Смайващият психологически трилър на британската авторка Хариет Тайс „Лъжите, които изрече“ изправя една майка срещу най-тъмните ѝ страхове. Тя е готова на всичко, за да спаси дъщеря си, но дали ще успее да го направи?
На пазара вече можете да намерите „Лъжите, които изрече“ на британката Хариет Тайс, автор на психологическия трилър „Кървавият портокал“. Тайс отново ни изправя срещу най-тъмните страхове на хората… и капаните, в които сами се вкарват.
Преди 48 часа Сейди е имала спокоен живот в уютна къща, където живее с 11-годишната си дъщеря Робин и съпруга си. Е, в последните месеци той се държи дистанцирано, но тя го отдава на стресиращата му работа в инвестиционния сектор.
Сега двете с Робин спят прегърнати в студеното твърдо легло на майката на Сейди, мъчейки се да се стоплят, на стотици километри от дома си. Когато Сейди е напуснала къщата, преди да роди дъщеря си, го е направила с намерението никога да не се връща – към студената си, жестока майка, към неуютния злокобен дом, към всички спомени от живота си преди. Но сега тази къща е спасителната сламка – единственият покрив над главите им.
Сейди не може да каже на Робин от какво се страхува. Защо се е наложило да напуснат дома си толкова бързо. Защо баща ѝ няма да дойде. По-лесно е Робин да мисли, че причината да се преместят е за да учи в старото училище на Сейди – застрашителното частно училище, където тя самата винаги се е чувствала аутсайдер. Всяка една малка лъжа, която изрича, е за да пази Робин в безопасност.
Но сред враждебно настроената, силно конкурентна клика на останалите майки, твърдо решени да не приемат никой новопристигнал, зачестяващите случаи на тормоз върху Робин и напрежението от приближаващите изпити, които ще решат дали момичето може да остане в училището, Сейди се чувства като котка върху горещ ламаринен покрив.
Опасностите дебнат отвсякъде. И миналото не е готово още да ги пусне.
„Лъжите, които изрече“ е смразяващият нов трилър на британската авторка Хариет Тайс, в който една майка ще направи всичко, за да опази дъщеря си. Но лъжите, които изрича, за да я предпази, не могат да спрат ноктите на злото.
*
Превъзходен трилър с отлично изградени и завладяващи персонажи.
Клеър Макинтош, автор на „Оставих те да си отидеш” и „Донорът“
Хариет Тайс
1.
За пръв път спя в стаята на майка ми. Или поне доколкото помня. Студено е. Само ръката ми не е под завивката и чувствам кожата си лепкава, а пръстите ми са замръзнали. Претъркулвам се и се завивам цялата, поемам от топлината на Робин. Тя похърква тихичко до мен. Минали са няколко години, откакто е молила да спи в моето легло, но температурата в къщата я сломи. Първата вечер, като пристигнахме, влезе в стаята, която бях приготвила за нея, и мигом изскочи обратно навън.
– Леденостудена е и не харесвам странната картина на стената – заяви.
– Ще я сваля – отвърнах. Но не се възпротивих, когато Робин пожела да поделим моето легло. Не искам да я изпускам от поглед.
Юрганът е прекалено тънък. Предишната вечер натрупах отгоре палта за малко допълнителна топлина, но докато сме спали, са се свлекли на пода. Протягам се и ги дърпам обратно върху нас, като се старая да не безпокоя Робин, да ѝ оставя още няколко минути сън. Като станем, ще е студено.
Газовата печка още е тук. Помня как понякога през зимата, в най-студените дни, майка ми разрешаваше да се обличам пред пeчкaтa, но ме предупреждаваше да не се доближавам прекалено. Тогава не ми беше разрешено да я докосвам. И сега се боя да я докосна. Кафява и лъскава е, а ръбовете ѝ са остри и се показват изпод боята. Керамичните горелки са покрити със сажди. Дори не знам дали още работи. Някога бяла, сега текстурата е пожълтяла, а над горелките е обгорена. Предишната вечер отклоних очи от порцелановите украшения на полицата, но на мъждивата утринна светлина виждам, че са си все същите; усмихнати пастирки, Пиеро – нахилил се глуповато, струпани са близо една до друга на тясното пространство.
