ИК БАРД радва почитателите на Стивън Ериксън с нов тираж и обновена визия на поредица Малазанска Книга на мъртвите! Началото е поставено с „Лунните градини“!

Ериксън е необикновен автор! Насладете му се.

Империята Малазан кипи от размирици, обезкървена от непрестанни войни, жестоки вътрешни борби и кървави сблъсъци със страховития Аномандър Рейк, господаря на Лунния къс и неговите Тайст Андий. Дори калените в кръвопролития имперски легиони жадуват за отдих. Но въпреки всичко властта на императрица Ласийн, наложена от нейните всяващи ужас убийци на “Нокътя”, остава абсолютна.

За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.

Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със Сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…

Замислено и написано в панорамни мащаби, “Лунните градини” е епично фентъзи от най-висш порядък – едно възхитително приключение.

Сложно, предизвикателно… силата на Ериксън е в пълнокръвните му характери и в способността му да сътвори свят точно толкова заплетен и жесток, колкото е и собственият ни свят.

Дж. В. Джоунс, SFX

ОТКЪС

Лунните градини

Сказание първо

от

Малазанска Книга на мъртвите

Пролог

1154 г. от Съня на Бърн

96 г. на империята Малазан

Последната година от царуването на император Келанвед

Ръждивите петна като на карта бележеха морета от кръв върху черната пъпчива повърхност на Ветропоказателя на Мок – стогодишен, кацнал на стария шип, набит над външния връх на крепостната стена на Твърдината. Чудовищен и уродлив, изкован във форма на крилат демон, оголил зъби в зла усмивка, той скърцаше ядно, тласкан и пердашен от всеки порив на вятъра.

Стълбове дим се вдигаха над Мишия квартал на град Малаз. Замря Ветропоказателят, внезапното затишие на вятъра над проядените зъбери на Твърдината на Мок, а сетне се пробуди и проскърца тъжно, щом нажеженото и осеяно с искри и пушеци дихание на Мишия квартал пак плъзна над града.

Гъноуз Стабро Паран стоеше на пръсти, за да гледа над бойниците. Зад него се извисяваше Твърдината на Мок, някогашната престолнина на Империята, ала сега, след като материкът бе завладян – сведена наново до твърдина на Юмрук. Вляво от него се издигаше шипът с непокорния СИ трофей.

За Гъноуз древното укрепление над града бе твърде познато, за да го заинтригува тепърва. Това гостуване бе третото му от също толкова години; отдавна бе проучил двора на крепостта с разкъртените каменни плочи, Старата твърдина – сега конюшня, чийто горен кат бе станал дом за гълъби, лястовици и плъхове – и цитаделата, където в този момент баща му договаряше островния данък от износа с пристанищните власти. В края на краищата значителен дял бе нещо немислимо, разбира се, дори за син на благороден дом; затова тъкмо в цитаделата пребиваваше Юмрукът, а в най-вътрешните й покои се уреждаха имперските дела, засягащи острова.

Гъноуз бе приковал вниманието си върху тънещия в развала град долу и размириците, бушуващи из най-бедняшкия му квартал. Твърдината на Мок се издигаше над дълбока урва. До билото на Възвишението се стигаше по тясно криво стълбище, всечено във варовика на отвесните канари. Оттам пропадът до града бе осемдесет разтега, а разнебитените стени на Твърдината добавяха към тях още шест. Мишия квартал се намираше в най-вътрешната част на сушата – пръснати безразборно окаяни коптори и обрасли с бурени тераси, наполовина вкопани в затлачената от наноси река, лазеща към залива. По-голямата част на град Малаз се простираше между мястото, откъдето гледаше Гъноуз, и размириците, заради това не можеше да се видят подробности, освен издигащите се към небесата стълбове черен дим.

Беше пладне, но от трясъците на магьосническите мълнии въздухът изглеждаше помръкнал и натежал.

Издрънча броня и на стената до него излезе войник. Опря стоманените си подлакътници на бойницата, ножницата на дългия му меч изстърга в камъните.

