Има нещо много извратено в създаването и гледането на true crime филми и сериали. Когато Райън Мърфи представи миналия сезон, за Джефри Дамър , смятах че това е случай на one and done. Обаче година по-късно ни посреща втори. Ново събитие.

Братята Ерик и Лайл Менендез разстрелват родителите си през 1989г. Следва тяхното залавяне и процеси, които се разпадат. Известно време по-късно има ново дело и окончателното им осъждане на доживотен затвор без право на помилване. Това е действителната история. Защо човек би създал сериал по този ужас е труден въпрос. Но може би отговорът не е чак толкова труден. Защо човек би създал филм, като „Убийствен пъзел“? Какво донесе той за своите зрители?

Човешката природа и съзнание са необятни. Ние сме способни да учим, разбираме и изследваме света около нас чрез всичко, което чуваме, виждаме или преживяваме. „Monsters: The Lyle and Erik Menendez Story“ дава много храна на своите зрители. Много! Едни ще останат верни на обществените норми, колко ужасно е това и как то не трябва да се показва. Други ще заемат естествената, обратна позиция- че то трябва да се показва, за да се учим от грешките на миналото. По дълбоко мислещите зрители ще се потопят в психологията на събитията и ще се опитат да разберат как е възможно човешко същество да достигне до решението да застреля собствените си майка и баща? Коя е причината? Тя оправдава ли деянието? Мотивът укорим ли е? Простим ли е? Деянието може ли да бъде разбрано? Прието?

Още премиерния епизод вади на масата завръзката, последствията и самото събитие. Разстрела. Обичайно ключовия момент за един сериал не се разкрива в неговия първи епизод. Режисьорите пазят тази случка за по-нататък. Работят върху подготовката и мотивацията за нея. Тук не е така. Още в първия епизод Райън Мърфи ни показва нощта на убийството по начин, способен да бъде създаден САМО от него. Наелектризиращата музика и напрежението у братята. Оглеждането по улицата пред къщата. Колебанията. Ваденето на оръжията и осъзнаването, че няма връщане назад. Влизането в къщата и край. Без музика, без кинематография, без телевизионни способи, без ефекти. Две деца влизат у дома, вадят пушките и влизат в хола при родителите си, които кротко гледат телевизия. Това, което следва е една от най-бруталните, агресивни, безумни и въздействащи сцени, която някога сте гледали на екран. Виждайки всеки изстрел, всяко преместване на братята, всяка реакция на родителите, ще вадят в съзнанието ви безкраен поток от емоции, чувства и ужас. Това са майка им и баща и за бога! Това са децата им. Техните синове. Които са родили и отгледали. Защо?! Как се стига до тук? Децата са луди! Никой не може да оправдае това! Никой не може да даде смисъл и причина, поради която това да е неизбежно. Никой. Сцената е толкова брутална и толкова емоционално стъписваща, че след нея със сигурност ще има зрители, които да не пожелаят да завършат сезона.

„Monsters: The Lyle and Erik Menendez Story“ ни запознава с двама млади актьори, които са почти непознати за родната публика. Купър Коуч и Никълъс Александър Чавес са на по-малко от 30 години, но успяват да извлекат от себе си герои, които никой не би желал и могъл да пресъздаде на екран. Купър Е Ерик и Александър Е Лайл. Ролите така им лепват, двамата така успяват да потънат в тях, че достигайки до епизод 5, вече започваме да говорим и за награди.

В средата на сезона имаме един цял епизод, който е заснет в един кадър. Без монтаж. Без движение на камерата. Двама герои в една зала. На единия виждаме гърба. На другия виждаме лицето. Двамата си говорят. С гръб е адвокатката, а с лице е Ерик Менендез. Това е епизодът, в който тя го пречупва и той разкрива душата си пред нея. Целия ужас на миналото. На баща му, на брат му, на травмата, която е разрушила съзнанието му и трезвата преценка на събитията. Травмата , превърнала родителите му във врагове. Те просто са спрели да бъдат майка и татко и са станали причината за най-дълбоките страдания на едно подрастващо момче, което е нямало на кого да се опре. Освен брат си. Целия ужас на събитията, цялата болка и раната, която всичко това е отворило дълбоко в Ерик, избухват на екран. Епизодът и актьорската игра на Купър Коуч не могат да бъдат описани. Едно успешно превъплъщение не се описва. То се гледа. Усеща. Преживява. Това е начинът да го почувстваш и да му се възхитиш.

Купър Коуч в ролята на Ерик е сърцето на целия сезон. Да той е неминуема част от брат си и този убийствен тандем, но в него има нещо човечно. Той е представен, като братът с терзания. Братът, който съжалява. Онзи, който е проумял какво са направили. Въпреки цялата му обърканост, въпреки неясните разбирания за собственото му аз. Сцените в затвора и закачката с прекрасния, тъмнокож затворник, са очарователни. Там някъде се заражда идеята за това, колко объркан е всъщност Ерик. Бидейки пълнолетен, той продължава да не знае какво е, какво харесва и какво иска. Гей ли е? Би ли е? Хетеро ли е? Вътрешната му борба и неразбиране, които се коренят назад в миналото и тормозът от баща му, превръщат порасналото момче в наистина трагичен герой. И когато той успява да създаде приятел, когато от екрана прехвърчат може би чувства, емоции, привличане… животът (и Райън Мърфи) решават, че Ерик Менендез не заслужава щастие. Не заслужава любов. Няма право на положителни емоции, заради онова, което е направил. А това от своя страна засилва драматичното въздействие на онзи паметен епизод 5.

