ИК Хермес представя „Лека нощ, Джун“ от Сара Джио
Трогателна история за силата на думите, любовта към книгите и истинското приятелство!
За книгата
Джун е вицепрезидент на голяма банка в Ню Йорк и макар да е безкомпромисна в работата, напрежението ѝ се отразява. Получава паник атаки, но така и не се вслушва в лекарските съвети да забави темпото. Но когато научава, че леля ѝ Руби е починала и ѝ е оставила своята книжарница за детски книги и малкия апартамент над нея в Сиатъл, Джун заминава за родния си град. Възнамерява да продаде всичко възможно най-бързо, но спомените за леля ѝ, очарованието на квартала и възродената любов към книгите я карат да остане.
В книжарницата се натъква на писма между леля си и покойната Маргарет Уайз Браун – авторката на любимата детска книжка на Джун, „Лека нощ, луна“. Двете са били близки и са споделяли най-съкровените си тайни. Увлечена и очарована от всяко следващо разкритие в писмата, Джун неусетно започва да се радва на малките неща. Не след дълго усеща ползотворния ефект върху своето здравословно и психично състояние. За това допринасят и срещите със собственика на италианския ресторант до книжарницата, привлекателния Гавин. Джун се осмелява да напусне престижната си работа в Ню Йорк и се впуска в едно вълнуващо приключение, което ще ѝ разкрие коя е тя всъщност.
Интервю със Сара Джио
Толкова съм благодарна, че имам възможността да правя това, което обожавам: а именно да разказвам истории. Все още не мога да повярвам каква късметлийка съм, че изкарвам прехраната си по този начин, и трябва често да си напомням, че това не е сън, а действителност.
Сара Джио е бестселъров автор на романтични четива, публикувани в над 27 страни и покорили класациите в САЩ, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се опитва да съчетава писането на романи с ангажиментите си като журналист. Автор е на множество статии за „Ню Йорк Таймс“, „Мари Клеър“, списанието на Опра Уинфри и много други дамски списания и сайтове. Няколко години води две популярни рубрики на „Гламър“: „Здраве и фитнес“ и „Втора глава. Любовта“.
На българските читатели писателката е позната с романите „Теменужки през март“, „Пролетен сняг“, „Винаги“, „Всички цветя в Париж“, „Утринно сияние“, „Бунгалото“, „С обич от Лондон“, „Последната камелия“ и „Езикът на любовта“. Сега излиза романът „Лека нощ, Джун“ – трогателна история за силата на думите, любовта към книгите и истинското приятелство.
Разкажи ни повече за „Лека нощ, Джун“ и връзката ѝ с любимата на поколения детска книжка „Лека нощ, луна“ от Маргарет Уайз Браун.
Докато мнозина откриват „Лека нощ, луна“ още в детството си (продадена в повече от четиринайсет милиона екземпляра, книгата радва безброй деца по целия свят след публикуването ѝ през 1947 г.), аз бях само бегло запозната с историята, докато не я получих като подарък за бебешко парти. Спомням си първия път, когато я прочетох на най-големия си син, Карсън. И двамата бяхме очаровани от приказката – в действителност приспивна песен – за едно малко зайче, което заспива. Беше толкова успокояващо в края на деня да чета тези редове (които скоро научих наизуст). Вечер след вечер с радост се връщахме в спокойния уют на „голямата зелена стая“.
Скоро към вечерното ни четене се присъединиха и двамата ми по-малки синове. Всеки имаше своя любима страница и тримата обожаваха да търсят мишката. С годините започнахме да я наричаме с любов „Лунната книга“. И без преувеличение мога да кажа, че „Лека нощ, луна“ зае постоянно място в дома ни, както и в сърцата ни.
Защо превърна авторката Маргарет Уайз Браун в една от героините си?
Когато обикна една книга, аз обикновено искам да науча нещо повече за нейния автор. И така, започнах да изучавам живота на Маргарет Уайз Браун. Исках да опозная по-добре жизнерадостната, прекрасна авторка на детски книги, успяла да напише повече от сто истории преди преждевременната си смърт през 1952 г., когато е била само на четиресет и две години.
Прочетох всички достъпни материали за Маргарет и открих, че имаме много общи неща. Тя е била неудържима и целеустремена като мен (две черти, които ме правят продуктивен, но понякога изтерзан писател). И тя е била мечтател като мен. Облак във формата на заек е можел да я вдъхнови за нова книга, както и едно плаване с лодка до малък остров близо до дома ѝ в Мейн – за цяла поредица нови истории.
