„Метален стрелец“ от Рейчъл Шнайдер

Издателство Ибис представя „Метален стрелец“ от Рейчъл Шнайдер – книга първа от поредицата Огън & метал

СВЕТОВНА СЕНЗАЦИЯ!

Книгата, която взриви социалните мрежи и за която всички говорят – изпълнена с напрежение, романтика и зашеметяващи обрати.

Епична романтична сага за сблъсъка между любовта и предателството. История за момиче, което трябва да избере между дълга и сърцето си, докато нейният свят се разпада.

Макар че не е една от тях, Брин прекарва живота си сред алахийците, обучавайки се за страж и чакайки възможността да присъства на годишния пазар, организиран от жителите на Кента — същите хора, които са прокудили нейното общество към живот в морето.

Пазарът е ритуал на преход, очакван с нетърпение от всички млади стражи, за който и Брин мечтае. Едно обаче със сигурност не е било в плановете ѝ – неочакваната среща с вражески войник и нарушаването на вековния мирен договор.

След завръщането си в Алаха тя се сблъсква с последиците: народът ѝ е заплашен от глад и се носят слухове за бунт. Но когато пристига неочакван посетител, Брин открива свят на магия, предателства и опасни съюзи. А тъмните, знаещи очи на този непознат я карат да постави под въпрос всичко, в което някога е вярвала…

Ако тази година трябва да изберете само едно романтично фентъзи, това е книгата, която не бива да пропускате.

 ОТКЪС

ГЛАВА 1

– Стига да има начин – казвам, потвърждавайки плана.

Кай кимва.

– Има, но никой няма да ходи сам. – Прибира русата си коса високо на главата и поглежда към Месър. – Съгласни?

Загледан в отражението си в малкото огледалце, което виси над умивалника, Месър се усмихва и прокарва ръка по прясно обръснатата си брадичка.

– Боиш се, че ще се забавляваме без теб?

– Не можеш ли да бъдеш сериозен поне за десет минути! – укорява го Кай.

Търговският кораб се накланя на една страна и ние се подпираме на най-близката колона.

Докато корабът отново се изправя, аз губя равновесие и ръката ми се озовава върху едно от отходните места. Издавам звук на отвращение и избутвам Месър с рамо, за да потопя ръце в сапунената му вода. Колкото повече наближаваме сушата, толкова по-неспокойно става морето. Ето защо повечето от съучениците ни са се събрали на палубата, нетърпеливи да видят суша за първи път през живота си.

Месър слага успокояващо длан върху рамото на най-доб-рия си приятел.

– Или ще отидем всички, или никой няма да ходи – казва.

Рядко срещаният израз на самоконтрол в очите на Месър прогонва тревогата от лицето на Кай, докато ми подава кърпа, за да си избърша ръцете. Все още ми се струват мръсни, но аз пропъждам тази мисъл от главата си. Няма какво да се направи.

– Не забравяйте, че основният ни приоритет е да про-учим как стоят нещата – казва Кай. – Да преценим ситуацията. Ще се опитаме да се доберем до сушата единствено ако сме напълно сигурни, че има начин да го направим, без да бъдем заловени.

– Не е проблем за мен – казва Месър с ръка на гърдите. – Виж, за вас двамата изобщо не съм сигурен.

Намръщвам му се в огледалото.

– Един ден късметът ще те изостави.

Опитвам се да укротя кичурите, измъкнали се от плитката ми, но безуспешно. Косата ми, която има бакърен оттенък, напълно различен от обичайното русо за хората ни, не ми се е подчинявала нито ден през живота ми.

Шумът откъм палубата над главите ни се усилва, чуват се развълнувани гласове и тропот на крака.

Кай ме хваща за раменете и ме обръща към себе си.

– Първата ни цел е да преценим ситуацията – казва, преди да ме пусне. – Така че недей да правиш нищо прибързано. Ще има и други възможности.

