Понякога сериалите успяват да създадат шедьоври. Точно, както голямото кина понякога достига своя връх, в първата четвърт на 21-ви век сериалите успяха да създадат такива шедьоври, които са сочени за най-високата точка на телевизионното изкуство.

„Последните оцелели“ успя да намери своята публика в един свят, наситен на апокалипсиси и зомбита. И успя да се различи от всички останали. Още в своята премиера, сезонът даде заявка за абсолютен шедьовър. Епизодите след това надградиха историята в посока финал, който може би имаме идея, какъв ще бъде. Това, за което не бяхме подготвени, бе епизод 6. Предпоследния за сезона.

Има голямо съпротивление у феновете на „Последните оцелели“. Голяма част от тях са фенове на играта, фенове на „Живите мъртви“, фенове на екшъна изобщо. Тези хора очакват сериалът да се движи плътно по събитията от играта и да предоставя сходен мащаб и количество екшън. Което не се случва. За радост на всички останали. „Последните оцелели“ сезон 2, епизод 6 е толкова добър, толкова неочакван, че смело мога да го поставя, като най-добрия в сезона, редом до епизод 2.

Никога не разбрахме причината за разривът в отношенията на Джоел и Ели. Предполагахме. Но не разбрахме. Този епизод отделя нужното време за да надгради героите и моментното им състояние, за да може в един ключов момент, по най-нормалния и човешки начин, да ги сгромоляса и начертае червената линия помежду им.

„Последните оцелели“ сезон 2, епизод 6 ни запознава с детството на Джоел и Томи, както и техния баща. За изненада на зрителя ще получим времева рамка и сигурен момент, в който апокалипсисът все още не се е бил случил, а светът е функционирал като такъв, какъвто го познаваме. И в този момент ще чуем едни думи, които всеки родител някога си е мислел. Едни думи, които всеки родител се опитва да приложи на практика. Да превърне в реалност. Едни думи, към които ще се върнем малко по-късно, за да осмислят всичко.

В хода на епизода виждаме брилянтните отношения на Джоел и Ели през годините. Някъде винаги около рождения и ден. Тези чисто човешки отношения, между баща и дъщеря, каквито те не са, са толкова високо ниво, че двамата актьори успяват да извадят наяве най-доброто от себе си. Бела е достатъчно остра и по детски безгрижна, докато Педро е бащата, мекия родител и същевременно коравия мъж, който Джоел трябва да бъде. И всъщност е. Красотата на малките неща, жестовете му към нея, всички тези дребнички детайли и усилия, които Джоел полага за да осмисли празника и дори животът и, превръщат отношенията между двамата в основен двигател за епизода и годините, които се търкулват в него.

Когато идва онзи ключов момент, около 9 месеца преди новогодишната нощ, на която станахме свидетели в епизод 1, той започва с най-добрите и чисти намерения. Попадането на ухапания мъж при патрулът е ключът, който ще отвори пропастта между Ели и Джоел по начин, който завинаги ще остане непоправим. Или може би не съвсем…

Ели е олицетворение на чистата истина. Тя е искрена, пряма и добра. Тя е чиста. Светът от преди апокалипсиса не е успял да я зарази със своята отрова. Не е успял да и покаже, какво е лъжа, какво е да обещаеш, но да не изпълниш, какво е да престъпиш дума… Ели е успяла да изгради и опази в себе си онези изконни добродетели, които ни превръщат в добри хора. Тя е състрадателна. Тя иска да помага. Да бъде възрастен, да участва в изграждането и движението на света, който я заобикаля. И може би тук е разковничето, че Джоел е живял в онзи свят. Другия. И той е успял да го научи и на всичко най-лошо, на което хората сме способни. И когато неговия опит и години, се сблъскат с нейната неопитност и младост… разривът е неминуем.

Джоел вече загуби собствената си дъщеря по неописуем начин. Това го видяхме още в първия сезон. Ели е втория му шанс и начинът да може да даде закрилата и обичта си на някого, който не е дъщеря му. Но може би му дава същото. Усещането да бъде родител. В даден момент в историята, той се вкопчи в нея, той я обикна, той я прие за свое дете, въпреки, че не е такова. И започна да я пази. От всичко. По начинът, по който би пазил собствената си дъщеря. И я прие за такава. За това направи онова, което направи на финала на миналия сезон. За това направи и онова, което направи е сезон 2, епизод 6. Излъга в обещанието си. Излъга в намерението си. Излъга нея, отнемайки и възможността да подари възможно добро на човек, който няма да има втори шанс. Джо и отне момент, който малко преди това и обеща. И да, той има проблем с това, дали и при Светулките в Солт Лейк Сити и при случката с ухапания мъж в гората е имал избор. Той се ръководи от собствения си радар за справедливост. И в двата случая, той сочеше в обратната посока от радарът на Ели.

Мигът, в който Джо обяснява случилото се на съпругата на убития и избухването на Ели са повратната точка в епизода. Разривът е ясен. Тя е достатъчно зряла и вече със собствени виждания и разбирания за света, за правилно и неправилно, а той все още не е готов да я пусне, за да почне тя да взима самостоятелни решения. Все още Джо иска да пази животът и, за да не преживее тази загуба за втори път. Това нейно избухване тук е най-жестокия момент в целия сезон 2. На емоционално ниво, той е по-жесток от убийството му в епизод 2.