Маргарет е била изключително креативна. И четейки за живота ѝ, не се съмнявах, че и за нея, както и за мен, способността да твори е била главна движеща сила в живота. Маргарет е черпила своите истории буквално отвсякъде. Понякога, едва събудила се, тя е записвала идеи за нови книги, хрумнали ѝ насън.
Харесвам това в нея. Била е едновременно енергична и решителна, но и нежна душа, и верен приятел. А също и много импулсивна. Една от любимите ми истории за Маргарет е как похарчила целия си хонорар за цветя, за стотици цветя. Изкупила всички цветя от улична количка в Ню Йорк, украсила с тях дома си и събрала на парти приятелите си.
Не е чудно, че Маргарет Уайз Браун е оставила в света толкова ярък спомен за себе си, но поради внезапната ѝ смърт е оставила и неразгадани тайни. Никой не знае какво точно е било вдъхновението ѝ да напише „Лека нощ, луна“. Смята се, че Маргарет е написала историята в рамките на една сутрин в Кобъл Корт, нейния дом в Ню Йорк. Аз се опитах да си представя какво би могло да я подтикне да създаде тази знаменита детска книжка и подобно на Маргарет, оставих въображението си да ме води.
Разкажи ни повече за главната си героиня Джун.
Джун Андерсън е трийсет и пет годишна амбициозна банкерка в Ню Йорк, която започва да усеща как напрегнатата работа се отразява на здравето ѝ. Леля ѝ Руби ѝ завещава детската си книжарница „Синята птица“ в Сиатъл, която се оказва пълна с тайни. Не след дълго Джун открива писма между леля си и покойната Маргарет Уайз Браун – писма, свидетелстващи за прекрасно приятелство, което може би е имало дълбоко въздействие върху творчеството на писателката.
Но макар да бях вдъхновена от живота на Маргарет и нейния творчески гений, исках моята героиня Джун да заеме централното място. В крайна сметка това беше историята на нейния живот. Изисква се смелост да бъдеш уязвима, да се изправиш пред трудното си минало и да се опиташ да започнеш отначало, да обичаш отново. Джун трябва да реши дали ще може да се справи с всичко това. И когато книжарницата се оказва на ръба на фалита, съдбата ѝ е в ръцете на Джун. Ще успее ли Джун да спаси това място и неговите тайни? Ще спаси ли самата себе си?
Споделяла си, че нахвърлянето на идеи за книги е хронично заболяване. Как се случва при теб – идеите сами ли те осеняват или ти ги търсиш на различни места?
О, да, винаги имам повече идеи, отколкото мога да реализирам. Определено става дума за хронично заболяване! Но в същото време е забавно, а и често ми се случва да ми хрумне идея за следващ роман, докато работя по сюжета на настоящия. В живота непрекъснато се натъквам на идеи, те сякаш извират отвсякъде. „Теменужки през март“ и „Пролетен сняг“ са вдъхновени от песни, „Бунгалото“ бе донякъде вдъхновен от медения ми месец в Таити, както и от военен дневник, който прачичо ми си е водил. Идеята за „Последната камелия“ ми хрумна, докато се възхищавах на розовия храст с камелии на съседа при сутрешния ми джогинг. А вдъхновението за „Лека нощ, Джун“ почерпих от любимата на милиони читатели детска книжка на Маргарет Уайз Браун.
Кои ключови елементи задължително присъстват в романите ти?
Романите ми са различни, но това, на което винаги залагам, е комбинацията от мистерия и романтика, а понякога добавям и исторически привкус. Толкова съм благодарна, че имам възможността да правя това, което обожавам: а именно да разказвам истории. Все още не мога да повярвам каква късметлийка съм, че изкарвам прехраната си по този начин, и трябва често да си напомням, че това не е сън, а действителност.
ОТКЪС
Книжарницата беше точно такава, каквато я помнех, макар че като мен, предполагам, показваше признаци на остаряване. От тухлената фасада, която винаги е изглеждала малко старовремска, беше опадала мазилка. Големите панорамни прозорци с бели корнизи отпред се нуждаеха от старателно измиване. Над старата зелена врата все още гордо висеше табелата:
Синята птица
Книжарница за деца
Основана през 1946 г.
Бръкнах в чантата си и извадих плика с ключа. Адвокатът беше любезен да ми го изпрати за една нощ. Когато разговаряхме по телефона, той ми обясни, че Руби боледувала месеци преди смъртта си. Книжарницата била затворена поне половин година, може би и повече.
