Издателство Ибис представя „Ловецът на мечове“ (Хрониките на Кастълейн, кн. 1) от Касандра Клеър

БЕСТСЕЛЪР НА „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

В оживения град държава Кастълейн благородниците и престъпниците имат нещо общо помежду си: постоянно търсене на богатство, власт и удоволствия…

Кел е сирак, изтръгнат от живота, който познава, за да се превърне в Ловец на мечове – двойник на кралския наследник, принц Конор Аурелиан. Той е отгледан заедно с принца, обучен във всички аспекти на битките и държавното управление. Двамата с Конор са близки като братя, но Кел знае, че съдбата му е да умре вместо принца, ако се наложи. Друго бъдеще за него е невъзможно.

Лин Кастър е една от ашкарите – малка общност, чиито членове все още притежават магически способности. По закон те трябва да живеят извън стените на града, но Лин, която е лечителка, се осмелява да се грижи за болните и умиращите в Кастълейн. Въпреки уменията си тя не може да излекува най-добрата си приятелка без достъп до забранени знания.

След като неуспешен опит за покушение събира Лин и Кел, те са въвлечени в мрежата на мистериозния Крал на дрип­льовците – престъпния владетел на подземния свят на Кастълейн. Той предлага на всеки от тях онова, което най-много желае. Но докато навлизат в неговия свят на интриги и сенки, те откриват заговор за корупция, който се простира от най-тъмните улички на Кастълейн до най-високите кули на двореца. Когато дълго пазените тайни започват да се разплитат, те няма как да не се запитат: Струва ли си знанието цената на предателството? Може ли забранената любов да срине едно кралство? И дали техните открития могат да хвърлят народа им във война, а света – в хаос?

„В тази книга има всичко, което търся в едно фентъзи: мистерия и умело изграден свят, игра на мечове и политика, колоритни герои и сюжет с достатъчно обрати, за да ме накара да продължа да прелиствам страниците.“ – ДЖОРДЖ Р. Р. МАРТИН

ОТКЪС

Пролог 

Всичко започна с едно престъпление. И по-точно – похищението на едно момче.

Не беше представено като престъпление. Всъщност мъжът, който отговаряше за цялото начинание, беше войник, капитан на Ескадрона на стрелата, комуто бе възложено да защитава краля на Кастълейн и да следи законите, които той издава, да бъдат прилагани.

Изпитваше изключителна неприязън към престъпниците.

Името му беше Аристид Жоливе и когато вдигна ръка, за да потропа рязко на вратата на сиропиталището, големият квадратен аметист на лявата му ръка проблесна на лунната светлина. Върху него беше гравиран ревящ лъв – символът на града.

Тишина. Жоливе се намръщи. Не обичаше да чака и рядко му се налагаше да го прави. Хвърли поглед зад гърба си, където тясната пътека, врязана в планинския склон, се спускаше към морето. Открай време му се струваше, че това е странно място за сиропиталище. Скалите, които се издигаха над северния залив на Кастълейн, бяха назъбени, надупчени от белези, като лицето на човек, преболедувал шарка, и покрити с тънък слой ситни камъчета. Лесно бе да се подхлъзне човек и всяка година поне десетина души падаха от скалите в зеленото море в подножието. Никой не успяваше да доплува до брега – дори ако падането не ги убиеше, крокодилите, които се спотайваха под повърхността на водата, знаеха какво означава писък, последван от плискане.

И все пак, незнайно как, Домът за сираци на Айгон успяваше да попречи на повечето, ако не и на всичките си, възпитаници да бъдат изядени. Като се имаше предвид каква съдба постигаше обикновено осиротелите деца по улиците на града, това бяха добри изгледи. Местата в сиропиталището бяха много желани.

Жоливе се намръщи и почука отново. Разнесе се екот, сякаш самите камъни звънтяха. Гранитната фасада на Орфелината беше вдълбана в планинския склон, оградена от сиво-зелена стена. Орфелинатът не беше кацнал навръх скалите, а беше част от тях. Някога, по времето старата империя, той бе нещо като крепост и върху вратата, на която Жоливе чукаше, бяха вдълбани избледнели думи на стария език на Магна Калатис. Те не означаваха нищо за него. Никога не бе виждал смисъла да учи език, който никой вече не говореше.

Вратата се отвори широко. Жената от другата страна, облечена в синьо-белите одежди на сестра на Айгон, го погледна изненадано.

– Извинявам се, че ви накарах да чакате, легате – каза тя. – Не знаех, че ще се върнете днес.

Жоливе кимна учтиво.

– Сестро Бонафилия. Може ли да вляза?

Тя се поколеба, макар Жоливе да не знаеше защо. Въпросът беше просто от учтивост. Ако искаше да влезе в Орфелината, нито Бонафилия, нито която и да било от сестрите можеха да му попречат.