Робин се размърдва до мен, въздиша и отново е преборена от съня. Не искам да я будя. Днешният ден ще бъде достатъчно тежък за нея. Изпълва ме тревожност. Стаята е натрапчиво усойна и извиква в главата ми мисли за топлата къща, която напуснах. За контраста между допълнителната спалня тук, която Робин отказа, и нейната собствена стая, която бяхме принудени да оставим: легло, драпирано с розов балдахин, и килимче от овча кожа. В къщата на майка ми няма килимчета от овча кожа, а само рогат череп на овен, който все така е окачен на стълбите в пълния му блясък.
Тук е безопасно обаче. Надалече. Робин се търкаля в леглото, сега е по-близо до мен, ръката ѝ до моята е топла и стиска здраво малкия плетен сурикат, изработен за нея от най-добрата ми приятелка Зора. След случилото се винаги щяха да ме полазват тръпки в онази къща без значение от топлината. Потрепервам при мисълта, шокът още е съвсем пресен. Дишай дълбоко. Вдишай. Издишай.
Протягам се и вземам телефона си от нощното шкафче – нищо. Няма съобщения. Батерията е почти изтощена – близо до леглото няма контакти, разбира се. Но поне още има ток. Стига да не си докараме токов удар, преди да съм имала шанса да извикам да проверят инсталацията. Отпускам се на възглавницата и съставям списък на задачите, важни за обезопасяването на къщата, чувствам се затрупана от нещата, които има да се свършат. Поне няма да остава време да мисля за друго.
– Колко е часът? – промърморва Робин и се обръща да протегне крака и ръце.
– Почти седем – отговарям. Правя пауза. – Най-добре да ставаме.
Оставаме да лежим още малко – и двете не изгаряме от желание да се изложим на студа. Стягам се, отмятам завивката и скачам на крака отведнъж.
– Толкова си безмилостна – протестира Робин и бързо се надига до седнало положение. – Трябва ли да си вземам душ? Банята е леденостудена.
– Не, всичко е наред. Ще се опитам да уредя нещата за по-късно.
Тя изтичва до стаята си и я чувам да тъпче наоколо, докато се приготвя. Аз навличам джинси и пуловер, без да се замислям за вида си. Прекалено е студено за суетност.
– Не искам да ходя – мрънка Робин с печена филийка в ръка, която връща неизядена в чинията. Въздиша. Сърцето ми се къса.
– Знам.
– Убедена съм, че няма да ми хареса – отсича, обръща се и прибира косата си в кок на върха на главата.
– Може пък да не е толкова лошо.
– Напротив, ще е ужасно – отговаря и се взира в мен. Тонът ѝ не оставя място за оборване.
В шести клас е и е облечена в съвсем различна униформа – чисто нова и с още съвсем твърд плат, – предстои ѝ да прекрачи прага на ново училище години след като останалите деца вече са заформили своите групички и банди. Униформата, която носи, дори не ѝ е съвсем по мярка, яката е прекалено широка около шията ѝ, а полата е твърде дълга. Лицето ѝ е бледо на фона на яркочервената ученическа жилетка и снежнобялата блуза, всичко купено на бегом вчера от магазина за униформи на Финчли Роуд, който помня от собственото си детство. Гърлото ми се стяга, но си налагам да се усмихна.
– Всичко ще бъде наред – уверявам я, но в гласа ми се долавя намек за отчаяние. – Ще си намериш прекрасни нови приятели. – Хващам печена филийка, поглеждам я и я оставям обратно. И аз не съм гладна.
– Може би – промърморва Робин, но тонът ѝ прелива от съмнение. Приключва с косата си и вади телефона си от джоба, мигом изпада в транс пред екрана. Потрепвам, но си налагам контрол. Има ли съобщение от Андрю, в което да пожелае на дъщеря си успех в нейното ново училище? Не знам дали Робин и баща ѝ са комуникирали, след като тръгнахме… откакто се наложи да тръгнем. Робин продължава да прехвърля надолу и очите ѝ проблясват.