Не съм сигурна дали се опитва да убеди мен или себе си. Откакто хората ни били прокудени от сушата преди повече от век, Пазарът се провежда веднъж в годината и на него се допускат единствено стражи (които съдействат в размяната на стоки) и обучаващите се за стражи, които завършват същата година. Наброяваме петдесет и шестима и за повечето от нас може да минат години, преди отново да видим сушата, ако изобщо го направим. Само шепа от алахийските стражи биват избирани от капитана, за да посещават Пазара всяка година.

Това като нищо може да е единственият ни шанс.

– Трябва да се покатерим, преди някой да е забелязал, че ни няма. – Месър си лепва обичайната усмивка. – О, и е възможно да съм казал на Аврора, че може да дойде с нас.

Двамата с Кай се споглеждаме подразнени. Даваме израз на недоволството си, но той вече е прекосил казармените помещения и се изкачва по стъпалата към горната палуба, преди да успеем да го настигнем. Всякакви възражения замират на устните ни при вида на гледката, която се разкрива пред нас.

Суша.

Нищо не би могло да ни подготви за драматичната разлика между скалистия бряг и нашия дом сред дърветата на Алаха. Всички илюстрации и рисунки, които съм виждала, бледнеят в сравнение.

Сякаш изпаднали в транс, всички притихват, докато корабът бавно се приближава до сушата.

Никога не съм се чувствала толкова незначителна, толкова малка, както сега, отметнала глава назад, за да обхвана с поглед внушителните отвесни скали. И тогава го виждам. Пролома в каменния хребет, сякаш великан е разсякъл земята през средата.

– Изумително – промълвява Месър.

Пазарът се намира в пролома, разположен върху огромен док. По цялото протежение на скалите и навътре в сушата, докъдето стига погледът, докът се простира като неутрално място за срещи между нас, алахийците, и жителите на Кента.

Нужни са още няколко часа, докато малката ни флотилия от кораби прекоси бариерата от вълноломи и успее да хвърли котва. Стражи спускат подвижни мостчета, за да разтоварим рибата, която уловихме по пътя насам. Под заповедите на един командир вадят мрежите от морето и ги мятат в очак-ващите каруци, за да разменят рибата срещу онези стоки, за които капитанът успее да се договори с крабя. Обикновено – месо, плодове и зеленчуци.

Цял живот чакам този ден, наполовина убедена, че обитателите на сушата са просто мит. Ала оживеният док е доказателство, че не е така.

Облечени в дрехи с ярки цветове и причудливи кройки, жителите на Кента са най-красивите създания, които някога съм виждала. Ако се съди по шушукането на съучениците ми, които са се събрали на палубата, докато чакаме реда си да слезем на брега, те са също толкова впечатлени.

– Не позволявайте на хубавите им дрехи и украшения да ви заблудят. – Грамбъл, нашият инструктор, крачи напред-назад по палубата с ръце зад гърба. – Те са също толкова безмилостни, колкото и гигантските сепии.

Скривам гримасата си. Нищо не вдъхва по-голям страх от гигантските сепии, за които се говори, че обитават най-отдалечените кътчета на океана. Никой не знае къде е домът им, нито какъв е произходът им. Единственото доказателство за тяхното съществуване са изоставени кораби, носещи се по вълните без посока и без жива душа на борда. Казват, че телата на екипажите са завлечени под водата, изчезнали завинаги. И това е ако изобщо остане кораб. През годините неведнъж съм чувала съучениците ми да си шушукат, че именно гигантските сепии са взели родителите ми, но мисля, че това е просто страшна приказка, с която да плашат децата в Алаха, за да слушат. Представата за черно пипало, вмъкващо се през прозореца, върши чудеса за усмиряването на непослушни деца. Ала за разлика от една гигантска сепия, която уж е в състояние да завлече цял кораб на дъното на океана, жителите на Кента изглеждат…

Съвсем обикновени хора. Не знам какво очаквах, но те изобщо не приличат на закоравелите в битка кентийци от уроците ни по история. Хора, които, след жестока война, заедно с обитателите на останалите три територии, прокудили алахийците да живеят над океана, само с дрехите на гърба си и няколко кораба. За сметка на това, многобройните кентийски войници по дока и из пазара изглеждат така, сякаш няма да ни позволят да стъпим на сушата. Няма да ни позволят да стигнем по-далеч от онази част на дока, която се носи над водата.

