„Лято в Италия“ от Кари Елкс

Издателство Ибис представя „Лято в Италия“ от Кари Елкс

Запознайте се със семейство Шекспир: четири сестри, четири истории, четири начина да откриеш истинската любов. 

Безплатна почивка в Италия, в красива вила на езерото Комо. Недостатъкът? Да споделяш къщата с най-големия си враг…  

Ческа Шекспир е достигнала дъното. Шест години след провала на пиесата, която е написала, тя не може да се задържи за дълго на нито една работа, няма постоянно жилище и най-лошото от всичко – семейството ѝ не знае колко зле е положението ѝ. Затова, когато кръстникът ѝ предлага да използва италианската вила на негов приятел за лятото, Ческа неохотно се съгласява да отиде и да се опита да напише нова пиеса. Но пристигайки в Италия, тя открива, че къщата принадлежи на най-големия ѝ враг – Сам Карлтън.

Когато холивудската звезда Сам Карлтън вижда името си във всички клюкарски медии, единственото му желание е да се покрие за известно време. Затова решава да замине за Италия и да прекара лятото в семейната вила на езерото Комо. Само че, когато пристига, открива, че къщата не е празна, както се е надявал.

Ческа и Сам ще трябва да се помирят с миналото. И докато и двамата се питат дали колебливото им приятелство, прераснало в силно привличане, ще устои на неочакваните препятствия, едно нещо е сигурно – това лято ще бъде знойно!

 ОТКЪС

А колко е тогава любовта ти?
Щом има мяра, тя ще е беднячка![1]

„Антоний и Клеопатра“

– Уволнена си.

Ческа Шекспир не чуваше тези думи за първи път. Не беше дори за шести, но за първи път те бяха изречени в нелепото кафене с котки „Клеопатра“ – модното лондонско заведение за любители на котешкия вид.

Ческа смяташе, че е откачено да комбинираш следобедния чай с рошави котки, които на воля ръсят косми по храната и напитките. И все пак, откакто бе започнала работа тук преди две седмици, кафенето винаги беше пълно с гукащи туристи със селфи стикове, на които им харесваше котките да се свиват в скута им, докато отпиват лапсанг сушонг от фини порцеланови чаши.

Хората, не котките. Котките предпочитаха да облизват сметаната от ръчно изрисуваните канички.

– Моля? – Ако нямаше нужда от тази работа, за да си плаща наема, щеше да се изсмее в лицето на собственичката. Не можеше да се каже, че е мечтала да разнася табли със сандвичи, докато се опитва да не се препъне в котките, които сякаш нарочно изскачаха на пътя ѝ. Неведнъж политаше и изстрелваше пълни с кексчета чинии към нищо неподозиращите клиенти.

– Явно не си подходяща за тази работа – каза собственичката Филомена. – В резюмето ти пишеше, че обичаш котки, но ти само крещиш на Тутси, Симба и останалите. А това, което каза току-що на Господин Тибълс, беше непростимо.

– Той току-що се изпика върху цял поднос със сладкиши – възрази Ческа.

– Ако беше взела подноса още щом го изнесох, нямаше да има проблем. Тези котки си маркират територията. Наша работа е да им поставим граници. Ти каза, че имаш опит с редки породи като Господин Тибълс.

Ческа видя с крайчеца на окото си как той се приб­лижава към тях. Господин Тибълс беше от порода „Сфинкс“, без козина, и изглеждаше така, сякаш току-що се е съблякъл и си показва голотиите из кафенето.

– Имам някакъв опит. Когато бях малка, имаше доста котки… – Замълча, защото знаеше, че доста беше лъгала, за да получи тази работа. Не че толкова я искаше, но когато видя обявата на витрината, беше отчаяна. Достатъчно, за да приеме работа сред съскащи котки, които сякаш се опитваха да ѝ вгорчат живота.

– Е, не се получава. Клиентите се оплакват от начина, по който се държиш с животните. Не можеш просто да ги блъскаш, когато се държат нередно.

– Не съм ги блъскала, махам ги от масата. И ми беше първи ден, не знаех, че клиентите обичат да им дават от храната си.

– Точно за това говоря – каза Филомена. – Истинският любител на котки не би се замислил дори. Ти явно си самозванка. – Тя сниши глас и отметна косата от потното си лице. – Ти изобщо харесваш ли котки?

Разкъсвана между естествения порив да каже истината и нуждата да си задържи работата, Ческа се поколеба. Сякаш усетил напрежението, Господин Тибълс се приближи и започна да се търка в краката ѝ. Погледна я с воднистосините си очи и ги присви предизвикателно.