– Нещо интересно? – произнасям най-накрая, неспособна да се въздържа, но поне се старая да звуча лековато. – Баща ти писа ли ти? – Хващам нехайно собствения си телефон и го пускам в чантата си.
Робин вдига поглед, лицето ѝ е бледо и спокойно, а очите ѝ са също толкова тъмни, колкото косата. Клати глава.
– Не – отвръща. – Ти не си ли говорила с него?
Усмихвам се неутрално. Имам нужда да сменя темата. Тя трябва да вярва, че всичко е съвсем нормално. Не ѝ е притрябвало да узнава как последният ни разговор с баща ѝ се изразяваше в размяна на просъсквания, преди той да ми затвори. Просто се махайте, подкани. Вече не ви искам тук. Никоя от двете ви. Преди никога не го бях чувала да говори с подобна омраза.
Мълчала съм прекалено дълго. Тя ме наблюдава, а изражението ѝ става все по-въпросително.
– Някакви клюки? Говориш ли си с някого? – питам с усилие. През последните няколко месеца се е разразила комплицирана разправия между приятелите на Робин и ученици от стария ѝ клас и аз намирам информацията за развитието ѝ странно завладяваща.
– Всички още спят, мамо. У дома е посред нощ.
– Извинявай, да. Разбира се. Не помислих. – Думите увисват във въздуха, преди Робин да се омилостиви.
– Но има много съобщения от снощи, когато съм спяла. Тайлър седнал до Адисън в автобуса, вместо до Ема, и сега никой не говори с Адисън.
– О, небеса…
– Знам. Толкова е глупаво. – Тя хвърля един последен поглед към телефона си и го оставя.
– Може би ще е по-лесно да си в училище само за момичета – изтъквам, като се стремя да звуча убедително. Не успявам.
Робин повдига рамене.
– Предполагам, скоро ще науча.
Спомените от последната година в началното училище са се загнездили дълбоко в костите ми. Всички навършват единайсет, някои изглеждат като тийнейджъри, а други са съвсем дечковци. Поне Робин се намира в средата на този спектър, нито е прекалено висока, нито прекалено ниска, нищо екстремно в развитието ѝ, което да се набива на очи. Така или иначе ще е достатъчно трудно. Потискам втрисане, когато си припомням отхвърлянето, презрението. Пред каквото и друго да трябва да се изправя, поне вече никога няма да се налага да преминавам през вписването в нова училищна среда.
– Не знам как се справят, без ти да внасяш равновесие.
– Не мисля, че се справят – отвръща Робин със сериозно изражение. – Без мен там развалят отношенията си още повече. Няма как да виждам съобщенията навреме.
– Сигурна съм, че някак ще оправят нещата. А и скоро ще ги видиш. Може би през коледната ваканция.
Робин мълчи. Промените са прекалено внезапни, та да ги осмисли. Случва се прекалено много и прекалено бързо. Въздухът около нас тежи.
– Знам, че не е лесно – промълвявам. – Но можем да го накараме да проработи. Късметлийки сме, че разполагаме с това място. Училището ти у дома беше добро, но винаги сме искали да посещаваш училище тук, в Лондон. Ще се влюбиш в него. – Гласът ми заглъхва. Припомням си последния ден на суматоха в Бруклин, когато хвърлях дрехи в куфарите и как, лепнала усмивка на лицето си, излъгах Робин защо се налага да отпътуваме. На момента. Без време за сбогуване.
– И ти си била щастлива тук? Сигурна си, че ще ми хареса? – Лицето ѝ е изкривено в гримаса на подозрение.
– Да – потвърждавам. Поредната лъжа. Но този път мъничка.
– Но ти ми каза, че не си имала най-хубавото детство – изтъква Робин. На тази моя дъщеря ѝ сече умът. Дори прекалено много.
