-бедни, затруднявайки още повече функционирането на едновалутната система. Третата част (глави 7 и 8) разглежда по-подробно как реагира еврозоната на кризите, привидно носейки „спасение“, с програми, които всъщност задълбочиха и удължиха спадовете. Четвъртата част (глави 9 до 12) обяснява какво може да се направи, за да се възстанови просперитетът в Европа.
Бележка за историята на еврото
и тематиката на настоящата книга
В тази книга не предлагам подробна история на еврото, нито давам обстойно описание на институциите му. Но за известна ориентация е полезно да бъдат отбелязани няколко факта за хронологията и създаването на еврото. Общата валута е последица от усилията, започнали в средата на ХХ в., когато Европа още се олюлява от касапницата и разрушенията на две световни войни, взели сто милиона живота. Европейските лидери осъзнават, че едно по-мирно бъдеще ще изисква пълна реорганизация на политиката, икономиката и дори националната идентичност на континента. През 1957 г. тази визия се доближава до осъществяването си с подписването на Римския договор, който създава Европейската икономическа общност (ЕИО), включваща Белгия, Франция, Италия, Люксембург, Нидерландия и Западна Германия. През следващите десетилетия, доминирани от Студената война, към ЕИО се присъединяват и други западноевропейски държави. Стъпка по стъпка биват намалявани ограниченията за работа, пътуване и търговия между разширяващия се списък от страни от ЕИО.
Но едва след края на Студената война европейската интеграция тръгва наистина с пълна пара. Падането на Берлинската стена през 1989 г. показа, че е наближило времето за много по-тесни, по-силни европейски връзки. Надеждите за мирно и благоденстващо бъдеще бяха по-големи от когато и да било – както сред лидерите, така и сред гражданите. Това доведе до подписването през 1992 г. на Маастрихтския договор, който формално учреди Европейския съюз и създаде голяма част от икономическата му структура и институциите му – в това число пусна в ход процеса по приемане на обща валута, която стана известна като евро.
И все пак имаше разногласия за това как да бъде постигнато по-голямо единство. Днес официалната история на ЕС може да изглежда като спретнат списък от събития, водещи неизбежно до създаването на един постоянно разширяващ се общ пазар и обща валутна зона, еврозоната. Но формирането на тези институции в действителност беше резултат от години преговори, изпълнени с дълбоки разногласия за обхвата и формата на европейската интеграция. Резултатите станаха възможни само благодарение на пазарлъците и компромисите на европейските лидери. В случая с еврото германският канцлер Хелмут Кол, както се разказва, се съгласил със създаването му в замяна на приемането от страна на френския президент Франсоа Митеран на обединението на Германия. И двамата имаха ключова роля в прокарването на идеята за интеграция – и в очертаването на много от политиките, които обсъждам в тази книга.
Цялата тази история е важна, но повечето от нея е извън областта на настоящата книга. Онова, което искам да изтъкна – и към което ще се връщам постоянно, – е, че еврото беше политически проект, а при всеки политически проект политиката е важна.
Личностите в политиката също са важни – човек се сеща за Жак Делор, чиято комисия формулира плана за създаването на еврото през 1989 г., – макар че това също не е в моя фокус. Описвайки създаването на еврото, аз не знам напълно какво точно са имали наум учредителите му. Те явно са смятали, че системата ще проработи – иначе не биха я одобрили. Би било наивно от тяхна страна да си мислят, че по пътя няма да възникнат проблеми; но вероятно са вярвали, че всякакви такива проблеми биха могли и ще бъдат решени. Вярвали са, че единната валута, еврото, и подкрепящите я институции, особено Европейската централна банка ЕЦБ), ще бъдат трайна характеристика на Европейския съюз. Но настоящата книга не е за тази история или за личните разбирания на основателите относно механизмите на новата система.
Вместо това аз се интересувам от последиците от тази история – какво можем да прозрем в тях и какво можем да направим по въпроса. Тази книга е за икономиката и икономическите идеологии и техните взаимодействия с политиката – това е изследване на случай, показващо как дори и при най-добри намерения, когато нови институции и политики се създават въз основа на свръхопростени възгледи за функционирането на икономиката, резултатите може да са не само разочароващи, но и направо катастрофални.
Дефектна по рождение
Еврозоната беше дефектна по рождение. Структурата на еврозоната – правилата, регулациите и институциите, които я управляваха, – е виновна за слабото представяне на региона, включително и за многобройните кризи. Многообразието на Европа е било нейната сила. Но да заработи една обща валута в регион с огромно икономическо и политическо многообразие не е лесно. Единната валута води до фиксиран обменен курс между страните и единна лихва. Дори и те да са установени така, че да отразяват условията в мнозинството държави членки, с оглед на икономическото многообразие има нужда от група институции, които да помагат на онези страни, за които политиките не са особено подходящи. Европа пропусна да създаде такива институции.
Освен това в правилата трябва да има достатъчно гъвкавост, която да позволява адаптация към различията в обстоятелствата, убежденията и ценностите. Като цяло Европа освети това в своя принцип на субсидиарността, който прехвърля на национално ниво, вместо на европейско, отговорността за колкото е възможно по-широк кръг решения от сферата на обществената политика. Всъщност при бюджет на Европейския съюз, равняващ се на едва около 1% от неговия БВП (за разлика от Съединените щати, където федералните разходи са над 20% от БВП), много малко разходи са правени на нивото на ЕС. Но в областта с решаваща важност за благосъстоянието на отделните граждани – паричните политики са ключови по отношение на безработицата и основното препитание – властта е централизирана в Европейската централна банка, учредена през 1998 г. А при строгите ограничения за бюджетния дефицит отделните страни не получиха възможност за достатъчно гъвкавост във воденето на фискалната си политика (данъци и разходи), която да позволи на страна, изпаднала в затруднени обстоятелства, да избегне дълбока рецесия.
И още по-зле в структурата на самата еврозона бяха вградени определени идеи за онова, което е нужно за икономически успех – например че централната банка трябва да се съсредоточи върху инфлацията, за разлика от правомощията на Федералния резерв в Съединените щати, които включват също и безработицата, растежа и стабилността. Работата не е само там, че еврозоната не беше структурирана така, че да се съобрази с икономическото многообразие на Европа, но и че структурата на еврозоната, нейните правила и регулации, не бяха замислени да способстват за растежа, заетостта и стабилността.
Проблемите със структурата на еврозоната бяха усложнени от политиките, следвани от региона, особено в периода след кризата и в кризисните страни. Дори и на фона на сбърканата структура на зоната, все пак имаше място за избор. Европа направи погрешния избор. Тя наложи строги икономии – прекомерни съкращения в държавните разходи. Изиска определени „структурни реформи“, например промени в начина, по който засегнатите страни управляват трудовите си пазари и пенсиите. Но тя до голяма степен не успя да се фокусира върху онези реформи, за които имаше най-голяма вероятност да сложат край на дълбоките рецесии, пред които бяха изправени държавите. Дори и да бяха приложени идеално, политиките, наложени на кризисните страни, нямаше да възстановят здравето на засегнатите страни или на еврозоната.
Така че най-спешно необходимите реформи са в структурата на самата еврозона – а не в отделните страни, – и в това отношение бяха предприети няколко спънати стъпки. Но тези стъпки бяха твърде малко и твърде бавни. Германия и други се опитаха да обвиняват жертвите, онези страни, които пострадаха в резултат на сбърканите политики и дефектната структура на еврозоната. А без необходимите реформи в структурата на самата еврозона Европа не може да се завърне към растеж.