Когато историята ни запраща да преживеем новогодишната нощ от премиерата за втори път, само че през неговите очи, нещата някак поутихват. И в стремежът ни да почувстваме онова, което той е почувствал… оставаме неподготвени за финалът на епизода. За една тераса, една китара и едно отминаване. Поне това видяхме в премиерния епизод на сезона. Само че тук, в този предпоследен епизод, виждаме и неговото продължение. Виждаме връщането на Ели и качването при него. На терасата. Вече сме сигурни, че истината за Солт Лейк Сити никога не е излизала от устата му приживе. Този разговор ще направи немислимото. Този разговор тук ще даде онова спокойствие, което липсваше до сега. Преди неговата смърт, бездната е позакърпена. Преди неговата смърт, Ели му е дала втори шанс. Въпреки всичко, въпреки собствения и характер и непримиримост, въпреки двата пъти, в които той я е излъгал жестоко. Въпреки желанието и да не и се бърка и неговото да я пази. Той и признава простичката истина. Защо го е направил. Защо продължава да го прави. Защо някога, когато тя има толкова близък човек, ще проумее действията му. Защото може би тогава, ще може да обича някого така, както той обича нея. И тогава, ще се опита да бъде малко по-добра от него. Думи, които в началото на епизода изрече баща му. Препратка към тях няма. Просто кръговратът на живота се затвара и тези изключителни думи, изпълнени със съдържание и общовалидни за всеки родител, бяха изречени, за да помогнат на този емоционален момент да се превърне в дори още по-категоричен.

Това изключително признание, в този убийствено важен разговор, ще разкъса душата на зрителя. За пореден път сериалът ни дава две различни гледни точки. И двете са прави. За Ели нейната страна е абсолютно приемлива и разбираема за възрастта и опитът, който има в живота. За Джоел неговата страна е абсолютно приемлива и разбираема за възрастта и опитът, който има в живота.

Едно дете никога няма да може да разбере намесата на родителя в живота му. Когато започне да разбира, то просто вече не е дете. Един родител никога няма да може да разбере нежеланието на детето му, да се меси в животът му. Твърде отдавна той е бил дете и твърде много е инвестирал в този малък човек. Инстинктът на възрастните да закриляме, да сме опора, да бъдем родители, да бъдем пример, е непробиваем. И някак сблъсквайки двете реалности, създателите на сериала са достигнали до момент, който да прелее отвъд екрана и да постави фундаментални въпроси за собствения живот на всеки, който гледа това. Любовта на един баща към дъщеря му и тази огромна неспособност да приеме нейното порастване. Любовта на едно дете към баща и и вътрешната и борба с това да има собствен живот, но да не губи и него. Въпреки грешките му, въпреки действията му буквално ПРОТИВ нея.

Той я обича.

А тя ще му даде нов шанс.

Когато вече знаем продължението на животът им след този разговор… това го превръща в толкова трагичен, толкова значим и толкова, толкова силен. Истински. Непреходен.

„Последните оцелели“ сезон 2, епизод 6 е най-зрелищния урок за родители, който телевизията е давала в последните години. В един свят, в който опасността дебне отвсякъде и защитата е най-силното оръжие, създателите на сериала успяват да го приземят и отделят време и внимание за най-общочовешките теми и емоции. Които поставени в такава необичайна ситуация, заблестяват с немислима сила.

Хората сме уникални създания. Отношенията ни и обичта помежду ни осмисля цялото ни съществуване. Но някак непрекъснато я губим, непрекъснато грешим и всеки ден търсим нови начини, как да бъдем обичани и да обичаме. „Последните оцелели“ сезон 2, епизод 6 е образец за това, колко глупави родители можем да бъдем и колко глупави деца можем да бъдем. А всъщност, колко лесно и простичко е всичко. Защото това, което имаме сега, това срещу което възроптаваме сега, това, което се опитваме да оформим така, че да ни е угодно… утре може и да го няма.

Животът е толкова кратък, времето ни в този или онзи свят е миг във вечността. Пропилявайки го в дразги, сърдене и търсене на идеалния баланс ни лишава от възможността да му се насладим и истински да преживеем онези приказни моменти, които е отредено да ни се случат.

Въпреки прекрасните събития в годините, преди разривът в отношения им, въпреки ужасяващия начин, по който бездната помежду им се оформя, въпреки отдалечаването им един от друг… на финалът на този епизод има надежда. Има прошка. Има любов. Има много, много желание, да бъдат заедно. Той да бъде нейния баща и тя да бъде неговата дъщеричка. Всички грешим. Силата да прощаваме е най-голямото богатство. Да признаеш любовта си към дете, което не е твое и същевременно ти е причинило всичко онова, е огромна сила. Изисква се истинска смелост и мъжество, за да изречеш тези думи в такъв момент. Но още по-голяма сила се изисква от едно дете, което е едва тийнейджър, да преживее това разочарование и да пожелае да прости. Да го изрече на глас. Да даде втори шанс.

Има надежда за хората и за този свят. Има надежда за доброто. Има надежда… за Ели.