В свят, в който киното и телевизията отдавна произвеждат съдържание, а не правят изкуство, има моменти, в които споменът от миналото някак се завръща. На фона на залязващите способности на Холивуд да прави качествено кино, а стрийминг платформите смислени сериали, се появяват проекти, които припомнят красотата , която се създаваше някога.
„Под моста“ е сериал, който в началото на пролетта мина твърде кротко по Hulu. Слаба реклама. Слабо таргетиране, на фона на изключителната реализация и кинематографични качества на поредицата. „Под моста“ е базиран на роман, който от своя страна е базиран на действителна история от 1997г. Една от участничките в действителните събития, пише книга в сериала. Същата е авторка на романа в реалния живот.
Рина Вирк е пребита под моста в градчето, в което учи и живее. Не след дълго тялото и бива намерено. Това е историята за живота, смъртта и разследването. Тежка, мрачна, изпълнена със сивотата на малкия град и неговите низости. История, която ще ни покаже чудовищата, които сме способни да създадем с действията и бездействията си.
Какво означава да отнемеш човешки живот. „Под моста“ успява да ни върне обратно тук на Земята и да зашлеви в лицето ни звучен шамар, от който кънти: човешкия живот е неприкосновен. Никой няма право да отнема живот, а последствията, от едно такова действие, са способни да засмучат целия свят и познати на извършилия го във водовъртеж от събития, лъжи и болка.
„Под моста“ успява да извади на преден план 2 проблема. Расизмът в САЩ от края на 90-те години на миналия век и тормозът сред подрастващите. Ако си тъмнокож, ако си с друга религия, ако си с друго телосложение, ако си с друг произход, ако си различен си низвергнат от обществото. И ще бъдещ тормозен заради белезите на своята различност. Ще бъдеш съден и ще търпиш, ще бъдеш обиждан по начин, че да те боли. И ако все пак успяваш да намираш сили да се изправяш и да продължаваш, да водиш битката си за приобщаване, за одобрение, то тогава ще си истински боец. Но къде е границата? Кога желанието ти да се впишеш в среда, която тотално те отхвърля, се превръща във фикс идея и ситуацията става опасна и за теб и за семейството ти? Тогава действията ти в посока приобщаване ли остават или започваш да мислиш за спасение?!
Рийна е от Индия. Семейството и също. Те са емигранти. Канада от онова време много трудно ги приема. Но е още по-трудно за младото момиче да търси своето място в този свят. Въпреки бунтарът в нея, въпреки модерния усет към музика, въпреки готовността и да стане такава, каквото обкръжението и я иска… тя винаги е отхвърляна. Винаги е подигравана. Винаги е дебелото, тъмнокожо момиче, което е сред готините поради „милостта“ на едната.
Болката на Рийна и най-голямата и мечта- ДА БЪДЕ приета, са във фокусът на всяко нейно действие. Това е причината за разрива в отношенията с родителите и. Това е причината за едно безумно обвинение срещу баща и. Това е причината за напускането на дома и заживяване в дома, при „приятелките“ и. Рийна иска да е готина, иска да има среда, иска да има приятели, иска да изживява тези свои „най-трудни“ години сред връстниците си. Иска. И никога не го получава…
Паралелно с мечтата и пред очите на зрителя се развива и бруталната действителност на тийнейджърите от онези години. Агресията им. Неприемането на обществото и правилата. Сблъсъците вътре в семействата им. Разбитите надежди и разбирания за света и функционирането на това общество. Всички тези момичета и момчета са това, което революцията на 90-те ни даде. Свободни, модерни, безразсъдни, агресивни, пиещи, пушещи, без пари, но с високо вдигната глава, с мнение за себе си, което не отговаря на действителността. Всички те са провалените, но своя неуспех прожектират върху нея, върху Рина, която е единствената, притежаваща семейство, родители, любов и наличието на някой, когото го е грижа за нея.
Обществото се разпада тогава, когато законността отсъства. И в едно разпаднало се общество, няма правила. Няма усещане за възмездие и носене на отговорност. Няма последствия. Няма вина. Няма разбиране, че всъщност ИМА правила. Тормозещите Рина и нейните убийци са отрепките на това общество. Родени и отгледани в руини на свободия и отсъствие на родителско тяло. Това от друга страна разширява хоризонта и косвено увеличава броя на мъчителите на Рина. Виновни не са просто нейните приятели, не са просто онези тийнейджъри, които ще видим още в първия епизод. Виновно е цялото общество и неговата деградация. Отсъстващите родители. Неспособния да се справи с тях приемен дом. Органите на реда. Институциите. Всички. В това малко градче, в този уединен остров, тези деца са оставени на автопилот и резултатът от бездействието на възрастните води до смъртта на Рина.
