„Маската на любовта“ от Сара Маклейн

ОЧАКВАЙТЕ НА 25 ЮНИ!

ТЯ Е НАЙ-МОГЪЩАТА ЖЕНА В БРИТАНИЯ, КРАЛИЦА НА ЛОНДОНСКИЯ ПОДЗЕМЕН СВЯТ.
НО ТОВА Е ТАЙНА, ИЗВЕСТНА НА МАЛЦИНА.

През деня тя е лейди Джорджиана, сестра на херцог, опозорена от най-лошия от всички скандали преди първия си сезон във висшето общество. Ала истината е далеч по-шокираща – в потайните кътчета на Лондон тя е Чейс, мистериозният, непознат основател на легендарното лондонско казино „Падналият ангел“. С години двойствената ѝ самоличност остава неразкрита… До сега.

ТОЙ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ МЪЖ, ДОСТАТЪЧНО УМЕН, ЗА ДА РАЗКРИЕ ИСТИНАТА, ПОДЛАГАЙКИ НА РИСК ВСИЧКО, КОЕТО ТЯ ПРИТЕЖАВА. ВКЛЮЧИТЕЛНО СЪРЦЕТО Ѝ.

Блестящ, целеустремен и красив като греха, Дънкан Уест е заинтригуван от прекрасната скандална жена, която някак си е свързана със света на мрака и порока. Той се зарича да разкрие тайните на Джорджиана, изваждайки наяве миналото ѝ, заплашвайки настоящето ѝ и рискувайки всичко, което ѝ е свидно…

„Ако искате да се насладите на остроумен, забавен и страстен исторически любовен роман, препоръчвам ви която и да е от книгите на Сара Маклейн.“ – ЛАЙЗА КЛЕЙПАС

ОТКЪС

   ЧЕЙС

    Март 1823 г.
    Лейтън Касъл,
    Базилдън, Есекс

– Обичам те.
Две странни, малки думички, които съдържаха толкова мощ.
Не че лейди Джорджиана Пиърсън – дъщеря на един херцог и сестра на друг, рожба на чест и отговорност и безукорна репутация, потомка на знатен род от висшето общество – някога ги бе чувала.
Аристократите не обичаха.
А ако го правеха, със сигурност нямаше да паднат толкова ниско, че да го признаят.
Затова наистина бе смайващо, че думите се изтърколиха от устните ѝ с такава лекота, непринуденост и искреност. Но Джорджиана никога през своите шестнайсет години не бе вярвала в нещо толкова силно и никога не бе била толкова нетърпелива да се избави от оковите на очакванията, свързани с нейното име, минало и семейство. Всъщност тя бе прегърнала риска и наградата, изпълнена с възбудата най-после да чувства. Да живее. Да бъде.
Рискът да върви по дяволите; това беше любов.
И тя я бе освободила.
Със сигурност никога нямаше да има миг, по-красив от този – в обятията на любимия мъж, този, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Този, с когото щеше да изгради бъдеще, загърбвайки името, семейството и репутацията си.
Джонатан щеше да я закриля.
Той ѝ го бе казал, когато я бе защитил от студения мартенски вятър и я бе довел тук, в конюшните на семейното имение.
Джонатан щеше да я обича.
Той ѝ бе прошепнал думите, докато ръцете му развързваха шнурчетата на роклята, повдигаха полите и смъкваха фустите, обещавайки ѝ всичко, докато я докосваше и галеше.
И тя му ги бе нашепвала обратно. Давайки му всичко.
Джонатан.
Въздишката на удоволствие се бе понесла към наклонените греди, докато се сгушваше по-близо до гърдите му, обгърната от жилави мускули и грубо сено, покрита с топло конско одеяло, което би трябвало да дращи и да боде, но някак си беше омекнало, несъмнено от емоциите, на които току-що бе станало свидетел.
Любов. Която се възпяваше в сонетите, баладите, вълшебните приказки и романите.
Любов. Изплъзващото се чувство, което караше хората да плачат, пеят и страдат от желание и страст.
Любов. Чувството, което преобръщаше живота и изпълваше всичко със светлина, топлина и магия. Чувството, което всички живи същества на този свят отчаяно жадуваха да открият.
И тя го бе намерила. Тук. В мразовитата зима, в прегръдките на това великолепно момче. Не. Мъж. Той беше мъж, както тя се бе превърнала днес в жена в обятията му, притисната до тялото му.
Кон изцвили в конюшнята долу, потропвайки с копита по пода на клетката, нетърпелив да получи храна, вода или внимание.
Джонатан се раздвижи под нея и тя се сви до него, придърпвайки по-плътно одеялото около телата им.
– Не още.
– Трябва да вървя. Имат нужда от мен.
– Аз имам нужда от теб – промълви тя с най-кокетната си усмивка.
Ръката му се разпростря върху голото ѝ рамо, топла и груба до гладката кожа, изпращайки вълни на удоволствие по цялото ѝ тяло. Толкова рядко я бяха докосвали – първо, защото беше дъщеря на херцог, а после и сестра на херцог. Чиста. Небелязана. Недокосвана.
Досега.
Тя се усмихна. Майка ѝ щеше да припадне, когато узнаеше, че дъщеря ѝ нямаше нужда, нито намерение да дебютира в обществото. А брат ѝ – херцог Високомерие – най-невъзможният знатен аристократ, когото Лондон познаваше… нямаше да го одобри.
Но на Джорджиана не ѝ пукаше. Тя щеше да бъде госпожа Джонатан Тавиш. Нямаше да използва титлата „лейди“, полагаща ѝ се по рождение. Не я искаше. Искаше само него.
Нямаше значение, че брат ѝ щеше всячески да се постарае да попречи на брака. Вече не можеше да го спре.
Онази конкретна кобила бе напуснала всеизвестния благороднически обор.
Но Джорджиана бе останала в плевнята.
При мисълта се изкиска, замаяна от любов и риск – двете страни на едничката възнаграждаваща монета.
Той отново се раздвижи под нея, вече изплъзвайки се от топлия пашкул на телата им, и студеният зимен въздух накара кожата ѝ да настръхне.
– Трябва да се облечеш – рече той, докато нахлузваше панталона. – Ако някой ни залови…
Не беше нужно да довършва; повтаряше същото от седмици, откакто за пръв път се целунаха, по време на откраднатите минути след това. Ако някой ги заловеше, той щеше да бъде бичуван или нещо по-лошо.
А тя щеше да бъде погубена.
Но сега, след днешния ден, след като легна гола в това грубо зимно сено и му позволи да я изследва, докосва и обладае със загрубелите си от работа ръце… тя наистина беше погубена. И не я беше грижа. Това нямаше значение.
Тя имаха любовта си и това беше достатъчно.