– Руби просто не можеше да се справя – поясни той. – Но тя се опитваше да се държи до самия край.
При мисълта за това сърцето ми се сви. Върховете на пръстите ми отново изтръпнаха.
– Мис Андерсън – попита той. – Добре ли сте?
– Да. – Седнах и бързо започнах да търся в чантата си поредното хапче за кръвно налягане.
Пъхнах ключа в старата месингова брава и вратата се отвори с проскърцване и лек звън. Спомних си звънчетата, които леля Руби завързваше за дръжката на вратата. Наричаше ги „пеещи камбанки“. Руби умееше да превръща и най-обикновените неща във вълшебни. Аз се усмихнах, затворих вратата след себе си и влязох в старата книжарница, вдишвайки въздуха на моето минало.
Токчетата ми потропваха по дървения под и стаята пред мен изгуби ясните си очертания, когато очите ми се насълзиха. Ето го бюрото на леля Руби, отрупано с папки и документи. Книгите бяха наредени нестабилно една върху друга, подпрени от стария черен телефон с шайба, който тя отказваше да смени. До бюрото се намираше къщата за кукли във викториански стил. Наведох се и вдигнах един миниатюрен диван, обърнат на пода. Със сестра ми седяхме тук с часове и си играехме, представяйки си мечтания свят, в който имахме собствени спални, хубави дрехи и майка, която не ни изоставя постоянно. Издухах слой прах от покрива и пренаредих мебелите в библиотеката така, както винаги съм ги харесвала: дивана отдясно, масата отляво и място за коледната елха. Руби беше направила малки украшения за нея, боядисвайки зрънца черен пипер в червено, и ги беше залепила по клоните.
Изправих се и погалих с ръка изумруденозелените стени на книжарницата. Цветът на боровете, така го наричаше Руби. Боята се беше олющила на места, но не се забелязваше много, тъй като стените бяха покрити с фотографии и картини. Крава, която прескача луната, висеше до черно-бяла снимка на Роалд Дал с автограф. Той беше написал: „На всички деца от „Синята птица“ – никога не спирайте да фантазирате“.
Разтворих избелелите стари завеси на зелено-жълти райета. Някога те изглеждаха разкошно, но вече бяха прашни и избелели от слънцето, оръфани по края. Усмихнах се на себе си, спомняйки си, че леля Руби ми беше показала снимка на циркова шатра с оранжеви и бели райета, която я бе вдъхновила за завесите. Щракнах ключа за осветлението и кристалният полилей над главата ми се опита да прогони мрака. Очевидно липсваха доста електрически крушки. Отбелязах си да ги сменя.
По задното стълбище се изкачих към апартамента на Руби над книжарницата. Той е малък, но заради високите тавани и голите тухлени стени изглежда по-голям, някак величествен. И макар да знаех, че Руби бе починала преди няколко месеца, жилището не изглеждаше пусто. Сякаш тази сутрин тя беше приготвила за закуска яйца и препечен хляб и беше отишла да се разходи около Грийн Лейк. Тостерът все още беше включен в контакта, на малката печка имаше чайник, а от крана тихо капеше вода в мивката.
Надникнах през вратата в малката стая до кухнята, където някога живеехме с Ейми. Двете единични легла все още бяха там, както и малкото нощно шкафче. Порцелановата лампа със своя ретроабажур, украсен с пискюли, стоеше върху махагоновата странична масичка. Проправих си път към леглото на Руби между кутии с разни сувенири и купчини от книги, високи почти колкото мен. Леглото беше покрито старателно с познатата ми пурпурна кадифена кувертюра, сякаш Руби беше очаквала компания, оправяйки го за последен път. Прокарах ръка по меката тъкан, протрита в средата. Тя често седеше тук с книга в ръка, след като затвореше книжарницата в пет часа вечерта. Така изчакваше до осем, за да вечеря „модерно късно“, както казваше.
Разглеждах познатата ми декоративна възглавница и очите ми се насълзиха. Когато бях на десет години, бях избродирала върху калъфката розова роза и я бях подарила на леля Руби за рождения ѝ ден. Беше я запазила през всички тези години. Беше я гледала всеки ден, когато се събужда и когато си ляга. Мислила ли си е за мен? Не бях го искала, но когато напуснах Сиатъл, бях изоставила и Руби заедно с миналото си. Сърцето ми се сви и не можех повече да потискам емоциите, които изпитвах.