– Радваме се, че кръвта ни е чистичка, а? – подхвърли той, вперил сивоокия си поглед надолу към тлеещия град.

Момчето го изгледа. Вече познаваше пълното легионерско снаряжение на Имперската армия, а мъжът до него бе командир в Третия – един от подчинените пряко на императора легиони, от елита. Тъмносивата му къса пелерина бе закопчана със сребърна тока: каменен мост, огрян от рубинени пламъци. Мостовак.

Воини с висок ранг и висши сановници често се отбиваха в Твърдината на Мок. Остров Малаз си оставаше важна морска база – особено сега, след като бяха започнали Корелските войни. Гъноуз вече бе срещал повече такива особи, отколкото предполагаше възрастта му – тук, както и в столицата, Унта.

– Та какво, вярно ли е? – дръзко попита Гъноуз.

– Кое да е вярно?

– Първия меч на Империята. Дасем Ълтър. Чухме го в столицата, преди да тръгнем. Мъртъв бил. Вярно ли е? Мъртъв ли е Дасем?

Мъжът сякаш се сепна, но погледът му остана твърдо прикован в Мишия квартал.

– Това е войната – промърмори той все едно, че думите му не бяха предназначени за чужди уши.

– Служите в Трети. Мислех, че Трети е с него, в Седемте града. При Ю’Гатан…

– Дъх на Гуглата! Сигурно още търсят тялото му из горещите камънаци на проклетия град, а тук вече някакво си синче на търговец, на три хиляди левги от Седемте града, знае неща, които са достъпни едва за шепа хора. – Все още не се беше обърнал. – Не знам какви са източниците ти, момче, но ме послушай: пази за себе си това, което знаеш.

Гъноуз сви рамене.

– Разправят, че бил изменил на някой бог.

Мъжът най-сетне се обърна към него. Лицето му бе набраздено от белези, следи от изгоряло грозяха челюстта и лявата му буза. При все това изглеждаше млад за командир.

– Вникни в този урок, момче.

– Какъв урок?

– Всяко решение, което взимаш, може да промени света. Най-добрият живот е онзи, който боговете не забелязват. Искаш ли да живееш свободно, момче, живей кротко.

– Искам да бъда войник. Герой.

– Като порастеш, ще ти се отще.

Ветропоказателят на Мок изкърца жално, щом капризният порив откъм залива отвя изпъстрените с искри пушеци. Гъноуз подуши вонята на развалена риба и на пристанищната гмеж.

При командира дойде още един Мостовак. Беше жилав и ако не друго, изглеждаше млад – само с няколко години по-голям от дванадесетгодишния Гъноуз, с очукана обгоряла гусла на гърба. Лицето и ръцете му бяха сипаничави, а бронята му представляваше странна смесица от снаряжения, навлечени върху овехтяла, покрита с мръсни петна униформа. На бедрото му висеше къс меч в напукана дървена ножница. Той се облегна на зъбера до другия мъж с лекотата на човек, комуто нещата отдавна са ясни.

– Изпаднат ли магьосници в паника, замирисва лошо – каза новодошлият. – Изтървават положението долу, както гледам. Едва ли беше нужен цял отряд магове, за да помете няколко вещици на восъка.

Командирът въздъхна.

– Рекох да видя дали са се обуздали.

Войникът изсумтя.

– Всички са нови и нямат опит. Някои може да се опърлят за цял живот. Освен това – добави той – доста от тия долу изпълняват чужди заповеди.

– Голо подозрение.

– Доказателството е пред очите ти – отвърна другият. – В Мишия квартал.

– Е, да.

– Прекалено си предпазлив – каза войникът. – Въсла разправя, че това е най-голямата ти слабост.

– За Въсла да му мисли императорът. Не е моя грижа.

Отвърна му ново сумтене.

– Май скоро ще стане грижа на всички ни.

Командирът замълча и бавно се обърна към събеседника си. Мъжът сви рамене.

– Просто чувство. Избрала си е ново име. Ласийн.