Сериалът ще завие в посока много заподозрени. Има дори епизоди, в които сред възможните убийци влиза и собственото и семейство- баща и и майка и. Изключително интелигентното боравене с характери, действия и поведение ще накара зрителя да търси сигнали у всеки. И може би там, където най-малко очакваме, може би у онзи, където нито поведението му, нито отношението му говорят за нещо такова, ще ни изненада най-много. Защото кой всъщност е убиецът? Физическия извършител на действието? Или онзи, който с бездействието си позволява това да се случи? Или и двамата? Или всички? И ако в душата си си добър човек и ако в живота ти до този момент си се старал да бъдеш такъв, едно такова бездействие в такъв момент позволено ли ти е? Оправдано ли е? Грешка ли е? И преди всичко- простимо ли е?
„Под моста“ няма да спре да задава въпроси и ще запраща своя зрител от едната в крайност другата, предизвиквайки го сам да се изправя срещу изключително тежки морални дилеми и решения. Ще ни се наложи да съдим. Ще ни се наложи да прощаваме. Ще ни се наложи да търсим и искаме справедливост. Ще търсим и оправдание. Но преди всичко ще ни се иска истината да излезе наяве. И извършителите на това ужасяващо деяние да понесат отговорност, за да може то да не се повтаря. За да може то да не „роди“ следващите такива деца и следващите убийци. Защото човешкия живот е нещо, което не трябва да бъде прекършвано от хората. Защото това да създадеш живот, това да отгледаш и опазиш живот, е може би най-трудното нещо на света, а една преждевременна смърт има пагубни последствия.
„Под моста“ е една изключителна, социална драма за едно отдалечено кътче на света, където най-мрачните дебри на човешкия характер изплуват през децата. И вината за това, носим всички ние, които не сме се погрижили за тях. Защото техните характери, техния начин на мислене и усещането им за възмездие са наша работа. Лишим ли ги от присъствието ни, те ще се справят както могат и ще се превърнат в каквото могат. А тогава, нещата ще са необратими. И тогава няма да има нужда от нас. Тогава ще съдим и искаме справедливост. Тогава ще страдаме и ще ни боли, защото когато сме били нужни, ни е нямало, а тогава вече ще е твърде късно.
„Под моста“ превръща децата в своите главни роли. Нито номинираната за Оскар за „Убийците на цветната луна“ Лили Гладстън, нито номиниранта за Еми Райли Кио имат достатъчно екранно време, за да изместят децата от съзнанието на зрителите. Двете актриси правят коронни роли в кариерите си, но изпълненията им са подпомогнати от тези на децата. Героинята на Райли блести в отношенията и с Уорън, а най-силния момент на екран за героинята на Лили е първия разпит на Дъсти. „Под моста“ няма нито едно слабо или просто добро изпълнение. Всички актьори и актриси и особено децата са потънали в своите герои. В техния мрак, в тяхната обреченост и в техните съдби.
Сериалът оставя дълбок отпечатък в зрителя, който няма да спре да се пита след края на историята- как е възможно? Как сме способни да допуснем децата ни и обществото ни да се превърнат в това? И защо полицията и разследващите органи в онези години са били толкова слепи и толкова предубедени? Защото всички тези деца заслужават любов. Всички тези деца заслужават родителска грижа, дом и възможност да станат добри мъже и жени. Всички тези деца носят в себе си онова, с което хората се раждаме. Доброто в нас. Всички се появяваме на този свят чисти, непорочни и добри. Средата в която живеем, обичта и подкрепата, която ни заобикаля ни превръщат в онези, които светът ще запомни. И ако ние възрастните сме по-добри родители, по-добри хора, по-отговорни към децата ни и тийнейджърите в нашия квартал, нашия град, нашето село, нашия живот, може би тези млади хора един ден ще се превърнат в това, което бихме искали да бъдат. Нашето отсъствие е единствения начин нещата да се развият в различна посока. Личната ни отговорност, личния ни ангажимент и желанието ни да сме част от този свят, той да бъде по-добър за нас и близките ни е пътят към неговото постигане.
Децата ни зависят от нас.
Близките ни зависят от нас.
Светът ни зависи от нас.
Собствената ни съдба, лежи само и единствено в нашите ръце. Всички тези хора във Виктория са убийците на Рина. Без значение от развръзката на историята. Всички те носят отговорност за страданието, тормозът, раните и смъртта на едно младо, беззащитно момиче. Всички те са престъпници. И всички те ще носят стигмата на това събитие, докато живеят в този град. Докато ги помнят. Докато ги има. А след тях, случилото се ще се превърне в легенда и ще дойде време за поуките на бъдещото поколение. И дано тогава, да покълне семенцето на новия свят, на новите разбирания и на новите хора. Онези, които няма да позволят следващата Рийна, да преживее този ужас. Защото всички ще са се поучили от грешките на миналото.
Историята помни. Хората също. Стига да искат.