Адвокатката е едно от най-силните изпълнения, което съм гледал в съдебна драма, от много, много време насам. Първото сравнение, което изплува в съзнанието ми бе Аналийз Кийтинг (Виола Дейвис) в „Как да ти се размине за убийство“. Да толкова добра, силна и безкомпромисна е. Не случайно на няколко пъти е наричана ДРАКОН.

Лайл Менендез е второто брилянтно попадения. Александър Чавез потъва в съзнанието на този пренавит хлапак, който цял живот е принуждаван от баща си, да бъде номер 1. Да бъде най-знаещия, най-можещия най-успешния, най-добрия тенисист. Да бъде най. И когато Лайл се потапя назад в миналото и извиква онези мигове от детството, когато баща му се е опитвал сексуално да малтретира него, преди да премине към Ерик, тогава мотивировката за поведението му и дори убийството, вече придобива различна светлина. Лайл е не по-малко объркан от Ерик, но за разлика от него той е бил насърчаван, дори потупван по-рамото и може би възпитаван да бъде мъж. Лайл е успял да съхрани идеята за идеологизирания образ на баща си, онази силна фигура, каквато до голяма степен той самият се опитва да бъде. Включително години по-късно, когато ще се изправи срещу него за да защити Ерик.

Детинското поведение след убийствата и залавянето им са някак доста леки. Може би точно такива, каквито са били в действителност. Но времето в затвора и процесите след това са толкова тежки, че ще успеят да прекършат зрителя и да го накарат да мисли, чувства и преценява до самия финал.

„Monsters: The Lyle and Erik Menendez Story“ в своята съдебна зала успява да създаде едни изключително силни пледоарии на прокуратурата и защитата. И в двата (в последствие разпаднали се) процеса, защитата успява да изведе на преден план тезата на сексуалното и психическо малтретиране на децата от техния баща до степен, че да разколебае журито и то да е неспособно да заеме страна. Последвалите събития с „връзката“ на Лайл и книгата на неговата „възлюбена“ затвърждават идеята за хлапашкото поведение на братята от времето след убийството и че въпреки всичко, те са просто деца.

Когато всички ги изоставят и при втория процес с тях остава само адвокатката-дракон, нещата вече са приключили. На ниво прокурор, на ниво съдия и дори на ниво жури. Делото е загубено преди да започне и усещането за предопределеност тегне в съзнанието на зрителя от неговото начало. Всеки опит на защитата да възрази, включително когато това е основателно, бива порязан от съдията. Той от своя страна, сякаш е там само и единствено за да осъди братята. И нищо друго.

„Monsters: The Lyle and Erik Menendez Story“ завършва по начин, който всички очакват. Но в хода на достигане до този финал, вече сме се запознали с братята така, както никога не сме предполагали че е възможно. Имаме мотив. Имаме много знания и детайли за живота им. Имаме обвинение към родителите. Имаме симпатии и разбиране за деянието. Но оправдаваме ли ги? Способни ли сме въпреки всичко да си кажем, че те не заслужават да прекарат остатъка от живота си в затвор без право на помилване, защото са били малтретирани и това ги е накарало да ги гръмнат?!

Може би е възможно да има зрители, които да са способни да ги оправдаят. Ние в CINEBOOM не успяхме. Отнемането на човешки живот може да бъде оправдано само и единствено в хипотезата на непосредствена опасност. Ако има битка между двама и единия е готов да убие другия, но за да защити себе си другия го убива пръв. Тогава това действие, ако бъде доказан такъв ход на събитията, може да бъде оправдано. Във всеки друг случай, включително в ситуацията на Ерик и Лайл Менендез, оправдание няма. Присъдата е най-суровата възможна. Но деянието им също.

И на финала на сезона остават много въпроси. Все пак знаем ли всичко? Тезата на защитата истина ли беше? Беше ли доказано сексуалното и психическо насилие от страна на бащата? Наличието на братовчедите, които са знаели от момента на случването, техните признания- потвърждават ли самия тормоз? Възможно ли е все пак това да са били детски фантасмагории? Техния начин да опитат да се изкарат невинни и да се спасят?

Понякога просто не можем да научим истината. Има случаи, деяния и ужаси, които остават неразкрити и цялата фактология около тях почива на това „някой каза“! „Monsters: The Lyle and Erik Menendez Story“ е точно от тези случаи и във финала на сезона остава съмнението, че зрителя все пак не знае какво се е случило. Не знае за насилието. Не знае за мотива. Не знае може би нищо…

„Monsters: The Lyle and Erik Menendez Story“ е прекрасно продължение на поредицата на Райън Мърфи и в тази история и нейното показване на малкия екран има много смисъл. Тя е едно дълбоко изследване на човешкото съзнание и поведение в ситуация, която е далеч от обичайна.

Моралните дилеми и вътрешните терзания, разбиранията и симпатиите към братята и техните родители, оправданията и отсъждането са част от усещането за успех, който Райън Мърфи успява да постигне, чрез насаждането им именно в съзнанието на зрителите.