– Аз… ами… не си падам много по тях. Но работата ми трябваше и никога не съм имала проблем с животните. Навремето всеки уикенд играех с кучето на съседите.

Филомена потрепери.

– Любителите на кучета не са добре дошли тук – изсъска тя почти като котка. – Сега си събирай нещата и си тръгвай, преди да си разстроила Господин Тибълс с гадните си думи.

– Не може ли поне да си получа заплащането? – Никога не се беше молила за пари, но седмичният наем бе надвиснал над главата ѝ и тя нямаше какво друго да стори, освен да се унижи. Вече беше измислила твърде много извинения за закъсненията при плащането или дори за пропускане на плащането. Животът в претъпкания Лондон не беше за неудачници.

Какъв избор имаше обаче? На двайсет и четири тя се спускаше по наклонена спирала, а приятелките ѝ се бяха издигнали. Докато те учеха упорито в университета и получаваха добри позиции с добри заплати, Ческа скачаше от работа на работа като топче от флипер и никъде не се задържаше достатъчно дълго, за да направи добро впечатление.

Беше станала много добра в самозаблудите. Шест години се преструваше, че е щастлива, че всичко е наред, че наистина харесва този бохемски начин на живот с местене в различни апартаменти. Разсмиваше приятелите си с разкази как е изгубила поредната безнадеждна работа или за поредната си провалена връзка. Но когато си легнеше нощем и се опитваше да не обръща внимание на силната миризма на влага и мухъл, която се излъчваше от стените, никак не ѝ беше смешно. Дори не се усмихваше. Тогава сякаш чудовища изпълзяваха от скривалищата си в дъното на съзнанието ѝ и шепнеха в ухото ѝ, напомняха ѝ, че е провал, загубенячка, че никога няма да постигне нищо.

Напомняха ѝ, че вече е получила своята голяма възможност и я е провалила.

– Ето, вземи това. – Филомена пъхна дебел плик в ръката ѝ. Не си беше направила труда да го затвори и Ческа видя завитите ъгълчета на банкнотите. – И моля те, не искай препоръки – продължи шефката ѝ. – Няма да мога да напиша нищо хубаво.

На Ческа не ѝ пукаше. Малцина от досегашните ѝ работодатели се бяха съгласили да напишат нещо хубаво за нея, което не беше честно, защото тя не бе лош човек. Просто не умееше да се задържа на работа.

Тя натъпка плика с парите в чантата си, облече лятното си яке и го закопча до врата. Може и да беше юни, но времето явно не знаеше този факт и студен вятър се беше заселил в града, за да помита улиците като гневен призрак.

– Довиждане. – Ческа тръгна през кухнята към задната врата, която водеше до малък павиран двор, пълен с контейнери за боклук и кашони. Точно преди да стигне до нея, Филомена пак извика:

– И затвори вратата след себе си, не искаме котките да избягат.

Устоявайки на порива да затръшне вратата, Ческа излезе в двора и си пое дълбоко дъх, но веднага съжали, защото усети гадната миризма на използваните котешки тоалетни.

Може би все пак това уволнение не беше краят на света.

* * *

В петък следобед Лондон заживяваше свой живот, изпълнен с бродещи туристи, които се блъскаха в издокараните с костюми фирмени служители в търсене на първото питие за уикенда. Дори колите ставаха някак по-шумни, двигателите ръмжаха по-силно, клаксоните ревяха по-яростно. Улиците бяха изпълнени с хора с мисия, които трябваше да стигнат някъде, да направят нещо, и не бяха никак любезни един с друг.

Ческа почти не ги забелязваше. Тя се опитваше да си пробие път през тълпата, докато пресмяташе колко пари са ѝ останали. През годините се беше научила да свързва двата края, като измисляше разни експериментални рецепти, които комбинираха най-невероятни съставки. Имаше дори период, когато започна да рови из кофите – заедно с банда богати хлапета, които смятаха за много бунтарско да ядат сандвичи с изтекъл срок на годност. Те се преструваха на бедни, нанасяха се в празни къщи и изпитваха такова вълнение, каквото хората изпитват на скоростните влакчета, докато се спускат с главоломна бързина и стаен дъх. Но докато за тях това беше избор, за Ческа вече беше станало начин на живот.

Не помнеше кога точно осъзна колко много е пропаднала. Когато се огледа и откри дупката, в която се намира, вече беше твърде късно. Беше прекалено горда да помоли за помощ и се страхуваше да признае пред близките и приятелите си какъв живот води.

