2020г. се очертава, като годината на завръщане към човешката същност. Най-добрите филми за изминалата година, бяха именно такива- завръщане към корените ни. Към простичкото, семплото, малкото, което всъщност е толкова голямо… Такъв филм бе основния фаворит в сезона на кино наградите тази година- „Земя на номади“ (мнение за филма прочети тук).

„Минари“ е филм, който бавно, но сигурно върви по стъпките на „Паразит“ , спечелил Оскар за най-добър филм през 2020г. В главната роля тук е Стивън Йен, който зрителите познават и обичат от ролята на Глен в хит сериала „Живите мъртви“.

След края на филма, първата ми мисъл бе- това е един прекрасен филм. Това е много добър филм. Боже, колко много ми напомня на „Земя на номади“. Този обаче е по-добър. По-плътен. По- богат. „Минари“ е един малък филм, който връща зрителя към неща, които всички сме преживели. Неща, които умиляват душата ни със своята простота, естественост и „спомени от миналото“.

Всички ние сме забравили, че течащата вода в чешмата ни е лукс, който някога не сме имали. Помните ли на село? Спомнете си вилата, или къщата на баба и дядо, където има кладенец, където водата се вади с кофи. Спомнете си металните резервоари с чучурче, които трябва да напълниш с кофа, за да може да ти тече водата след това. Бащата, пред къщата на колела, който полива ръцете на дъщеря си за да се измие и след това мие собствената си глава. Тази сцена ме запрати точно в това мое минало. Разтапяща, красива, далечна и толкова мила…

„Минари“ разказва съдбата на едно семейство с корейски произход и как то оцелява в Америка. Домът им на колела, насред нивата, изглежда изключително екзотично за съвременния зрител, свикнал на градски уют, сигурност и привилегии. И точно неговата простота, екзотика и непосредствена връзка с природата, превръщат „Минари“ в толкова лесно смилаем филм. Природата е непрекъснатия двигател, който не се влияе от нищо. Денят винаги започва с изгрев и завършва със залез. Утринните лъчи винаги галят зелената трева и посевите. Слънчевия блясък на хоризонта, обагрен в червено и оранжево, е най-красивото нещо в края на всеки ден. Почвата и нейната сила да „ражда“ храната ни. Един трактор и как той я разорава. Поникналите стебла на първите култури. Усилието и желанието на съпругът да успее и да отгледа храната.

Борбата на семейството с природата и опита им да се научат да оцеляват с онова, което тя е способна да им дава са сърцето на филма. Сложните им отношения са периферията, която се разгръща насред силата на майката природа.

Малкия син е най-прекрасния актьор от всички. Детето е толкова очарователно и с всяка поява на екран буди умиление. Да, справя се далеч от убедително с пресъздаването на сърдечния си проблем, но той е толкова мъничък, че какво можем да искаме повече от него? Зрителя е готов да му прости всичко и просто да му съчувства и да се умилява.

Бабата е брилянтна, но не съм сигурен, че причината е в актрисата. Самата героиня и начина, по който ролята е написана са онова, което вади актьорското изпълнение на преден план и го кара да изпъкне. Далеч от мисълта съм, че това е най-добрата поддържаща роля на годината, колкото и добра да е всъщност. Може би съм пристрастен, а може би не, но изпълнението на Бакалова и нейната лудост в „Борат 2“, задминават многократно това изпълнение тук. Въпреки, че то е почти толкова брилянтно.

Стивън Йен и неговата номинация за Оскар са пресилени. Всъщност всички актьорски номинации на „Минари“ са пресилени. Ако бих номинирал някой, то това би било малкото момче или лудия фермер, който търсеше вода. Актьорския състав не е силата на филма, това е неговата красота и простота. Подобни истории не се разказват в киното вече и може би COVID-19  е причината те да преживяват своя ренесанс. Може би пандемията е успяла да ни накара да потърсим красотата на корените си и да се върнем към онова, което ни е изградило като личности- връзката с природата. Тя е неминуема за всички нас . Всички сме били деца, всички обичаме „на село“, всички обичаме в гората, на полето…. А какво всъщност е самата дума Минари? Филмът ще обясни детайлно и ще и повери изключително дълбоко значение!

Тежката икономическа обстановка на страната, „пилешката“ работа, с която родителите са се заели, силно напомнят на проблемите, които карат Франсис Макдормънд в „Земя на номади“ да потърси своя начин за оцеляване. При нея, това е живот на колела. При героите на „Минари“ (въпреки, че и те живеят на колела до известна степен) това е тяхната ферма и отглеждането на храната.

Това е един от най-красивите и семпли филми, които съм гледал през последните години и не мога да скрия удовлетворението си от това, че той е видял бял свят. Той ще страда от стигмата на „Паразит“- корейски филм. Хората, научени само и единствено на Американско кино, много трудно се пречупват за да погледнат към Азиатското. „Паразит“ счупи бариерата и за „Минари“ сега преходът е една идея по-лесен, но все така труден за постигане. Успехът му е неминуем и след изключителното му присъствие в сезона на кино наградите и всички тези номинации за Оскар, филмът ще бъде видян от много хора. А заслужава да бъде видян от много, много повече.

„Минари“ е третият най-добър филм, сред награждаваните този сезон. Първите два бяха „Момиче с потенциал“ и „Земя на номади“.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 3 = 7