Сезонът на наградите през 2021г. непрекъснато ни сблъскваше с едно заглавие, което след като триумфира на „Златен глобус“ и подари на зрителите една от най-красивите целувки за вечерта (тази на Джоди Фостър и съпругата и), неясно как изпадна от надпреварата за Оскарите. Незнайно? Не съвсем….

Мохамеду е „заловен“ от полицията в родна Мавритания и изчезва. Години по-късно той се появява в затвора в Гуантанамо с обвинение, че работи за Алкайда. В ретроспекция научаваме ВСИЧКО, през което героят е преминал, а една адвокатка започва дълга, съдебна битка за неговото освобождаване.

Историята е действителна. Мохамеду успява да я издаде под формата на книга още докато е зад стените в затвора. Той прекарва лишен от свобода повече от 15г. без да бъде обвинен в нищо.

Таар Раим в ролята на Мохамеду

Това е един от най-силните филми в сезона на кино-наградите 2021. Taaр Раим в ролята на Мохамеду е звездата на това приключение. Не Джоди Фостър , не Бенедикт Къмбърбач и не Шайлийн Удли, въпреки успешните им кариери. Французинът заковава ролята по толкова достоверен начин, че започваш да симпатизираш на героя още от първите кадри. Очарователното му излъчване и типично „арабския“ привкус, които корените му дават, превръщат екранното присъствие на Таар точно в онова, което Мохамеду трябва да носи. Героят му е изключително положителен. В нито един момент той не потъва в тъмната страна. Дори в миговете, когато започваш да се съмняваш в правотата и искреността му, в него отново има светлина и ти някак отказваш да приемеш, че е възможно този слънчев човек да е терорист.

Бенедикт Къмбърбач заковава мнението ми, че към днешна дата това е най-антипатичният ми актьор. Излъчването му, поведението му, ролите му са всичко, което не харесвам в един мъж, в един актьор, в един герой. Този човек ме отблъсква още на ниво визия и от там насетне, каквото и да прави (а той не прави нищо), няма как да ме спечели на своя страна и да му симпатизирам. Едни и същи роли, едно и също излъчване… И номинацията му за Оскар изненадващо бе за същият вид роля…

Джоди Фостър в ролята на Нанси

Шайлийн Удли прави роля, типична за възможностите и обикновената и външност. Тя завинаги ще си остане Трис от „Дивергенти“, защото с нея изгря и като такава се запознахме с актрисата. И никога след това, тя не успя да надскочи усещането за… Трис. Дори в „Големите малки лъжи“ героинята и напомня на онази и в моментите, в които трябва да е майка и различна, тя не успява да избяга от амплоато си. Тук случаят е същия. Тя е служителка в голяма, адвокатска фирма. Отново е „помощница“, отново е „втора“, отново е „по-неопитната“ и т.н. Но усещането не си е отминало. Тя продължава да е Трис. Съдбата и може би е сходна с тази на Леонарди Дикаприо (леле какво сравнение) и както на него му трябваха 20г. за да избяга от амплоато и детското лице, с което зрителите го запомниха… може би Шайлин я очаква същото. 20г.

Джоди Фостър е актьорското присъствие, което още на ниво име и уважение е над всички останали. Актрисата надигра Холивуд и никога не повтори ролята на Кларис Старлинг, която и донесе Оскар. Тя никога не задълба в супер комерсиалното кино и правеше в кариерата си това, което сметнеше за правилно. Тук тя е адвокат, който се заема със случай, обречен на неуспех. Дали? Истината е, че Джоди Фостър има далеч по-силни и непоклатими роли от тази на Нанси Холандър, но тя е парче от пъзела, което превръща „Мавританецът“ в бижуто, което филмът всъщност е. Тя е силна, решителна, рискуваща, същевременно крехка и съмняваща се. Напомня ли ви на една друга нейна героиня, за която тя получи Оскар?

„Мавританецът“ бърка дълбоко в най-голямата американска рана- 11.09.2001г. и войната с тероризма. Мюсюлманския свят никога няма да бъде приеман по същия начин и в продължение на 20г. всички тези хора го изпитват на гърба си. Те са виновни по презумпция. Те са подозрителни, те са страховити, те са терористи. Без значение, какво носят в сърцето си. Без значение, какви са по природа. Те са виновни, те са престъпници. Преди всичко, те са изкупителна жертва на едно действия, на една групировка, някога. И последиците ще отекват във вечността.

Джоди Фостър и Шайлин Удли в ролята на адвокатския тандем, по случая на Мохамеду

Мохамеду е една от тези жертви. Той получава едно обаждане от свой близък по единствения телефон, от който НЕ ТРЯБВА да му се обажда и губи 16г. от живота си за това. Репресиите на САЩ и своеволията на Буш и Обама болят адски много и „Мавританецът“ е изключително неудобен филм. Доналд Ръмсфелд (министърът на отбраната на САЩ по онова време) лично е е разпоредил да се действа така в Гуантанамо и е знаел и разпоредил изтезанията в Ирак. Ако проверите профила на Доналд Ръмсфелд в wikipedia (справка тук), ще се убедите, как САЩ до ден днешен отказват да признаят тези своеволия и там не пише дори 1 дума в тази посока, но ако изпишете в гугъл „скандалът с Доналд Ръмсфелд“, ще откриете много покривани истини.  През 2021г. новият президент Джо Байдън започна дългата процедура по затваряне на базата Гуантанамо, заради случвалите се безчинства на нейна територия. Това обаче няма да върне загубените човешки животи, това няма да върне унищожените съдби, хора и семейства. Това няма да поправи неправдата. И „Мавританецът“ го показва на широката аудитория по най-болезнения възможен начин. Той превръща основния герой (злодей?) в изключително лесен за обичане и от там насетне зрителя става свидетел на безумията на държавното обвинение.

„Мавританецът“ е един изключително болезнен и неудобен филм за САЩ. Това е и причината той да бъде отличен от Асоциацията на Чуждестранните Журналисти в Холивуд (Златен Глобус), но да е тотално подминат във всички категории на Оскарите.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 31 = 38