– Когато дойдохте по-рано и си тръгнахте – каза тя, – реших, че не сте открили онова, което търсите.

Жоливе се вгледа по-внимателно в нея. Сестра Бонафилия беше спретната, дребна жена с костеливо лице и загрубели ръце. Беше облечена с простички дрехи, прани и носени безброй пъти.

– По-рано дойдох, за да видя какво има да се види – отвърна той. – Докладвах в двореца какво открих. Връщам се по тяхна заповед. По заповед на краля.

Сестра Бонафилия се поколеба още миг, с ръка на касата на вратата. Слънцето вече залязваше – та нали беше зима, сухият сезон. Облаците, струпани на хоризонта, вече се преобразяваха в рози и злато. Жоливе отново се намръщи; надявал се бе да приключи преди мръкване.

Сестра Бонафилия кимна.

– Много добре.

Отдръпна се и Жоливе прекрачи прага. Озова се в зала с гранитни стени и таван, украсен с избелели зелени и златни плочки, цветовете на старата империя, която бе престанала да съществува преди хиляда години. Монахини в износени ленени одежди се навъртаха покрай стените и се взираха в него. Каменният под, излъскан като стъкло от времето, се издигаше и спускаше като повърхността на океана. Каменни стъпала водеха нагоре, несъмнено – към спалните помещения на децата.

Няколко момичета на не повече от единайсет-дванайсет години слизаха по стъпалата. Зърнали Жоливе в сияйната му червено-златна униформа, с церемониален меч на кръс-та, те се заковаха на място, а после се втурнаха обратно нагоре, тихи като мишки под втренчения поглед на котка. За първи път овладяността на сестра Бонафилия започна да се пропуква.

– Моля ви – каза. – Появата ви тук… тя ще уплаши децата.

Тънка усмивка пробяга по устните на Жоливе.

– Няма да е нужно да остана дълго, стига да се подчините на заповедите на краля.

– И какви са те?

 

* * *

 

Кел и Кас играеха на пиратски битки в пръстта. Беше игра, която сами си бяха измислили и за която бяха нужни само пръчки и няколко скъпоценни топчета, които Кел беше спечелил от по-големите момчета в игра на карти. Кел хитруваше, както правеше обикновено, но Кас като че ли никога не се сърдеше. Отдаваше се напълно на играта, а кичури от тъмнорусата му коса падаха пред луничавото му лице, докато, сбърчил вежди, планираше следващия ход на кораба си.

Само няколко минути по-рано сестра Женофа ги беше изпъдила в градината заедно с останалите момчета от тяхната спалня. Не им обясни защо, просто им каза да се забавляват сами. Не че Кел имаше нещо против. Обикновено по това време щеше да е пред легена за миене и да търка лицето и ръцете си, готвейки се за вечеря. „Чиста душа в чисто тяло“, обичаше да казва сестра Бонафилия. „Здравето е богатство, а аз искам всички да бъдете богати.“

Кел отметна косата си назад. Доста беше пораснала; много скоро сестра Бонафилия щеше да забележи, да го сграбчи и да я подстриже с градинските ножици, като си мърмори под носа. Кел нямаше нищо против. Знаеше, че тя е особено привързана към него, тъй като често задигаше сладки от кухнята и му ги даваше, и му крещя само малко, когато го хванаха да се катери по най-опасните скали, онези, които стърчаха над океана.

– Стъмва се – подхвърли Кас, примижавайки срещу небето, което започваше да придобива виолетов цвят. На Кел му се искаше да можеше да види океана оттук. Това бе единственото, което никога не му омръзваше – да гледа морето. Беше се опитал да обясни на Кас как то постоянно се променя, как всеки ден има различен цвят, как светлината никога не е същата, но Кас просто свиваше добродушно рамене. Не му трябваше да разбира защо Кел прави нещата, които прави. Кел беше негов приятел, така че всичко беше наред. – Защо мислиш, че ни изкараха тук, навън? – попита той.

Преди Кел да успее да отговори, две фигури се появиха под свода, който свързваше оградената със зид градина с основната крепост. (Кел винаги го наричаше „крепост“, не „сиропиталище“. Беше много по-впечатляващо да живееш в крепост, отколкото в място, където са те изпратили, защото никой не те иска.)

Една от фигурите беше сестра Бонафилия. Другата беше позната на повечето обитатели на Кастълейн. Висок мъж, облечен в палто с пиринчени копчета, на гърдите на което имаше символ – две кръстосани стрели. Ботушите и предпазителите около предмищниците му бяха обковани с гвоздеи. Той яздеше начело на Ескадрона на стрелата, най-елитните войници на краля, по време на тържествените паради в града. Жителите на града го наричаха Орела на есента и той действително приличаше на хищна птица. Беше висок и жилав, костеливото му лице бе нашарено от многобройни бледи белези, които изпъкваха на фона на мургавата му кожа.