Голяма тълпа японски туристи се опитваха да слязат в станцията на метрото и се изливаха на тротоара, защото фоайето не можеше да ги побере. Ческа вървеше около тях и ги гледаше със завист, защото знаеше, че не може да си позволи да вземе метрото до дома. Парите в портмонето ѝ едва стигаха да плати наема тази седмица и определено нямаше да стигнат за следващата. Лукс като пътуването с метрото и вечеря трябваше да почака, докато си намери работа или получи помощите от бюрото по труда. Или някак успее да преглътне гордостта си и помоли за помощ.

Тълпата се разреди, докато прекосяваше Темза към по-тъмната и по-западнала част на града, където живееше в общ апартамент. Магазините, толкова ярки и пълни с красиви неща северно от реката, тук ставаха не толкова здравословни – предлагаха презрели плодове и нежелани парчета месо, чийто аромат се носеше в задимения въздух. Тази част на Лондон Ческа бе опознала през последните години – толкова далече от родния ѝ Хампстед, където още живееше баща ѝ. Тя беше родена в Северен Лондон, предпоследна от четири сестри, и животът ѝ тогава беше просто вълшебна приказка в сравнение с живота ѝ сега.

Не че детството ѝ беше идилично. Майка ѝ умря, когато тя беше на единайсет.

Апартаментът, който споделяше с друго момиче – Сузи Латам, – се намираше на последния етаж на висока грозна сграда. Червените тухлени стени отдавна бяха почернели, покрити с трупани стотици години сажди и дим, тук-там проядени от вятъра и дъжда. На приземния етаж имаше стар вестникарски магазин, от онези, които продават цигари на стек на деца, които очевидно не са достигнали пълнолетие. Тя прекрачи купчината празни кутийки от безалкохолно и смачкани опаковки от десертчета и отвори вратата към стълбището, като изрита неприбраната поща настрани. Подобно на наемателите и стълбите бяха виждали по-добри времена, а пътеката беше съвсем протрита.

Сузи беше в банята и си слагаше изкуствени мигли с миниатюрна пинсета. Лепеше косъмче по косъмче и ругаеше, щом изтървеше някое в мръсната стара мивка. Когато чу стъпките на Ческа в коридора, тя вдигна очи и ѝ се усмихна.

– Добре ли си?

Ческа кимна. Живееше със Сузи почти от половин година и още поддържаха просто любезни отношения. Това бе странното на живота в Лондон: съквартирантката ти може да остане за теб напълно непозната, но да се сближиш за секунди с човек, когото си срещнал на улицата. Тази ситуация не беше приятна за Ческа и тя прекарваше повечето време в малката си стая.

– Дейв звъня този следобед, утре идва за наема. – Сузи залепи и последните мигли на десния си клепач. – Този път имаш парите, нали?

– Разбира се.

– Добре, защото, ако ни изрита, ще ни измръзнат задниците в това време. – Сузи наклони глава настрани, за да се огледа в огледалото. – О, и Джейми идва довечера.

– Нали уж скъсахте.

– Допълзя обратно. Винаги го правят. Ще ме води първо на танци, после може да хапнем нещо.

– А жена му ще идва ли? – попита Ческа.

– Не, няма! Той ми обясни, че смята да се разведе, но тя много го затруднява. Да вземе да си намери свой живот, по дяволите.

Ческа извъртя очи.

– Кога ще се прибереш? – Тя влезе в кухнята и включи чайника. Отвори хладилника, погледна вът­ре и извади малка кутия мляко, която се спотайваше в дъното на рафта. Разклати я и видя издайническият жълт налеп по отвора. Явно щеше да пие черно кафе.

– Може би след полунощ – извика Сузи от банята. – Ще бъдеш ли будна?

Много странно как хората постоянно задават неправилните въпроси. Сузи всъщност не се интересуваше дали Ческа ще е будна – искаше да знае дали тя ще се крие в стаята си, както винаги, за да я остави насаме с поредния ѝ женен любовник.

– Може да отида на гости на чичо Хю – извика Чес­ка. – Той ми предложи да пренощувам там.

Кръстникът ѝ не ѝ беше предложил нищо подобно, макар че би го направил на драго сърце. Хю ѝ беше като втори баща и довереник след смъртта на майка ѝ.

– О! – Отговорът на Сузи побра цял спектър от емоции в един-единствен звук. – Е, забавлявай се.

Това беше. Ческа беше безработна, безпарична и дори момичето, с което живееше, нямаше търпение да ѝ види гърба.

Това ли беше дъното? Надяваше се. Ако потънеше още малко, не беше сигурна, че ще може да изплува.

^[1] Цитатите от произведенията на Уилям Шекспир са в превод на Валери Петров. – Б. пр.