Нужна е правилната нагласа, за да изгледаш и изживееш „Рипли“ на Netflix. В съвремието ни по-младото поколение много трудно ще бъде провокирано да даде шанс на този черно бял сериал, изпълнен с „меланхолия и бавност“. От друга страна хората над 30г. ще потърсят именно това, за да си подарят мисли и спомени за едно време, което отдавна си е отишло.
Сериалът е от едва 8 епизода, като всеки от тях е с продължителност от 1 час. Оригиналният филм от 1999г. с участието на Мат Деймън, Джуд Лоу и носителката на Оскар Гуинет Полтроу е най-популярната екранизация на романа, който излиза през 50-те години на миналия век. Новата поредица е на път да промени това.
„Рипли“ е истинско произведение на изкуството и всеки негов технически аспект е най-висша форма на творческо разгръщане. Решението да бъде заснет в черно-бяло му придава усещането за непрестанна меланхолия на добре познат film-noir от минало. Мракът и отнетите цветове на картината превръщат преживяването в спомени за това някога, за простотата на човешкия живот тогава, за неговата красота и дребните предизвикателства, с които се е налагало да се справяме. Сценографията и снимките в Итaлия превръщат държавата и всеки нейн участващ град, в герой. Неапол, Рим, Палермо, Венеция… снимките за всеки град, който виждаме на екран, са правени в истинския такъв. Тесните пространства, кафенетата на калдъръмените площадчета, скулпторите, архитектурата, каналите на Венеция, гондолите… Всичко, с което всеки един от тези градове е популярен, оживява на екран и принуждава зрителя да се пренесе именно там. Многото стъпала, спиращите дъха гледки към водата, широко отворените прозорци, полъхът на чистия въздух през тях…
Операторът на „Рипли“ обръща внимание на всеки детайл. Няма как зрителя да не се влюби в очарованието на първия хладилник с формички за лед и тяхната първобитност. Колко дълъг път сме извървели от тогава и що за даденост е да имаме това днес. Тежките завеси, кристалните пепелници и вестниците. Онзи начин, по който светът се информираше някога. Хартия, сгънат вестник, за няколко стотинки от будката. Всекидневници, със снимки, новини и техните автори. Печатани всеки ден. Излизащи всеки ден. Кафе на терасата и изглед към водата и вестник в ръка. Помниш ли това усещане? Как внезапно изчезна и как бързо светът се дигитализира. Но във вестниците и цялата индустрия около създаването и разпространението и достигането им до хората имаше много красота и смисъл. Сега сме потънали в зависимости, залети с повече информация, отколкото можем да поемам и някак заобикалящата ни действителност се е обезличила. Тогава, в годините на „Рипли“ от средата на миналия век, някак е било по-просто. По-истинско. По-живо.
Андрю Скот успява да надскочи изпълнението на Мат Деймън и да създаде свой Том Рипли, какъвто никога не е имало. Той е истински, изключително умен и съобразителен, той е фин, естет, ценящ изкуството и красотата. Рипли на Скот е мъж, който много лесно провокира симпатии към себе си въпреки действията му. Скот прави изключително дълбок прочит на героя, давайки ни персонаж, който се е слял с вътрешното му аз и има моменти, в които ще се чудиш- Скот ли е? Рипли ли е? И двамата ли са?! Точно неговата лудост е онова, което го прави толкова различен и уникален. 
Дакота Фенинг дава втора изключително добра роля за 2024г. След „Наблюдателите“, тук тя е Мардж- героинята на Гуинет Полтроу от екранизацията от 1999г. Тя е образ, какъвто в предходния филм никога не видяхме. Студен, по-скоро мрачен, обичащ, но непоказващ, някак самотен, въпреки обкръжението си. Дакота ни дава героиня, чиито лицеизраз никога не издава онова, което се случва в главата и. Тя сякаш знае повече от теб, предполага повече от онова, което си мисли и се е убедила в неща, от които ти се опитваш да я разубедиш. И въпреки това, успява да остане една огромна въпросителна, която никога не вади картите си. Въпреки този финал. Въпреки фактът, че позволява на зрителя да премине „прага“ и и да погледне отвъд. Въпреки пиянските изцепки и объркващото поведение. Мардж е онази, за която като помислим след финала, май сме видели толкова много, а незнаем почти нищо.
Джони Флин ни дава Дики, който много прилича на онзи на Джуд Лоу. Очарователен, изключително харизматичен и излъчващ самоувереност, каквато нито Том нито Мардж притежават в живота си. Дики е успелият млад мъж, който се наслаждава на живота, обградил се е с красотата на Италия и любовта на жена, която той самият също обича. Дики е всичко, което Том мечтае да бъде и когато мисията му се проваля и нещата вземат неочакван обрат, възможността е пред него. И Том не се поколебава, а Дики остава част от историята до нейния финал. Осезаемото му присъствие продължава да е двигател за действието на екран до последната секунда на сериала.
