Издателство Ибис представя „Министерство на времето“ от Калиан Брадли

КНИГА НА ГОДИНАТА – избрана от читателите в наградите на „Гудрийдс“ 

БЕСТСЕЛЪР НА „НЮ ЙОРК ТАЙМС“ 

Идеалният избор за читатели, които харесват от всичко по малко – пътуване във времето, щипка романтика и шпионски трилър! 

В близкото бъдеще млада държавна служителка получава предложение за назначение на нова длъжност, на която ще взема мечтаната от нея заплата, а малко след това разбира и точно по какъв проект ще работи. Наскоро създадено тайно министерство към правителството набира „преселници“ от различни исторически периоди.

Нейната задача е да бъде „водач“ – да съжителства с преселника, известен като Обект 1847, или капитан втори ранг Греъм Гор, да му помага при адаптирането и да го наблюдава. От историческа гледна точка Гор е починал по време на обречена експедиция до Арктика, започнала през 1845 година, затова е малко озадачен, че се налага да живее с неомъжена жена, която редовно носи поли над коленете и борави със странни за него понятия като „пералня“, „спотифай“ и „разпадането на Британската империя“. Но благодарение на жаждата си за открития и подкрепата на още няколко очарователни и хаотични преселници той скоро се адаптира към новата ситуация.

През последвалата година първоначално смятаното от водача му за ужасно неудобно съжителство прераства в нещо много по-дълбоко. В момента на разкриване на истинската цел зад проекта на Министерството тя вече е пламенно влюбена в поверения є преселник, което носи със себе си неочаквани последствия – както за тях двамата, така и за време-пространството на цялата Вселена… 

„Поразително блестяща.“

– ЕЛИНОР КАТЪН

„Освободете място в библиотеката си за нова класика.“

– МАКС ПОРТЪР

ОТКЪС

Първа глава

Жената, която ме интервюираше, изрече името ми и това прекъсна мислите ми. Не казвам името си дори наум. Беше го произнесла правилно, а хората обикновено го бъркаха.

– Казвам се Адела – представи се тя. Имаше превръзка на окото и руса коса с цвят и структура досущ като слама. – Аз съм вицесекретарят.

– На…?

– Седни.

Това беше шестият ми кръг от интервюта. Работата, за която се явявах, беше по обява само за вътрешни служители. Беше обозначена като позиция, изискваща разрешение за достъп до класифицирана информация, защото щеше да е някак неудобно документите с информация за порядъка на заплащането да са с гриф „Строго секретно“. Никога не бях получавала разрешение за това ниво на сигурност, затова и никой не можеше да ми каже каква точно беше работата. Но тъй като заплатата беше тройно по-висока от настоящата ми, нямах нищо против да усетя вкуса на пълното неведение. За да стигна дотук, трябваше да представя безупречни оценки по оказване на първа помощ и защита на уязвими лица, както и на теста за живот в Обединеното кралство[1] на Министерството на вътрешните работи. Знаех, че работата ми ще бъде тясно свързана с бежанец или бежанци със статут на лица от съществен интерес и с особени потребности, но нямах представа от коя територия са избягали. Предполагах, че става въп­рос за значими от политическа гледна точка дезертьори от Русия или Китай.

Адела, вицесекретар по бог знае какво, затъкна кичур руса коса зад ухото си и той изскърца.

– Майка ти е била бежанка, нали така? – доста смахнато начало на интервю за работа.

– Да, госпожо.

– От Камбоджа – добави тя.

– Да, госпожо.

Вече ми бяха задавали този въпрос няколко пъти по време на процеса на интервюиране. Обичайно го изричаха с характерно извисяване на гласа в очакване да ги поправя, защото обикновено никой не е от Камбоджа. Не ти личи, че си от Камбоджа, каза ми един от първите клоуни срещу мен, след което лицето му светна като газена лампа, защото интервюто се записваше с цел наблюдение и обучение на персонала. Щеше да се сдобие със забележка заради коментара си. Често се случваше хората да ми го казват, но всъщност да имат предвид, че изглеждам като някой от късно навлезлите видове белокожи – например латиноамериканците, както и че не влача геноцид след себе си, което е добре, тъй като хората се чувстват неловко от такива неща.