Присвила очи срещу слънцето, откривам Кай на крайбрежната алея. Слязъл е рано, за да се съвещава със стражите от неговия ранг. Златистата му коса е потъмняла на слепоочията, влажна от пот. Очите му се плъзгат по събралите се наблизо кентийци и корабите, а след това се спират за миг върху мен. Изглежда… поразително.

Кай можеше да дойде миналата година заедно със своя клас, когато навърши осемнайсет, но той предпочете да изчака двамата с Месър да се присъединим към него.

Грамбъл продължава да ни дава напътствия.

– Когато слезем, се дръжте с групата си. Никога повече от четирима, нито по-малко от двама. Бъдете дружелюбни, но не прекалено. Тук сме за мирна търговия, не за да си създаваме врагове. Ясно?

Всички кимаме в отговор.

Грамбъл бръква в кесията на кръста си и пуска по четири медни монети в ръката на всеки от нас.

– Гледайте да не ги похарчите всичките на едно и също място. – Върху лицето му, когато се отдръпва, за да ни отпрати, играе рядка шеговита усмивка. – Да пребъде Алаха – казва, притиснал юмрук до гърдите си.

От „здравей“ и „довиждане“ до „съболезнования“ и „поздравления“. Ние сме едно.

Повтаряме думите като един – да пребъде Алаха – и като разваляме строя, последваме Грамбъл по подвижното мост-че и слизаме на дока. Сърцето ми се блъска в гърдите. Пог-леждам към Кай, към съучениците ми, обучени да останат спокойни и непроницаеми. Израженията им не разкриват нищо, в пълен контраст със смесицата от паника и възбуда във вените ми.

Гредите на дока са солидни под краката ми след седмиците, прекарани в открито море. Празният ми стомах се свива от мириса на храни и подправки, който се носи откъм Пазара.

Кай се присъединява към Месър, Аврора и мен на дока. Очевидно вижда емоциите, които бушуват в мен, защото стиска насърчително китката ми. За миг блокирам шумовете на всичко, което се случва около нас, и се съсредоточавам върху познатите му сиви очи, огледален образ на моите… единствената обща черта, която споделям с останалите в Алаха. Те ме карат да се чувствам сигурна и спокойна, очите на моя приятел.

– Не знам за вас – прочутата му усмивка се разлива по лицето му и изтрива напрежението, – но аз смятам да намеря най-близката сергия за храна, на която не се продава риба, и да се натъпча, докато не ми прилошее.

Жизнерадостното му държание се отразява и на нас и ние измърморваме в знак на съгласие. Кай е лидер по рождение и бъдещ капитан на алахийците и всички го имат за пример.

Той е единствената причина да бъда тук. Много малко жени биват избирани да станат стражи, а като се има предвид потеклото ми (или липсата на такова), никога не бих получила шанс изобщо да опитам, камо ли да бъда приета.

Месър слага ръка на рамото на Кай, а върху лицето му се разлива широка усмивка.

– Какво чакаме?

Обръщаме се към крайбрежната алея и оглеждаме продавачите от двете ѝ страни. Над всяка сергия има знаменце, което представлява семействата, дошли за този единствен ден за търговия. Любопитните ми очи скачат от сергия на сергия, изпиват храната, дрехите, украшенията и различните стоки за продан.

Кентийски войници патрулират, облечени с доспехи и въоръжени с ножове и мечове. Някои носят метални шлемове, които закриват целите им лица, с изключение на тесен процеп за очите. Имат мистериозен вид, сякаш отдолу може да се крие всеки или всичко.

Един от тях минава наблизо; през тесния процеп зоркият му поглед се плъзга по Кай. Стойката на Кай си остава все така спокойна, но аз виждам напрегнатостта под тази фасада и се чудя дали войникът си дава сметка, че се взира в сина на капитана, който не изпитва нужда да се издокара с пищни дрехи и украшения.

