Закърмен съм с масови истории. Страстта ми към киното и измислените от нечие въображение светове е формирана от Холивуд. В тийнейджърските ми години, а и след това при появата на www.cineboom.bg, фокусът винаги беше там. Масово кино. Блокбастъри. Онова, което се смила лесно от масовата публика. На един доста по-късен етап дадох шанс на български филми. „Мисия Лондон“, „Love.net“, „Tilt“, „Дзифт“… това са филмите, които раздвижиха българското кино някога и успяха да вкарат зрители в кино салоните. Мен също. И след тях отново затишие. До 2024г. и феноменът „Гунди“.
При българските книги положението е същото. Някак си остана погрешното усещане, че както българското кино и българските сериали, българските книги НЕ СТРУВАТ по същия начин. Заключени са там някъде дълбоко в комунизма, в комунистически теми, в селски вечеринки, забрадки и градини за оран. С огромна доза срам ще си призная, че през изминалите 15-тина години съм странял от книгите, написани от български автори. Точно по тази причина. Винаги съм мислил, че ще прочета това. Но светът вече е друг. Въображението на българските автори и известната свобода на българското книгоиздаване са дали възможност тези истории да се случат. И нашите писатели да създадат светове и мечти, каквито масовия читател дори не предполага, че го очакват.
Трябваше да се случи нещо голямо. Нещо толкова сериозно и успешно, като „Мамник“ на издателство Ерове, за да пречупи и мен. И още по-важното- книгата ми бе подарена от приятел. А на това не се отказва….
„Мамник“ е една от най-добрите книги, които съм чел в съзнателния си живот. Имаме поредица от странни събития в едно село в района на гр. Трън. Имаме убийство, имаме на пръв поглед разхвърляни герои, случки и мистерии, без никаква, логична връзка. Един мъртвец става от гроба. Една демонична птица сее смърт. А купища тайни заровени назад в миналото оплитат всички герои по неописуем начин.
„Мамник“ е книга, която няма как да не е писана отзад напред. За да подредиш този пъзел от събития, хора и съдби, трябва да знаеш на къде отиваш. И ако автора не е започнал с развръзката, то той е щял да я изсмуче от някъде и да постигне всичко друго, но не и този прекрасен финал.
Много странно е как стилът на писане и тази история натъпкана с толкова много българско, всъщност разоръжава читателя. Колкото и българщината да ти е отживелица, колкото обреди, обичаи, родови проклятия, народни песни, връжалици и магьосници да са щуротиите от българското минало… „Мамник“ ще те накара да се предадеш. Няма как да не обикнеш тези герои. Тази пъстра палитра от безобразни персонажи, кой от кой по-плътни, по-силни, по-въздействащи и по-безобразни.
Божана е нашата главна героиня и като такава е най-нормална от всички. Или поне нормална, по стандартите на „Мамник“. Нейните очи са с различен цвят, наричана е злоока и се твърди, че поразява хората с поглед.
Лазар е нашия жив-мъртвец, който след като става от гроба се превръща по-жив и повече човек от всички в историята.
Митко е олицетворение на българския полицай от малко градче. Топчест, бузест, зачервен, добряк, пазещ „хляба си“ и слушащ началството.
Майката на Божана и типична, трънска баба. С непоправимия и диалект, с остарелите и разбирания и безграничната любов и загриженост за нейното момиче, нищо че отдавна не е момиче, а жена.
Връжалицата е толкова цветен и неочакван персонаж, че когато се сблъскаме с нейната къща и отвън и отвътре, няма да има читател, който да не се задави от смях. Сравнението на нейната с къщата от „Хензел и Гретел“ е неминуемо и толкова, толкова забавно.
Самия Мамник е нещо, с което не се бях сблъсквал преди тази книга. Незнаех, че има такава птица в българската митология. Безобразните описания, които автора дава и особено сцената на сблъсъка между птицата и Лазар на онази поляна са епични. Когато Мамника се появи на поляната и започнаха онези неща, които започнаха, в главата ми изплуваха спомени за Трансформърс и трансформирането на аутоботите в роботи. В случаите, когато тя е имала може би един от норалните си образи, винаги в главата ми е изниквал спомен за Грифона от „Хари Потър“. Но въпреки тези различни моменти, въпреки тези различни визии, Мамника остава нещо родено от въображението на един автор и претворено на страниците на книгата по неописуем начин.
В централната част на книгата се появява един изключително успешен похват, който бе някакво далечно ехо на стилът на Стивън Кинг. Имаме събитие, което в своята периферия закача друго събитие. В следващата глава се връщаме малко назад във времето за да видим случването на периферното събитие, и начинът, по който то е достигнало до там, където сме го видели в „основното“ събитие.
Когато започваме да се връщаме назад във времето и прескачаме 50-80 или 100г., книгата отприщва своя неочакван потенциал.
