Какво бихте направили, ако имате печеливш билет от лотарията, но за да получите парите, трябва да жертвате свободата си?
Тази на пръв поглед невъзможна дилема стои в основата на сензационния трилър „Лъки“ от канадската писателка Мариса Стейпли, който се превърна в моментален New York Times бестселър и се нареди сред избраните четива от популярния книжен клуб на Рийз Уидърспун.
Пренасяме се сред светлините и изкушенията на невероятния Лас Вегас, където Мариса Стейпли дава старт на диво и изпълнено с предизвикателства пътешествие из света на най-чаровната измамница на света.
Нейното име е „Лъки“, но не е изключено да сте срещали някоя от десетките ѝ други самоличности. И тя има 400 милиона причини да се опита да избяга от миналото си.
Лъки Армстронг е красива, силна, остроумна, талантлива… и се е забъркала в най-голямата каша на живота си. Току-що е извършила най-сериозния обир в кариерата си на измамница (която е завидно дълга за годините ѝ) и е готова още веднъж да „изхвърли“ поредната си самоличност в коша на някоя бензиностанция.
Всичко върви точно по плана, който Лъки и приятелят ѝ и партньор в кражбите внимателно са изградили. План, който ще ги осигури за цял живот и ще им позволи да заживеят в охолство.
За нещастие (или за щастие) обаче, радарът на младата жена да се забърква с най-неподходящите мъже и този път не ѝ изневерява и тя се оказва сама за пръв път през живота си – без баща си и без токсичното си гадже (или двамата мъже, които са я научили на всички тънкости от изкуството на измамата).
И понеже съдбата си знае своето и няма как допълнително да не обърка нещата, Лъки се оказва притежател на печеливш лотариен билет, който може да ѝ донесе близо 400 милиона печалба. И много години в затвора, ако се опита да си я получи.
Сега Лъки е изправена пред най-виртуозното предизвикателство на живота си – да осребри своя златен билет, но и да се изплъзне на властите. А междувременно изкусната измамница ще трябва да намери начин да се изправи и срещу собствените си демони от миналото… преди късметът ѝ да ѝ изневери изцяло.
С оригинален сюжет, смела, но уязвима героиня, взела повече от достатъчно грешни решения през живота си, множество обрати и изненадващи разкрития, „Лъки“ от Мариса Стейпли е нестандартен и остроумен роман за честността и прошката, вината и изкуплението и смелостта да предприемеш промяна към по-добър живот.
„Диво и удовлетворяващо пътуване през света на измамница със златно сърце. Завладяваща и въздействаща, „Лъки“ е най-забавната книга, която съм чела от доста време насам.“
Тейлър Дженкинс Рийд
Из „Лъки“ от Мариса Стейпли
Първа глава
Лусиана Армстронг стоеше в тоалетната на бензиностанция в Айдахо, близо до границата с Невада. Облечена беше с бяла блуза, тъмносин блейзър, пола в същия цвят и обувки на нисък ток. Косата ѝ беше прибрана на спретнат кок.
– Сбогом, Алейна – каза тя на отражението си в огледалото и се помъчи да не обръща внимание на тъгата. Сигурна беше, че Алейна няма да изчезне завинаги.
Съблече си дрехите и ги натъпка в чантата. После извади къса рокля и чифт обувки на висок ток. Плъзна роклята надолу по тялото си, заглади материята от златисти мъниста, изпита тъга, докато ръцете ѝ обхождаха корема, разпусна косата си. От огледалото вече я гледаше една непозната.
– Здравей, Лъки – каза тя.
Обиколи пътеките на магазина към бензиностанцията. Някакъв мъж, който си купуваше цигари, ѝ подсвирна, докато тя се колебаеше между пакет чипс и пакет претцели. Взе и двата, приближи до касата и прегледа вестникарските заглавия, докато чакаше: ден на разплата за Уолстрийт, според анализаторите сривът на пазара през 2008 година щеше да е най-тежкият за всички времена. А после картонена стойка върху плота привлече вниманието ѝ: „Лотария за милиони“, гласеше надписът. Прочете го и сякаш отново стана десетгодишно момиче и се носеше незнайно накъде по шосе И-90 заедно с баща си. „Ти си най-голямата щастливка на света – все ѝ повтаряше той. И винаги купуваше билет за лотарията, когато спираха на бензиностанции като тази. – Едва ли ще спечелим, но нищо не пречи да се надяваме. Лотарията е най-голямата измама за всички времена, хлапе. Доказателство, че управниците ни са същите като нас: подмамват хората да вярват, че всяка мечта може да се сбъдне.“ Когато ѝ говореше така, Лъки не се чувстваше толкова виновна, задето бяха каквито бяха, и за нещата, които вършеха.
Посегна към касата. Импулсивно си взе фиш от стойката и попълни числата си – същите, които използваше още от дете просто така, за развлечение. Единайсет, защото беше на толкова години, когато ѝ хрумна да си има щастливи числа. Осемнайсет – възрастта, на която нямаше търпение да стане, защото си въобразяваше, че зрелостта ще отприщи някаква магия в живота ѝ. Четиресет и две, защото баща ѝ беше на толкова години, когато тя си избра числата за пръв път. Деветдесет и пет, защото това беше шосето, по което пътуваха в онзи ден. И седемдесет и седем просто така.