– О, Руби – изплаках аз.
Усетих, че се задушавам, когато струя хладен въздух полъхна от старите двукрили прозорци. Потръпнах и погледнах надолу към нощното шкафче, където имаше малка махагонова кутия за бижута, снимка в рамка на мен и сестра ми и стария овален медальон на Руби със златна верижка. Спомнях си как висеше на врата ѝ преди толкова много време. Двете със сестра ми я питахме какво крие в него, но тя само ни се усмихваше загадъчно и го прибираше обратно под пуловера си.
– Когато пораснете… – казваше тя.
Но така и не успяхме да разберем тайната му.
Взех колието и го окачих на врата си, но не отворих медальона. Не, не заслужавах да видя какво има вътре. Щях да го нося, за да ми напомня винаги за Руби. Никога нямаше да я забравя. И ще пазя тайната ѝ.
Подобно на Руби, скрих медальона под пуловера си и тогава до кутията за бижута забелязах бял плик с надпис „Джун“. Почеркът безспорно беше на Руби. Отпуснах се върху леглото и отворих плика.
Скъпа моя Джун,
Ако четеш тези редове, значи вече не съм между живите. Знаех, че краят наближава. Затова подготвих това място за теб. Изпращат ме в старчески дом. Господи, аз в старчески дом! Можеш ли да си представиш?
Спрях да чета и изтрих нова сълза, сякаш чувах шеговития тон на Руби.
Но ми казват, че е време. И така, сложих нови чаршафи на леглото и оправих кухнята. Съжалявам, че подът е в такова състояние. Тези дни ми е трудно да се разделя с каквото и да било, така че се опитвам да запазя всичко. Просто ще се радвам, ако останеш тук. Чувствай се като у дома си. Наистина се надявам да го направиш, защото сега това е твоят дом, Джун.
Книжарницата е предопределена да бъде твоето наследство. Виждаш ли, скъпа моя, ние с теб гледаме на живота по един и същи начин. Знаех го още когато беше малко дете. Сестра ти играеше с часове с куклите си, а ти седеше до прозореца с книга в скута, отворила широко очи. Ти обичаше книгите като мен. Надявам се, че и до днес не си изгубила любовта си към литературата, откривателския дух и способността да се удивляваш.
Не ми беше лесно, след като ти напусна Сиатъл. Но разбирах защо трябваше да заминеш. Трябваше да разпериш криле и да полетиш. И ти го направи. Иска ми се само от време на време да беше долитала до дома, защото много ми липсваше.
Надявам се, че ще обикнеш нашата книжарница и ще се грижиш за нея така, както го правех аз. Няма да ти е лесно. Децата вече не четат така, както го правеха по мое време. И да си призная, притеснявам се, че любовта към книгите умира. Детската литература днес е в бедствено положение. Дори и най-лоялните ми читатели не могат да устоят пред блясъка на медиите, пред съблазънта на онова нещо, наречено интернет. Преди две години в книжарницата често идваха едно малко момче на име Стюарт и майка му, Джини. Когато започвах да чета, той ме слушаше с широко отворени очи, като омагьосан. Но той престана да идва толкова често и когато майка му го доведе миналото лято, видях, че искрата е угаснала. Майка му се оплака, че напоследък се интересува единствено от филми и видеоигри. В резултат на това книгите не говорят на въображението му, както по-рано.
Направих всичко, което можех, всичко, на което бях способна. А сега го оставям на теб. Този проблем трябва да го реши следващото поколение. Какво е детството без приказки? И как децата ще могат да се влюбят в приказките без книжарници? Компютърът не може да ги замени.
Знам, че запазването на книжарницата ще бъде предизвикателство. Но аз вярвам в теб, Джун. Ако някой може да спаси тази книжарница – това си ти.
Така че оставям това любимо място на теб, а с него и всичките му тайни. А те са много и всички чакат да ги откриеш.
Както казва Биатрикс Потър: „Какъв рай може да е по-реален от това да запазим духовния свят на детството, укрепен и балансиран със знания и здрав разум?“
И това е, което ще намериш тук, мило мое дете.
С любов,
винаги твоя леля Руби
Притиснах писмото до гърдите си и въздъхнах. Тя искаше да спася книжарницата. Поклатих глава. Но как бих могла? Аз живея и работя в Ню Йорк. Не мога да остана в Сиатъл. Не мога да го направя.
Тогава чух гласа на Руби: Можеш, скъпа.
И за миг даже ѝ повярвах.