Не последваха коментари, имащи нещо общо с геноцид. (Имаш ли роднини, които още са там (разбираща гримаса)? Ходиш ли понякога на гости (съчувствена усмивка)? Красива страна (замъглен от сълзи поглед), преди време ходих там (една от тях се вижда на долния клепач), хората бяха много мили…). Адела просто кимна. Чудех се дали ще премине към по-редкия четвърти вариант и да обяви страната за мръсна.

– Тя не би се нарекла бежанка или дори бивша такава – добавих. – Странно е да я наричат така.

– И хората, с които ще работиш, е малко вероятно да използват точно това определение. Предпочитаме думата „преселник“. И за да отговоря на въпроса ти – аз съм вицесекретар по преселването.

– А преселниците са от…?

– Миналото.

– Моля?

Адела вдигна рамене.

– Имаме си начин да пътуваме във времето – каза го, все едно описва кафемашината. – Добре дошла в Министерството.

* * *

Всеки, който някога е гледал филм за пътуване във времето или е чел книга на същата тема, или който се е отнасял в мис­лите си в закъсняващ автобус на градския транспорт, докато размишлява върху идеята за пътуване във времето, знае, че в мига, в който човек започва да се замисля за физическото изражение на процеса, в главата му настава пълна каша. Как работи? Как е възможно да работи? Аз съществувам едновременно и в началото, и в края на този разказ, което само по себе си е пътуване във времето, и съм тук, за да ти кажа – не го мис­ли. Нужно е само да знаеш, че в близко бъдеще британското правителство ще разработи средство за пътуване във времето, но още няма да е провело експерименти с използването му.

За да се избегне неизбежният хаос от промяната на хода на историята, ако изобщо може да се приеме, че тя е последователен и единствен хронологичен разказ на случилото се, ще ти разкрия още една безумна подробност – стигна се до консенсус изнесените хора да са от исторически райони, в които се водят войни или са покосени от природни бедствия и епидемии. Тези „преселници“ в двайсет и първи век така или иначе щяха да загубят живота си в тяхната времева линия. Изваждането им от миналото не би трябвало да повлияе на бъдещето.

Никой нямаше представа как може да се отрази на човешкото тяло пътуването във времето. Това беше и втората причина, поради която беше важно да се изберат хора, които щяха да умрат в хода на събитията в собствения си живот – имаше вероятност да умрат и в настоящия подобно на дълбоководна риба, изхвърлена на пясъка. Може би човешката нервна система беше в състояние да понесе само определен брой епохи. Ако се случеше да пострадат от някакъв времеви вариант на кесонната болест и да се разтекат под формата на сиво-розово желе в някоя от лабораториите на Министерството, поне от статистическа гледна точка това нямаше да се приеме за убийство.

Ако „преселниците“ оцелееха, те щяха да са човешки същества, което беше усложняващ ситуацията фактор. Когато човек се занимава с бежанци, особено като група, е по-добре да не ги приема за хора. Това вреди на воденето на документацията. И все пак по отношение на човешките права преселниците отговаряха на критериите на Министерството на вътрешните работи за лица, които търсят убежище. От етична гледна точка би било непълно да се оценяват единствено физиологичните последствия от пътуването във времето. За да се разбере дали преселниците наистина са се адаптирали към бъдещето, те трябваше да живеят в него, наблюдавани от спътник на пълен работен ден, което, както се оказа, беше работата, за която успешно бях преминала интервютата. Наричаха ни водачи според мен само защото „асистент“ не съответстваше на размера на възнаграждението ни.

Развитието на езика е изминало дълъг път от деветнайсети век насам. Думата „разумен“ преди е означавала „чувствителен“. „Гей“ в английския се използваше със значението на „радостен“. Словосъчетанията „убежище за душевноболни“ и „търсещ убежище“ използват едно и също значение на думата „убежище“ – неприкосновено място, осигуряващо подслон и безопасност.

Казаха ни, че ще осигуряваме безопасността на преселниците. А ние на свой ред се направихме, че не забелязваме кръвта и космите върху пода на лудницата.

