Издателство Ибис представя „Ледената река“ от Ариел Лоуън
Романът е отличен от „Къркъс Ривюс“ като КНИГА НА ГОДИНАТА (2023).
Завладяваща историческа мистерия, вдъхновена от живота и дневника на Марта Балард, известна акушерка от XVIII век, която се противопоставя на правораздавателната система и оставя трайна следа в историята.
Мейн, 1789 г.
Когато река Кенебек замръзва, погребвайки мъж в леда, Марта Балард е извикана да огледа тялото и да установи причината за смъртта. Като акушерка и лечител тя е запозната с много от нещата, които се случват зад затворените врати на домовете в Халоуел. В своя дневник тя записва всяко раждане, смърт и престъпление в малката им сплотена общност.
Месеци по-рано Марта е документирала подробностите за предполагаемо изнасилване, извършено от двама от най-уважаваните мъже в града – единият от които сега е намерен мъртъв в леда. Но когато местен лекар подкопава нейното заключение, обявявайки смъртта за нещастен случай, Марта е принудена сама да разследва шокиращото убийство. В течение на една зима, докато процесът наближава, а шушуканията и предразсъдъците нарастват, Марта упорито преследва истината. Нейният дневник скоро се озовава в центъра на скандала, замесвайки онези, които обича, и лоялността ѝ е изправена пред изпитание.
Увлекателен и многослоен, романът на Ариел Лоуън представя една необикновена героиня, която отказва да приеме несправедливостта във времена, когато жените са безгласни и подценявани.
„Феновете на Клеър от „Друговремец“ ще обикнат Марта от „Ледената река“, която е смела и откровена, когато става въпрос за защита на невинните… Забележителен роман!“
– Уошингтън Поуст
„Интригуваща, с уникален сюжет и елегантно написана, „Ледената река“ ще очарова както любителите на мистерии, така и запалените читатели на исторически романи.“
– Бук Пейдж
ТОВА, КОЕТО Е ОТМИНАЛО, Е ПРОЛОГ
Тялото се носи по течението. Но е краят на ноември и река Кенебек започва да замръзва. Във водата се търкалят и въртят големи късове лед, които се събират на купчини, и накрая прозрачните студени пръсти на леда се протягат от двата бряга, стигат до течението и сграбчват всичко, което се носи по него. Вече натежал от мокрите дрехи и кожените ботуши, мъртвецът подскача в отслабващото течение и невиждащите му очи се взират в полумесеца на намаляващата луна.
Нощта е ужасна, със силен вятър и хапещ студ, и колкото по-бавно се движи реката, толкова по-бързо замръзва и го пленява в своята ленива хватка, а диплите на домашно тъканата му риза се разтварят като венчелистчета на увяхнало кафяво лале. Само преди час косата му беше сресана и опъната назад, завързана с ивица дантела. Той открадна тази дантела, разбира се, и може би – съдбата все пак е толкова крехко нещо – щеше още да е жив, ако не го беше сторил. Но това беше последната капка. И за по-малко са се водили войни.
Мъртвият бързаше да се махне от това място, достатъчно неприятности си имаше вече, и ако беше по-внимателен, по-търпелив, вероятно щеше да чуе нападателите си в гората. Да ги чуе. Да се скрие. Да стаи дъха си. И да изчака да отминат. Но мъртвият беше безразсъден и нетърпелив. Пъхтеше. Беше оставил следи в снега и лесно го откриха. Косата му се разпусна в схватката, парчето дантела бе взето и прибрано в един джоб, а сега тази коса, кафява като тинята на речния бряг, е плетеница. Част от нея е залепнала по челото му, част е влязла в устата му, всмукана там при последното ужасено поемане на дъх, преди да бъде хвърлен в реката.
Разкривеното му потрошено тяло е влачено от течението още четвърт миля, преди ледът да се втвърди съвсем и да го спре с изтощен стон, да го плени на петнайсет стъпки от брега. Лицето е на инч под водата, с разтворени устни, с все още ококорени от изненада очи.
Големият студ дойде с месец по-рано в град Халоуел, Мейн, и – мъртвият нямаше как да знае това, нито хората, които живееха тук – разледяването щеше да се случи след много, много дълги месеци. Те щяха да нарекат тази година Годината на Дългата зима. Тя щеше да се превърне в легенда и той щеше да е немалка част от нея. Сега обаче те спят на топло в креватите си, а вратите са здраво залостени срещу ранната свирепа зима. Но там – по речния бряг, ако се вгледаш добре – нещо тъмно се движи ловко на лунната светлина. Лисица. Тя плахо поставя лапа на леда. После и другата. Колебае се, защото знае колко непостоянна е реката, как копнее да погълне всичко и да го завлече в кипящите си дълбини. Но ледът издържа и лисицата пристъпва напред, към мъртвия. Промъква се до мястото, където той лежи в своята ледена гробница. Малкото умно създание се взира в него, наклонило глава настрани, но той не отвръща на погледа му. Лисицата вирва нос към небето. Надушва опасност. Вдишва острата миризма на скреж и на борове от бреговете и от някъде по-далече – много слаб дъх на дим. А след това започва да вие.