Подаде листчето на касиера. Той отпечата лотарийния билет и ѝ го върна.
– Трябва да си напишете името – каза. – Хората забравят, пък после някой им открадне билета или го изгубят. Този път джакпотът е огромен, триста и деветдесет милиона.
– Има по-голям шанс да ме удари мълния, и то два пъти, отколкото да спечеля джакпота – отбеляза Лъки. – Това е просто мечта, нищо повече. – После се обърна, наведе глава, докато минаваше покрай охранителните камери, и излезе на паркинга. Прибра билета в портфейла си и си представи, че се намира в къща на плажа на остров Доминика, изважда билета от време на време и си спомня за баща си – преди да отиде в затвора.
Отвън приятелят ѝ Кари беше напълнил резервоара на сребристото им ауди. Видя я, ухили се до ушите и възкликна само с устни: „Олеле!“. Тя му изпрати въздушна целувка и тръгна към колата, поклащайки бедра. Само че нечий глас я накара да се обърне.
– Ще ми дадете ли нещичко?
Облегнала гръб на бетонната стена на бензиностанция[1]та, седеше жена и държеше табела, на която пишеше: „Без работа и без пари – всичко е от помощ“. Лъки измъкна портфейла си. Извади от него няколко стотачки, после ѝ хрумна нещо и извади от чантата си блузата, полата и обувките.
– Вземете това – каза Лъки.
– Че къде ще ги нося?
– Продайте ги или… – Лъки се приведе по-ниско – ги използвайте за дегизировка.
Жената примигна объркано срещу нея.
– Какво?
– Няма значение. Само… се пазете.
Кари я наблюдаваше с усмивка, докато тя се приближаваше към него. Когато Лъки се качи в колата, той я стисна за брадичката, обърна лицето ѝ и я целуна по устата.
– Изглеждаш адски секси, госпожо… как се регистрирахме в хотела… като Андерсън ли? Страхотно е, че влезе с вид на инвестиционна банкерка, а излезе като момичето, което познавах едно време. Съвсем престана да се обличаш така. Харесва ми. Вече разбирам защо толкова държеше да отидем във Вегас. – Пусна я и тя усети как нещо помежду им се промени. – Смешно ми е как все опитваш… знам ли, да изкупиш вината си, като даваш пари на хора като нея. Скоро ще се отърсиш от това чувство. Ще забравиш.
Изведнъж я обзе раздразнение.
– На хора като нея ли? Нищо не искам да изкупя. Просто опитвам да помогна на човек в нужда.
– Защо?
Луси забеляза през прозореца, че жената ѝ маха с ръка, но отмести поглед.
– Компенсираш за парите, които задигнахме, като влизаш в ролята на Робин Худ, така ли? – продължи Кари. – Крадеш от богатите и раздаваш на бедните? Е, мило е. – Той запали колата и потегли. – Само че няма да се получи. Ние сме такива, каквито сме, Лъки.
– Той умееше веднага да напипва най-болезнените места в душата на човек. Не за пръв път напоследък в нея се прокрадна лека тревога. Заминаваха на далечен остров заедно. Само двамата. Никога нямаше да могат да се върнат.
Кари се включи в движението на магистралата и увеличи стереото. Мощно техно изпълни купето. Той я погледна и се усмихна, тя също му отговори с усмивка.
– Ще бъде забавно – каза му с надеждата да убеди и себе си. – И още как. Вече е. Имаме нужда да се поразсеем. Блясъкът на славата, нали?
Тя отвори плика с претцели и го наклони към него. Най-обикновена двойка на пътешествие, нямаше причина за страх.
– Какво ще е в Доминика, ти как мислиш? В каква къща ще живеем там? – Играеха такава игра навремето, когато се запознаха: представяха си какъв живот ще си изградят, чертаеха мислено бъдещето си. Сега нямаха достатъчно време да си представят следващото си превъплъщение, защото се наложи да заминат много набързо.
– На брега на океана, разбира се, но с басейн или без, а?
– Мммм? – Кари бръкна в плика, извади цяла шепа претцели и отново погледна в огледалото за обратно виждане.
– Без басейн – реши Лъки. – На кого му трябва басейн, щом океанът е на една крачка, нали? Ще си вземем куче – от някой приют, каквато беше Бети, и всеки ден ще го водим на дълги разходки по брега.
Думите ѝ секнаха, щом спомена Бети. Обявите за изгубеното куче още бяха разлепени по стълбовете на уличните лампи в техния квартал в Бойзи. Тъгата по Бети беше поредната болка в празното тяло на Лъки.
– Според теб дали някой я е намерил?
– Кого да са намерили?
– Бети.
– Разбира се. Бас ловя, че дори в момента се грижат добре за нея. Не се тревожи. Бети умее да оцелява. – Кари вдигна едната си ръка от волана и се пресегна към ръката на Лъки.
– Знам, че е трудно, но накрая всичко ще се подреди. – Дланта му беше лепкава. Личеше си, че е уплашен. Всъщност… тя също.