– Ласийн?

– Напанска дума. Означава…

– Знам какво означава.

– Дано и императорът да го знае.

– Означава „владетел на трона“ – каза Гъноуз.

Двамата го погледнаха.

Вятърът отново смени посоката си и кацналият на шипа железен демон простена – този път с миризмата на хладния камък от самата Твърдина.

– Възпитателят ми е напанец – обясни Гъноуз.

Зад тях се чу нов глас, този път женски – властен и студен.

– Командире.

Двамата войници се обърнаха, но без да бързат. Офицерът каза на събеседника си:

– Новият отряд долу има нужда от помощ. Прати Дужек с едно крило и да вземат няколко сапьори да ограничат пожарите – няма смисъл да изгори целият град.

Войникът кимна и се отдалечи с отривиста крачка, без да удостои жената с поглед.

Тя стоеше с двама телохранители близо до портала към квадратната кула на цитаделата. Смуглата й синкава кожа издаваше напанското й потекло, но инак изглеждаше простовато, облечена в покрит с петна засъхнала сол халат, с подстригана късо по войнишки сплъстена коса, с грозновато и невзрачно лице. Ала това, което накара Гъноуз да потръпне, бяха двамата й охранители. Стояха от двете й страни – високи и загърнати в черно, със скрити в дълбоките ръкави ръце и с лица, губещи се под дълбоките качулки. Гъноуз никога не беше виждал Нокът, но инстинктивно разбра, че тези двамата трябва да са служители на култа. Което означаваше, че самата жена е…

Командирът каза:

– Това долу е твоя работа, Въсла. Но май аз трябва да я оправям.

Липсата на какъвто и да било страх, почти-презрението на лицето на войника смая Гъноуз. Въсла беше създала ордена на Нокътя и го бе превърнала във власт, на която можеше да съперничи единствено самият император.

– Вече използвам друго име, командире.

Мъжът отвърна с гримаса.

– Чух аз. Явно се чувстваш уверена в отсъствието на императора. Той май не е единственият, който те помни като жалка слугинска пачавра в Стария квартал. Разбирам, че благодарността се е изпрала отдавна.

Никакво изражение на лицето й не издаде, че язвителните му думи са я жегнали.

– Заповедта беше проста, командире. Изглежда, новите ви офицери са неспособни да се справят със задачата.

– Неопитни са – каза командирът.

– Не е моя грижа – сряза го тя. – А и не съм чак толкова разочарована. Неуспехите също носят уроци на тия, които ни се противопоставят.

– Противопоставят? Шепа окаяни вещици, пробутващи жалката си дарба – и с каква ли пъклена цел? Да намерят стадата коравал из плитчините на залива. Дъхът на Гуглата да ме стигне, жено, това едва ли е заплаха за империята.

– Не е разрешено. И е дръзко незачитане на новите закони…

– Твоите закони, Въсло. Няма да хванат филиз, а щом се върне императорът, ще отмени забраните ти срещу заклинателството, помни ми думата.

Жената се усмихна студено.

– Ще се зарадваш, като разбереш за сигнала, даден от Кулата – приближават се транспортите с новия ви набор. Вашите изнервени, бунтуващи се бойци няма да ни липсват, командире.

Стисна устни, погледна накриво момчето, което стоеше до командира, обърна се и с телохранителите от двете й страни се прибра в цитаделата.

Гъноуз и момчето се загледаха отново към Мишия квартал. Вече се мяркаха пламъци, закатерили се нагоре през валмата дим.

– Един ден ще стана войник – промълви Гъноуз.

Мъжът изсумтя.

– Само ако се провалиш във всичко друго, синко. Да хванат меча е последният ход на отчаяните. Запомни думите ми и си намери някоя по-достойна мечта.

Гъноуз се намръщи.

– Не си като другите войници, с които съм приказвал. Говориш също като баща ми.

– Но не съм баща ти – изръмжа сърдито мъжът.

– Светът – отвърна Гъноуз – няма нужда от още един търговец на вино.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

33 − = 23