* * *

Приех работата с голямо вълнение. От известно време тъпчех на едно място в езиковия отдел на Министерството на отбраната. Работех като преводач-консултант, специалист по Южна Азия, по-конкретно Камбоджа. Бях учила езиците, от които превеждах, в университета. Въпреки че майка ми говореше с нас на кхмерски вкъщи, не го бях научила през ранното си детство. Върнах се към произхода си като чужденка.

Харесвах достатъчно работата си в езиковия отдел, но исках да стана оперативен агент и след като ме скъсаха два пъти на изпитите за оперативна работа, не знаех в коя посока да поема в кариерата си. Плановете на родителите ми за мен не бяха точно такива. Майка ми ме беше осведомила за амбициите си още когато бях много малка. Искаше да стана министър-председател. Така щях да мога „да направя нещо“ за външната политика на Великобритания и освен това щях да водя родителите си на шикозни правителствени банкети. Щях да имам шофьор. (Майка ми така и не се научи да шофира и за нея това беше важно.) Жалко, че едновременно с това ми напълни главата с кармичните последици от клюките и лъжите, които четвъртото предписание на будизма забраняваше недвусмислено. Това сложи край на политическата ми кариера преди дори да е започнала, още когато бях на осем.

По-малката ми сестра беше много по-добър лицемер от мен. Колкото прецизно аз си служех с езика, толкова уклончива и язвителна беше тя с него. Именно затова аз станах преводач, а тя – писател, или поне се опита да стане такава, и започна да работи като копирайтър. Получавах много по-високо заплащане от нея и родителите ми разбираха в какво се състои работата ми, затова можех да твърдя, че кармата се беше отнесла благосклонно към мен. На това сестра ми би отговорила с нещо от сорта на „Върви по дяволите“. Сигурна съм обаче, че по всяка вероятност не би го казала с лоши чувства.

* * *

Дори в самия ден, в който трябваше да се срещнем с преселниците, продължавахме да спорим относно понятието „преселник“.

– Ако са бежанци – започна Симелия, която също беше от екипа на водачите, – тогава трябва да ги наричаме именно така. Те не са хора, които отиват на лятната си вила в Прованс.

– Те не биха възприели себе си точно като бежанци – контрира я вицесекретарят Адела.

– Някой питал ли ги е какво мислят?

– Смятат се най-вече за жертви на отвличане. Хиляда деветстотин и шестнайсета мисли, че е преминал вражеската линия. Хиляда шестстотин и пета смята, че е мъртва.

– И ще ни ги предадете още днес?

– Според екипа, ангажиран с тяхното благосъстояние, ако продължим да ги държим още време в отделенията, това ще се отрази неблагоприятно върху адаптацията им.

Този спор между нас, или по-точно – между Симелия и Адела, се случва в един от безкрайните кабинети на Министерството – с каменносиви стени и вградено осветление в тавана, с модулно разположение, от което човек остава с впечатлението, че ако отвори една от вратите, тя ще го отведе в друго, идентично на вид пространство, а след това в още и още такива. Помещенията от този тип имат за цел да насърчат спазването на йерархията.

Това трябваше да е последният пряк инструктаж на петимата водачи: Симелия, Ралф, Айвън, Ед и аз. Всички бяхме преминали процес на подбор, състоящ се от шест интервюта, по време на който бяхме разпитвани, докато не научиха и кътните ни зъби. Някога били ли сте осъждани или замесени по друг начин в дейност, която би могла да се отрази неблагоприятно върху статута ви на достъп до класифицирана информация? Последваха девет месеца подготовка. Безкрайни работни срещи и цялостни проверки. Създаване на фиктивни работни места в предишните ни отдели (по отбрана, дипломация и вътрешни работи). Сега се намирахме в помещение, в което човек можеше да чуе протичането на тока от електрическите крушки, на път да дадем своя принос към историята.

– Не мислите ли – започна Симелия, – че пускането им в сегашния свят, докато те си мислят, че са в отвъдното или на западния фронт, може да навреди на адаптацията им? Питам едновременно като психолог и като човек, способен да прояви нормална съпричастност.

Адела вдигна рамене.