След събитието на лодката в Сан Ремо, добре познато от романа и от екранизацията от 1999г. последвалата спирала от събития, падение и лудост ни запращат към един криминален трилър, с усещане за Агата Кристи. Сериалът успява да си играе с всички следи от действията на Том и да опъва нервите и притесненията на своя зрител. Който някак е успял да му симпатизира и да иска той да се спаси и да не бъде заловен. Всички лъжи, измами, похватите за справянето с хора, институции и рискове, превръщат Том Рипли в героя, за който ще ни пука най-много до самия финал. Без значение дали са укорими действията му и без значение дали постъпва правилно или не, зрителя е предизвикан да прощава всички негови грешки и когато полицията е по петите му, да иска да и се изплъзне.
„Рипли“ притежава много пукнатини в историята, които някак и прилягат, като на такава от преди почти един век. При все това ще има въпроси- никой ли не видя кръвта в асансьора? По стълбите? Никой ли не видя снимката му? Някак като на филм, много от погрешните стъпки на героя му се разминават просто ей така, за да има още. И въпреки това той успява да заличава всички следи, които водят към него и да уплита в лъжите си хората, с които се среща и от които в последствие ще зависи.
„Рипли“ ще даде на своя зрител едни от най-прекрасните пътувания с автобус по опасните улици на южна Италия. Ще усещате автобусът на платформа и сменящите се „картини“ , които виждаме през прозорците. Точно както киното е снимало някога тези сцени, още от времето на немите филми. Ще има и мигове, на истинска опасност. Моменти, когато автобусът е на ръба и поглеждайки през прозореца, ще ти се завие свят.
„Рипли“ ще ни потопи дълбоко в изкуството на художниците. Ще се докоснем до късче от Пикасо и много ключови картини и имена от преди стотици години, които са причина за едни от най-фрапиращите гледки, висящи по стените на музеите днес. Том ще бъде представен, като съвременното олицетворение на едно от тези имена и паралелите между двамата ще бъдат убийствени!
Колкото и позната да е историята колкото близо/далеч във времето да е екранизацията от 1999г., „Рипли“ на Netflix ще остане в съзнанието на зрителите със своята красота и меланхолия. Много отдавна черното не е било толкова черно и много отдавна светлината на деня не е била толкова ярка. И когато Италия те прегърне и езикът и се превърне във всичко, което ще чуваш от екрана, някак съзнанието ти ще те остави там. В тази история, по онова време и сред онази красота. Ще се катериш по безкрайните стълби и ще се изморяваш, заедно с Том. Ще се потопиш във водите на брега на италианското море, ще се качиш на гондола из каналите на Венеция и ще усетиш аромата на стара Италия. На онова, което е било и ще пребъде. Защото „Рипли“ залага толкова много на своята сценография и костюми, че успява на момент дори да обезличи случващото се на екрана, защото зрителя ще зяпа и ще се удивлява на съвършенната изработка на тази статуя, на онзи покрив, на тази стряха и бутката за вестници ей там. Дали наистина някога хората са хвърляли стотинки в паничка и просто са си взимали вестник? Дали наистина пътуването с влак за Рим е толкова очарователно? Дали наистина архитектурата на Венеция и вътрешността на сградите там са по-впечатляващи и по-зрелищни от дворците и палатите в съзнанието ни?
„Рипли“ е едно от най-красивите неща, които ще видиш на екран тази година. Том не е сериен убиец, той не е Джефри Дамър и това да му симпатизираш няма да значи, че си психически неуравновесен. Хората сме се научили да се възхищяваме на гениалността. Научили сме се да адмирираме хитрите похвати и умението да боравиш с думи. Някак обичаме да ставаме свидетели на мигове, в които един „обикновен“ човек надхитрява системата и прецаква институцууте. Може би защото самите ние сме се чуваствали прецакани от тях хиляди пъти и някак успехите на Том тук, преживяваме, като наши успехи. И се убеждаваме, че и полицията може да е тъпа. И имиграционните са надхитрими. И ако е могло тогава, значи може и сега.
„Рипли“ е сериал, който ни припомня красотата на света от средата на миналия век и някак играе по тънката струна на носталгията и онова, което сме загубили завинаги. Първите хладилници с формички за лед. Бутките за вестници и начините за пренос на информация. Пътуването с влак и ферибот. Телефоните с шайби. Удоволствието да нямаш мобилен и да не могат да те открият. Писането на писма върху лист хартия. Пощенските пликове и марки. Това да пуснеш писмото си в пощенска кутия или да получиш такова и трескаво да го разпечаташ за да прочетеш ръкописът на онзи, който ти го е изпратил. Светът на „Рипли“ е ехо на една отминала епоха, която никога няма да се върне, но някак съврменния свят все по-често гледа натам за да припомни на нас и нашите деца, че е имало и едно друго време. Било е по-простичко, по-силно и по-истинско. И може би през следващите години ще правим опити да си върнем свободата на миналото и да се освободим от желязната хватка на съвремието.
Защото някога бяхме свободни и независими. Някога бяхме истински и нещата бяха прости. Някога ни се случваха неща за първи път. И всяко нещо имаше своя момент на отекване. Момент, в който да се порадваме и да го преживеем. Някога ценяхме природата и времето, прекарано сред красотите и. Някога имахме време за много неща. „Рипли“ е точно това някога.
Сега е друго. Сега имаме всичко. Но всъщност май имаме много по-малко , отколкото имахме тогава.
