Рядко си позволявам да давам мнение за книга.
Много рядко. Наскоро си позволих да го направя с „Балада за пойни птици и змии“ на ИК Екслибрис и реакциите към текста бяха неочаквано положителни. Сега ще го направя и с „Малори“. Причината и на двете места е една и съща. И по двете книгаи има предистория, вече филмирана. И по двете книги предстоят бъдещи екранизации.
Не бях чел „Кутия за птици“. Обаче филмът на Netflix така ме запали със своята митология, че след него попрехвърлих нещата, за да наваксам с разликите между филма и книгата. Подготовката ми за „Малори“ бе изключителна. Превърнах се във фен и като верен такъв, на 11.09.2020г., когато издателство СИЕЛА обяви, че ще бъде премиерата на книгата по родните книжарници… побързах да се отправя до най-близката такава, за да съм сред първите. За да може социалните мрежи да не ми развалят удоволствието със спойлери след това.
„Малори“ започва там, където свършва „Кутия за птици“. В училището за слепи. И започва… от вратата за гушата. Откриващата сцена в книгата е може би сред най-динамичните и зрелищни в цялата история. Хаоса, безумието и всичко на което ставаме свидетели в тази откриваща глава… дори не мога да си представя как е възможно да бъдат претворени на екран. Защо? Защото Малрерман създава хаоса и психологическата война по начин, по който НЕ ПОМНЯ да съм чел наскоро друг да съумява- вътре в главите на хората, а читателя го преживява само и единствено през гледната точка на героя. Главата на Малори е мястото, където се случва ОГРОМНА част от историята. И това е най-доброто на цялата книга. Тя не обяснява, тя ни пуска насред действието и мислите… и да се оправяме сами.
Действието в „Малори“, подобно на това в „Кутия за птици“ е разделено на откриваща сцена плюс 3 части. Старта е в Училището за слепи, след това се пренасяме на друго място, където героите преживяват 10 годишния скок във времето. После е Слепият Влак от корицата на книгата и финала.
Както и първата книга, така и ‘Малори“ поставя свои правила и свои начини за оцеляване. Тук обаче, главната героиня вече не е неопитната и адаптираща се. Тук тя е борецът, оцелял след епичното пътешествие през реката. Тя диктува и бива следвана. Тук тя е тази, която брани всички. Частта от книгата, която аз наричам „уседналост“ показва как героите са създали свой дом, своя система на живот и свой начин да се пазят и оцеляват. До идването на човека от преброяването на населението, който предизвиква цялото действие.
На пръв поглед, точно той и това, което Малори открива в неговите списъци ми се стори най-слабата брънка. И на фона на коравата и безкомпромисна по отношение на принципите и правилата си за живот героиня, тя ги нарушава и се впуска в това приключение, което всъщност е втората книга. Катализаторът на действието ми стоеше малко изсмукан от пръстите. Може би, защото в първата книга, този катализатор НЕ БЕ достатъчно добре застъпен и ние не знаем всъщност какви са отношенията на Малори в тази посока. Нещата обаче, тотално се променят с финала на книгата. Този завършек осмисля и човека от преброяването на населението, и решението на Малори и всичко, което се случва. За това обаче, малко по-късно…
Пътят за Слепия влак и перипетиите наподобяват много от събитията в „Живите мъртви“ и „Нито звук“. Разбития свят, трудното придвижване и дебнещата опасност на всяка крачка, тук са примесени с епична доза зрелищност, защото кръгозора на героите се простира до превръзката, която е върху очите им. Толкова е тясно всичко! Главата ми не го побираше, как е възможно да изминеш цялото това разстояние с превръзка на очите. В моите разбирания и в устоите на нашия свят, звучеше невъзможно. До момента, до който не дойде епичния обрат, който преобърна всичките ми разбирания за случилото се след „Училището за слепи“. Но за това- после.
Качването на влака и всички събития в него са безумни. Клаустрофобията от тясното, затворено пространство и факта, че такава машина функционира в този свят, създават истинско усещане за новост и непознатост. И точно там изплува истината. Не съществата. Не смъртта. Не лудостта. Хората и винаги хората са най-големите същества, най-големите чудовища, срещу които можем да се изправим. И точно този страх, тази параноя от близък контакт с човек в този свят, го превръща в толкова привлекателен за разгадаване и проумяване. Всички срещи, които Малъри и децата преживяват на влака не могат да бъдат преразказани или описани. Те трябва да бъдат преживени. Защото те, преминават преди всичко през главите на героите и ние живеем с техните реакции, разбирания и страх. Всички сцени във влака са така детайлно описани и такова отношение има и към най-големите дреболии, като разстоянието между вагоните, че читателя КАТЕГОРИЧНО се чувства „на борда“ заедно с всички.
Последния етап от книгата и времето след Влака е може би най-забързания. Там през цялото време в главата ми пулсираха две думи. „Бъдеще“ и „Нов свят“. И точно този Нов свят, който се разгръща през нашите герои сред всички събития, е онзи лъч светлина, което Малерман ни дава за първи път след 2 книги от поредицата.
В края на книгата вече знаем много повече за Малори и много повече за съществата. Дали имаме отговор на основните въпроси- какъв е произхода им? От къде и защо са дошли? Как изглеждат и как точно функционира лудостта, с която те „убиват“ хората? Разбира се, че НЯМА да ви отговоря на тези въпроси. За целта ще трябва да прочетете книгата.
Да се върнем на обрата! Във финалното действие ставаме свидетели на едно разкритие, което преобръща цялата концепция на случващото се във втората книга. По време на пътуването, за героите многократно са ни подхвърляни малки детайли, които да подсказват за предстоящия обрат. Признавам си, в нито един момент дори не спрях да се запитам или да се усъмня в това, как те всъщност се справят с това придвижване. И там има една тайна. Голяма тайна. Която книгата разкрива по най-добрия възможен начин, така че да остави читателя вцепенен с идеята „Как не го бях усетил?“.
„Малори“ е истински съспенс, който ме накара да живея със страховете, притесненията и разбиранията на героинята за новия свят. Разбирах отношенията и с децата, разбирах проблемите и и причините тя да бъде такава. Оправдавах я и я упреквах. Съчувствах и. Много. И се възхищавах. Малори е една достойна героиня, извървяваща дългия път на себеоткриването и адаптирането в един нов свят, който Джош Малерман успява да ни представи по най-привлекателния възможен начин.
„Малори“ е достойно продължение на „Кутия за птици“ и наследник на хитовия филм на Netflix. Книгата е толкова приковаваща, така „дрогира“ читателя, че оставянето и е много трудно. Разбулването на мистериите една след друга провокира да искаш да разбереш още и още… докато не свърши и не разбереш ВСИЧКО.
Книгата вече е на родния пазар, благодарение на издателство СИЕЛА. Netflix вече работят по филмовата екранизация.
Страхотна! Ще я прочета!