– Възможно е. Само че държавата ни никога преди не е приемала преселници от миналото. Може до края на тази година да умрат от генетични мутации.

– Трябва ли да сме подготвени за това? – попитах разтревожено.

– Не знаем какво да очакваме. Затова ви възлагаме тази задача.

* * *

В залата, подготвена от Министерството за предаване на преселниците, цареше антична церемониалност с дървените ламперии, маслените картини и високия таван. От нея лъхаше доста повече великолепие, отколкото в модулните помещения. Имах усещането, че събитието е организирано от човек от административния екип с усет към драматичността. Стилът и особеният начин, по който прозорците разпръсваха слънчевата светлина, показваха, че залата вероятно не беше променяна от деветнайсети век. Моят асистент Куентин вече беше там. Изражението му беше кисело, но някои хора така показват вълнението си.

Двама агенти поведоха моя преселник през вратата в другия край на залата, преди да успея да се настроя за факта, че той идва.

Беше блед и отнесен. Бяха подстригали косата му толкова късо, че къдриците му се бяха изгладили. Обърна глава, за да огледа залата, и видях профила му с внушителния му нос, който приличаше на оранжерийно цвете, поникнало на лицето му. Беше поразително привлекателен и удивително едър. Имаше твърде изразителни черти, заради които изглеждаше нереален.

Застана с изпънат гръб и погледна асистента ми. Нещо във вида ми го беше накарало да спре поглед върху мен и след това да го отмести.

Пристъпих напред и очите му изместиха посоката си.

– Капитан втори ранг Гор?

– Да.

– Аз съм твоят водач.

* * *

Греъм Гор (капитан втори ранг от кралския флот, около 1809–1847 г.) живееше в двайсет и първи век от пет седмици, макар че, подобно на останалите преселници, беше прекарал само няколко дни от този период в ясно съзнание. Процесът на изнасяне от миналото беше довел до необходимост от две седмици хоспитализация. Двама от първоначалните седем преселници бяха починали поради тази причина и така бяха останали само пет. Бяха го лекували от пневмония, тежко измръзване, ранен стадий на скорбут и два счупени пръста на краката, с които стъпвал, без това да му прави впечатление. Имаше също и рани от електрошок – беше стрелял по двама души от екипа, дошъл да го изнесе от миналото, затова трети от тях се оказал принуден да го използва.

Беше направил три опита да избяга от отделенията на Министерството, затова се наложило да го упоят. След като спрял да се съпротивлява, пристъпили към ориентация от нулата с помощта на психолози и специалисти по викторианската епоха. За по лесна адаптация на преселниците им бяха предадени само най-необходимите практически знания. Идваше при мен вече запознат най-общо с електроснабдяването, двигателя с вътрешно горене и водоснабдяването. Не знаеше нищо за световните войни или за Студената война, нито за сексуалната революция от 60-те години или за борбата срещу тероризма. Бяха започнали да му разказват за разпадането на Британската империя и нещата не бяха минали добре.

Министерството беше уредило кола, която да ни закара до жилището. Беше запознат с автомобилите на теория, но за първи път се качваше в такъв. Взираше се през прозореца пребледнял, което според мен се дължеше на удивление.

– Ако имаш някакви въпроси – започнах, – не се притеснявай да питаш. Предполагам, че още ти е трудно да възприемеш всичко това.

– С удивление установявам, че дори и в бъдещето англичаните не са изгубили способността си за иронично омаловажаване на нещата.

Имаше бенка на шията, близо до долната част на ухото. Единствената налична негова фотография го изобразяваше пременен по модата на 40-те години на деветнайсети век, с висок възел на вратовръзката. Вперих поглед в бенката.

– Това Лондон ли е? – най-накрая попита той.

– Да.

– Колко хора живеят тук сега?

– Почти девет милиона.

Той се облегна назад и затвори очи.

– Това число е прекалено голямо, за да е истина – промърмори той. – Ще се направя, че съм забравил, че си ми го казала.

[1] Компютърен тест, който трябва да се положи от всеки, който желае да получи безсрочно разрешително за пребиваване в Обединеното кралство или да бъде натурализиран като британски гражданин. – Б. пр.