Гласът на Аврора е пропит с презрение:

– Струва ми се малко прекалено, като се има предвид, че не ни е разрешено да носим каквито и да било остри предмети. – Взира се яростно в един войник наблизо и повдига вежди.

С нетрепващ поглед като нейния, не мога да виня войника, че пръв отклонява очи.

– Аврора – скастря я Кай. – Аз съм първият потомък на Рен, който посещава Пазара. Разумно е да са подготвени.

Аврора прави физиономия.

– Ние сме тези, които се намират на вражеска територия.

– Разполагаме с половин ден, преди отново да ни затворят на онзи кораб, и определено нямам намерение да го прекарам в зяпане – казва Месър и я щипва леко. – Освен това всички знаем, че не ти трябват остри предмети, за да уплашиш някого.

Аврора се опитва да го плесне по рамото, но той избягва ръката ѝ със смях. Кай слага длан на гърба ми и ме повежда покрай редицата войници, кимвайки им в знак на уважение.

Не му отвръщат със същото. Жителите на Кента може и да са като нас, но определено са адски груби.

– Оправи си физиономията, Брин.

Заповядвам си да се отпусна и си лепвам срамежлива усмивка.

– Едва ли би било по-обидно, ако просто ни заплюят.

– Идваме с мир – напомня ми Кай, ала оръжията и ледените погледи говорят друго.

Задължени сме да им се покоряваме, макар това да са хората, които ни прокудиха в изгнание. Дори се очаква да им бъдем признателни за великодушието, да им благодарим, задето позволяват търговията между двата ни народа, сякаш не са те причината постоянно да ни грози гладна смърт. Макар че, предполагам, това е повече, отколкото останалите територии правят. Мейли ни обърнаха гръб, Страу следват примера на Кента във всичко и макар да твърдят, че сме съюзници, Ройсън никога не полагат особени усилия да ни помагат.

Месър ни повежда към една сергия наблизо, където се предлагат най-различни печива: плодови тарталети и пайове, и хлябове, сплетени на плитки и посипани със захар. Във всеки сладкиш са вложени много труд и внимание и устата ми се пълни със слюнка.

Месър тръсва четирите си медни монети върху дървения плот, привличайки вниманието на продавачката зад него.

– Дай ни всичко, което може да се купи с това.

Всякакъв страх, породен от прекалено фамилиарното държание на Месър, се изпарява, когато младата жена омеква при вида на заразителната му усмивка. Тя прибира тъмната си коса зад ухото и го пита дали харесва сини сливи, а силен акцент оцветява гласните на думите ѝ.

Без да го е грижа за обучението по културна деликатност, което сме получили, Месър се усмихва флиртуващо.

– Ям всичко, стига да е покрито с достатъчно захар, сладурче.

Ако не се заблуждавам, луничавите бузи на младата жена порозовяват. Сребърни и златни халки украсяват ушите, челото и почти всичките ѝ пръсти. Тя слага по едно от всички лакомства върху парче восъчна хартия и я загъва в плик, който Месър бързо отваря и натъпква първия сладкиш в устата си… цял.

Той задъвква, стенейки от удоволствие, и захар се посипва от брадичката му, когато кимва благодарно.

– Ти си богиня – казва с пълна уста.

Бледите бузи на младата жена почервеняват още повече и тя отвръща на лекия му поклон. Изглежда, че всички жени са запленени от Месър, независимо дали са от Кента, или от Алаха.

Момичето се обръща към мен, следващата клиентка, и аз плъзвам поглед по избора пред себе си. Изкушавам се да направя като Месър и да похарча всичките си пари за лакомства. Лавандуловият сладкиш изглежда вкусен, но има и шоколадови блокчета, които изглеждат просто божествени.

Тръпки полазват по гърба ми от дъха на Кай, когато той навежда глава над рамото ми, за да прошепне в ухото ми:

– Възможно е да ми се намират няколко допълнителни монети.