Това беше легат Аристид Жоливе и Кел го виждаше за втори път в Орфелината. Което беше странно. Доколкото знаеше, военните лидери не посещаваха сиропиталища. Преди по-малко от месец обаче момчетата си играеха в градината също като сега, когато Кел хвърли поглед към крепостта и зърна да проблясват червено и златно.

Открай време беше запленен от Жоливе, който често присъстваше като злодей в игрите му с Кас – ловец на пирати и крадци, който, хванеше ли някой невинен престъпник, го затваряше в тъмницата „Тюли“ и го подлагаше на изтезания, за да изкопчи информация. Разбира се, нито Кел, нито Кас се прекършваха – нямаше нищо по-лошо от това да си доносник.

Кел незабавно бе разпознал Жоливе и бе скочил на крака. Докато стигне на бегом до крепостта, Жоливе вече си беше тръгнал, а когато попита сестра Бонафилия дали легатът е бил тук, тя му отговори да не говори нелепици и да престане да си фантазира.

Сега над момчетата в градината се спусна тишина, докато бледите очи на Жоливе обхождаха сцената пред него, задържайки се за миг ту върху едно момче (Жакме, който белеше ивици от кората на барутното дърво), ту върху друго (Бертран, който със своите десет години беше най-големият в групичката). Плъзнаха се над Кас и се спряха върху Кел.

След един дълъг, смущаващ миг той се усмихна.

– Онзи там – заяви. – Той е.

Кел и Кас се спогледаха озадачено. Кой?, оформи безмълвно Кас, само че нямаше време за обсъждане. Вместо това нечия ръка улови Кел над лакътя и го издърпа на крака.

– Трябва да дойдеш. – Беше Бонафилия; хватката ѝ бе желязна. – Не създавай проблеми, Кел, моля те.

Кел се подразни. Не беше от онези, които създават проб-леми. Е, да, да не забравяме епизода с барута и северната кула, както и онзи път, когато беше накарал Бертран да мине по тясната дъска, която бяха закрепили на градинския зид и идиотът си беше счупил една кост в стъпалото. Но това бяха все неща, които можеха да се случат с всекиго.

Въпреки това лицето на сестра Бонафилия бе изопнато от тревога. Кел въздъхна и подаде топчето си на Кас.

– Пази го, докато се върна.

Кас кимна и демонстративно прибра стъкленото топче в джоба на елека си. Очевидно не вярваше, че Кел ще отсъства по-дълго от няколко минути. Кел беше на същото мнение… макар че започваше да се чуди. Нещо в начина, по който сес–тра Бонафилия го поведе забързано през градината, не му харесваше. Не му хареса и начинът, по който легатът го огледа, когато той дойде по-близо, навеждайки се, за да се взре в него, сякаш търсеше отговора на някаква загадка. Дори повдигна лицето му нагоре, за да го огледа по-добре – от тъмната, къдрава коса до упоритата брадичка.

Жоливе се намръщи.

– Доста е мръсен.

– Играеше си в пръстта – отвърна сестра Бонафилия. Кел се зачуди защо възрастните толкова обичат да си разменят констатации за неща, които са очевидни. – Което често прави. Харесва му да се каля.

Кел почувства как за първи път го жегва. Не беше по-мръсен от останалите момчета; защо сестра Бонафилия гледаше и говореше толкова странно? Въпреки това не каза нищо, докато си тръгваха от градината; легатът вървеше напред и Бонафилия подкара забързано Кел през старата крепост, като си мърмореше под носа. Айгон, ти, който си обградил земята с вода, ти, който властваш над бързоходните кораби, дари своята дъщеря с безопасността на нейния повереник.

Молеше се, осъзна Кел, и отново почувства как го пронизва тревога, още по-силно от преди.

Когато стигнаха до преддверието, с изненада установи, че входната врата е отворена. През нея, като в портретна рамка, видя как слънцето потъва бързо в океана. Небето обливаше металически синята вода в горещо сияние. На хоризонта зърна кулите на потопения Тиндарис, придобили винен оттенък.

Сцената отвлече вниманието му и той изгуби представа за времето, както се случваше понякога, когато гледаше нещо красиво. Когато отново си даде сметка какво се случва около него, откри, че стои на скалите пред Орфелината, със сестра Бонафилия от едната страна и Жоливе, с грейнала като залеза червено-златна униформа, от другата.

Имаше и кон. Кел се взря ужасено в него. Разбира се, беше виждал коне, но никога толкова отблизо. Изглеждаше огромен, повдигнати, бърните му оголваха големи бели зъби. Беше черен като нощта, с въртящи се черни очи.

– Точно така – каза легатът, вземайки мълчанието на Кел за възхищение. – Обзалагам се, че никога досега не си яздил кон. Ще ти хареса.