70-те години на миналия век и мините, 40-те години на миналия век и един разстрел, 30-те години на миналия век и една битка в пограничен район, дори 10-те години на миналия век и срещата с едно момче, което ще вземе съдбоносно решение. Всяка епоха е представена със своята специфика и различност. Красотата от началото на миналия век, природата и простичкия живот, дрехите, обувките, проблемите на хората тогава… Все неща, които са отеквали дълбоко в съзнанието ни от учебници по история, но излети тук в хода на тази безумна история, заблестяват с неочаквана сила и очарование.
Този момент от книгата ме запозна с ключов период от историята на България, който всъщност никога не съм си давал сметка, какво голямо зло е бил- Ньойския договор и откъсването на западните покрайнини. Онези територии от България, които остават на територията на Сърбия. Хората в тях. Техните съдби и домове. Техните земи. Границата и как тя е разделила семейства и земевладелци. Нелегалната търговия. Трафикът на хора и оръжие. Желанието за свобода. Желанието българите да си върнат онова, което този договор им е отнел. Близките. Земите. Домовете им.
В онези години след това зло, което страната ни е преживяла, са се случвали битки и сражения, преобръщали са се съдби, умирали са хора, други са страдали… А историята помни толкова малко за тях. Учебниците ни, съзнанието ни някак ги е изтласкало в страни. Може би именно някъде в покрайнините. А всички те и този период заслужават повече.
Тогава в романа идва момент, в който той тотално изтрещява и се намесва свръхестественото. Идват способности за възкръсване, кучета-съботници и връжалица с дрянова тояжка, идват магии за мъгла, родови проклятия и много, много старци на по 100-тина години. В един дълъг период, действието се движи от различни старци на различни места в трънско и пернишко, които преживяват немислими събития. Всеки старец носи своята история и има различна мотивировка да се намесва в събитията и да се бори с непрекъснато трупащите се ужаси. Ставаме свидетели на много убийства и дълбока мистерия, която очаква своето разгадаване.
Буквално в своя финал „Мамник“ вади ключов герой, който осмисля целият този ужас от герои, съдби, минало, настояще и още по-минало. Този ключов герой, свързан с може би най-любопитния момент от целия роман, остават скрити и потискани буквално до развръзката. Когато истината изплува наяве и всички парченца от пъзела си паснат, голямата картина е зловеща, вълнуваща и немислима. Един наистина болен (в най-добрия смисъл на думата) мозък, може да измисли този прекрасен бъркоч и да го осмисли, подреди и шлифова с ваденето на един, единствен герой и изсветляването на едно събитие.
Самата финална сцена на „Мамник“ е висш пилотаж на таланта на неговия автор. Сцената е изпълнена със зверска доза напрежение. В нея тежи огромния мащаб на купищата събития, които я предхождат. И в миналото и в настоящето и в тоя и в оня свят. В сцената тежат много съдби, много животи и много, много мъка, причинена от едно, едничко действие. До колко то е оправдано и до колко не, читателя сам ще прецени за себе си. Но в тази сцена ще летят въпроси във всички посоки и морални дилеми от далечното минало до този ден .
Когато става време за разплата, когато справедливостта трябва да възтържествува и да има възмездие… „Мамник“ за пореден път ни дава обрат, който да засили емоционалната тежест на случващото се. Двама герои, една маса и един пистолет. И едно решение- стаята да се напълни с хора. И цялата истина да бъде излята. Такава, каквато е. Каквато винаги е била. Такава, каквато само един човек я познава. Болезнена, грозна, задушаваща и непростима. Истина, която е погубила съдби, хора и животи. Истина, която е създала толкова много мъка. Истина, на която е дошло времето да види бял свят. И именно това е големият успех на финала на „Мамник“! Няма по-силно оръжие от истината. Няма по-тежка присъда от това тя да излезе наяве, без значение от последствията. И авторът я вади по начин, който да сломи читателя и да я превърне във възмездие. Такова, каквото всички герои заслужават. Възмездие, което читателят толкова дълго е искал да се случи.
Финалната сцена на „Мамник“ е лъч надежда, от неговия автор. Красотата на това място, силата на водата, първите лъчи на новия ден. Шумът на птиците, пробуждащата се природа. И там някъде дълбоко в съзнанието на читателя остава една червена лампа за едно тегнещо зло. Но тя никога не светва. Авторът завършва своя разказ с надежда. Позитивната нотка е във всичко, което четем. В малкото реплики, една прегръдка, един поглед към безкрая на природата, силата на зараждащия се нов ден, новото начало. Може би предстои нещо ужасно да се случи. И според историята до този момент това е точно така. Но тогава, точно на този финал, точно в този прекрасен миг на истинско смирение и блаженство, всичко е наред. Надеждата за едно по-добро утре я има. И може би, само може би… злото няма да дойде. Може би този път, доброто ще възтържествува и след всички тези ужасяващи събития е време за друго.
Време е за светлина. За ново начало. За едно по-добро утре. Време е за живот.