В цялата кариера , Брадли Купър не е имал по-амбициозен филм от „Маетро“. Тежестта на това, че е биографичен, тежестта на това, че автора е написал един от най-великите мюзикъли в цялата история на човечеството, тежестта на това, че за първи път в мейнстрийм продукция ще се говори открито за неговата бисексуалност…“Маестро“ има потенциалът да бъде шедьовър.

И режисьорът Брадли Купър е надскочил в техническо отношение, своят дебют „Роди се звезда“, многократно. И докато там усещането се получи, но Академията не оцени кинематографичните постижения на филма, тук, при „Маестро“, нещата не стоят така.

Този филм е може би най-голямото разочарование, което актьорът-режисьор, някога ни е представял. Зареден с тежестта на действителните събития, от него се очаква да бъде изключително дълбок, тежък и силен. Той обаче не е дълбок. И порaди своята тежест е прокълнат да бъде оценяван толкова детайлно, толкова педантично и по начин, по който на други филми може би би им се разминало. Не и на него.

Ленърд Бърнстейн е представен, като двуизмерно същество. Не научаваме нищо за неговите политически възгледи и активизъм. Не научаваме почти нищо за неговото творчество. Тук там се хвърля по някоя дума и толкова. От филма трудно става ясно, какво е написал. И определено не разбираме, как неговата „Уестсайдска история“ промени света. И то не само света на музиката. Брадли Купър е създал филм за една оправдано, недоволна съпруга. Имайки възможност да извади на преден план геният и маестрото такъв, какъвто всъщност е бил, той се фокусира върху едно не функциониращо семейство и спалнята на маестрото. И почти не става ясно нещо различно от това, че Ленард Бърнстейн е първият, американски диригент. Бърнестейн е бил инструменталист, композитор, диригент, съпруг, баща, любовник, политически активен и какво ли още не. Дори само едно от всички тези неща, например свиренето на инструмент, изисква толкова много време. Всеки ден. А Бърнстейн е намирал време за всичко. Че не е бил образец на баща и съпруг обаче е факт.

Филмът има изключително непоследователен сценарии, които сам забива в отделни фрагменти и неясна хронология. На моменти се чудех кога сме, къде сме и защо сме. Очакваше се от мен да знам които са тези 30-тина снобари, които кръжат около него (а не знаех). И непрекъснато се чудех, за какво беше нужно присъствието на сестра му в целия филм? Какво даде ролята и за историята, за героя, изобщо за филм?

Бради Купър прави най-силната заявка за коронна роля в кариерата си. И тежестта на ролята му тук е точно такава. Умопомрачителен грим, умопомрачително излъчване, умопомрачително въздействие и провал в дирижирането на няколко места. Брадли е прекарал 6 години в тренировки по дирижиране и дори в опити да шлифова уникалния стил на Бърнстейн. В сцената в катедралата въпреки брилянтите моменти съчетани с непоправимия му лицеизраз, Купър успява да преиграе и да превърне мига в театралничене. То не са чупки в кръста, то не е почти танцуване с палката, пред всички тези музиканти и публика. Не. Това не бе Бърнстейн. Това бе Брадли Купър след 6г. усилени тренировки… А най-силната роля в кариерата му остава тази от „Наръчник на оптимиста“.

Основния фокус на филма, да покаже неговата бисексуалност, се проваля. Историите за нехетеросексуални герои се показват с позиция. Това е добро. Това е лошо. Това е нормално. Това не е нормално. Това е нещо. Бисексуалността на Бърнстейн в „Маестро“ е показана по начин, който сочи едно- режисьорът няма позиция към това. Както няма позиция към „Уестсайдска история“. Дали през онези години е било така лесно да държиш лицето на друг мъж в ръцете си и да го гледаш в очите? Дали в онези години дори Ленърд Бърнстейн е бил способен да рискува да целуне някой в коридора на оживено парти? Дали в онези години изобщо това да си нехетеросексуален не е било равнозначно на присъда и затвор? Начинът, по който Бради Купър работи с темата я превръща в непрекъснато присъстващ фактор в цялата история, към който личи ясно отсъствие на позиция и по-скоро неразбиране. Ако има момент, в който бисексуалността му започва да работи в услуга на филма и историята, то това е след като тя се намесва в семейството и започва да пречи. И то не поради умели, режисьорски похвати, а просто защото бисексуалността в хетеросексуално семейство води до това- проблеми, тайни, недоволствие, ревност, отчуждаване…

Кари Мълигън НЕ ПРАВИ ролята на живота си. Тя прави поредната изключително силна роля и заявка за награди, но съпоставяйки я с „Момиче с потенциал“, нейната Фелишa издиша. Героинята има една изключително силна сцена. Един скандал с Ленард, в който я виждаме по начин, по-който никога преди и след това, не се появява на екран. И тогава силата и могъществото на актьорските и умения избухват в супернова. В тази сцена няма Брадли Купър, няма Ленард Бърнстейн, няма мъж, жена, съпруг, съпруга. Има една Фелиша, която възнамерява да изхвърли всичко от себе си върху копеленцето, което има за свой съпруг. И го прави по начин, който ще помните дълго след края на „Маестро“.

Всеки, който е преживял разболяването/смърт на роднина от Рак, ще бъде разтърсен от филма. Сцената, в която тя научава за тумора и какво и предстои, е ужасяваща. Запознатия с болестта зрител, още при споменаването на „бучка на гърдата“ вече ще олекне и ще изпусне това неволно, „ах!“, което е олицетворение на всичко, което знае, че предстои на жена, чуваща тези думи. Болките, страданията, мъката и променения живот. И чакането на края. Кари Мълигън успява да потъне в героинята си, болестта и битката с оставащите дни живот. Сцената с гостите и бавното и разпадане, опитът семейството и да повдигне настроението… Ако знаеш, ако си го преживявал, тогава боли още повече. Нищо от това няма смисъл. Нейната Фелиша има нужда от легло, има нужда от това, да остане сама със себе си и мислите за края. Да прави равносметка на живота си, да се страхува, да кърви и да се бори с болката. И нейният край, последната сцена в ръцете на Ленърд, бе нещо, за което се молех. Исках смъртта и да се случи извън екрана. Да не я видим и да не трябва да я преживея. Смъртта на човек, болен от рак е нещо, което не пожелавам на никой и не искам да виждам в живота си.

„Маестро“ е филм с огромен потенциал. Филм, зареден с възможности и желание. Брилянтната сценография, костюми и грим на черно-белите години, го превръщат в истинско произведение на изкуството. Изключителните роли на главните актьори качват нивото допълнително. Страстта и желанието на Брадли Купър да създаде филмът на живота си кърви през всеки кадър. За съжаление резултатът е провал и един емоционално и фактологически празен филм. А можеше да бъде много повече.

„Маестро“ е достъпен за всички потребители на Netflix.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 17 = 25