Със сюжети, загърбили съвременните категории, и своя ювелирен стил писателят явление Галин Никифоров („Тяло под роклята“, „Лисицата“, „Черна светлина“) отдавна е спечелил уважението на критиката и любовта на читателите, а името му се е превърнало в нарицателно за прецизността и отдадеността към литературата.
След дълго отсъствие на пазара се появява ново издание на може би най-хипнотичната му и мистериозна творба „Къщата на Клоуните“, станала носител на престижната награда „Елиас Канети“ 2011 г. – метафизично и пропито с меланхолия лутане в затънтените дебри на човешката душа.
Къщата на Клоуните е закътана в покрайнините на едно от най-необикновените места, които човек може да си представи – Гробището на Клоуните. Тук от векове са намирали вечна утеха клоуни, акробати, гълтачи на огън, укротители на зверове и жонгльори, играли някога в местния цирк. Хора с уморени души и преглътнати мълчания.
И именно тук един мъж ще потърси убежище от болките си. И ще се опита да прекрачи заедно със семейството си границата между Тук и Отвъд.
А под монотонния танц на клавишите на пишещата машина ще се роди сюрреалистична и наситена приказка за Смъртта в нейната неизбежност, но и за Любовта в нейните упорство и непогрешимост.
Наблюдения и спомени се вихрят свободно в трескавото въображение на разказвача, който си спомня за своя необикновен живот в Махагоновия замък, трагичната смърт на баща си при опасен номер, фантазния свят на майка си и нейния талант да рисува болки, първата среща със съпругата си Майа, особената им, неземна любов, общия им път, осеян с тръни, и раждането на сина им Странност, завинаги предопределил съдбата им.
Къде завършва Животът? И къде започва Смъртта? Или връзката между двете е само един необясним преход към други светове, където душите се сливат с безкрая и намират това, което винаги са търсили?
Всяко сърце знае само своя отговор.
Провокативна, забележителна в дълбочината на своя психологизъм, „Къщата на Клоуните“ тества границите на формата и структурата далеч по-смело от следващите белетристични творби на Галин Никифоров и смайва с кадифения си мрак и магнетичност. Плътен и поетичен роман, който се люлее на ръба на живота, но носи спокойствието и свободата на проблеснала звезда в нощно небе.
Галин Никифоров е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът”, „Къщата на Kлоуните“, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”, „Тяло под роклята“ и „Черна светлина“. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Предстои екранизацията на романа „Тяло под роклята”.
„Няма значение кой е писателят. Няма значение колко книги е издал и какви награди е спечелил. Няма значение дали е на 17, на 52 или на 90 години; дали е адвокат, хандбален вратар или шофьор на такси, алкохолик, наркоман или сутеньор; няма значение дали е грешник или светец. Нищо няма значение. Освен написаното в книгата. А то винаги е или провал, или една добра история – и това зависи само от читателя.”
Галин Никифоров
Из „Къщата на Клоуните“ от Галин Никифоров
В Гримьорната на Клоуните
(Нощ Първа)
Подземното помещение на Къщата на Клоуните, осветено само от няколко опушени кристални кандила, прилича на последното убежище на някой средновековен алхимик. Липсват само меховите духала, плашещите аламбици и огнището с врящ казан над него. Нарекъл съм го Гримьорната на Клоуните, защото рафтовете по стените са отрупани с кутии и сандъчета от сандалово дърво с пудри, белила, червила и моливи за очи и устни. Има и стъклени банки с химични комплексни съединения с цветове в целия видим спектър, както и кутии с шоколадови животинки и консерви с варива и зеленчуци, които с изненада открих само преди няколко часа. В дъното сивее изстинала стара камина, а в средата са сложени масичка и грубо скован стол, на който седя аз.
Горе, в просторната стая, спят моята безмълвна Майа и малкият ми син, когото винаги съм наричал Странност и който е роден със синдром на Даун. Къщата на Клоуните е закътана в покрайнините на едно от най-необикновените места, които човек може да си представи – Гробището на Клоуните. Тук от векове са намирали вечна утеха клоуни, акробати, гълтачи на огън, укротители на зверове и жонгльори, играли някога в местния цирк, който според легендите винаги е бил в нашето притихнало градче с безлюдни улици и прастари къщи.
Два след полунощ е – времето, когато болките ми излизат от леговището си и безшумно се нахвърлят върху мен, без да мога да им попреча. Единственото, което ми остава, е да се вкопча в старата си пишеща машина като в спасителен пояс с надеждата да доплувам някак до упойващата светлина на утрото. Очите ми са възпалени и уморени, болните ми крака са две котви, забити в невидимото дъно на нощта, само ръцете ми още не са ме предали и играят върху клавишите монотонния си танц, чиито следи са тези думи.
Мина много време от деня, в който започна всичко, и преживяното се натрупа като ненужен куп вехтории. Някой трябва да се погрижи за миналото, някой, който не може да заспи и има цялото време на света… Някой, който е пропит от спомените си, посетили го неканени…
Огромният старинен дом, в който се бях родил и който всички наричаха Махагоновия замък заради махагоновите ламперии на коридорите, приличаше на английско имение, затворено за посетители и гости. Покривът му беше осеян с капандури, дървени кулички и кръгли прозорчета, а на всяка от многобройните чупки по него имаше мраморни ангели с отпуснати криле и сведени глави, сякаш натъжени за нещо, което чистите им сърца не са могли да разберат. В двора отпред чакълени алеи пълзяха край туфи вековен чемшир, магнолиеви дръвчета и каменни пейки, които наподобяваха широки тронове без облегалки за ръцете. Отзад имаше дъбова горичка с лъкатушеща през нея малка река, която замръзваше всяка зима. Пукотът на леда в най-студените нощи, наричан в древността „Писъкът на Демоните“, бе първото ми сюрреалистично докосване до света в онези забравени дни от детството ми.
В подземието на Махагоновия замък бе пълно с дъбови бъчви, които миришеха на прах и старо вино, и купища овехтели мебели, натрупани по ъглите. Там беше и Нишата със Златната паяжина – мрежа от позлатени тръби, които стигаха до всяка стая. През нея в края на всяка есен, когато се усетеше дъхът на идващата зима, пускахме да тече горещата вода от минералните извори под Махагоновия замък, чиято топлина правеше живота ни уютен и лек. В нишата бе монтирана турбина, голяма колкото буре, чиито перки се въртяха от преминаващата под естественото си налягане вода и предаваха въртеливия си момент на малко динамо, което захранваше с ток крушките в горните помещения. Над турбината имаше внушителен разширителен съд, в който горещите подземни води се събираха, преди да бъдат насочени по тръбите към стаите горе, като потокът във всяка тръба се регулираше от малък спирателен кран, оформен като златна танцуваща мишка с разперени лапички. Напролет винаги оти-вах в подземието и с удоволствие завинтвах един по един всички кранове – така спирах движението на горещата вода по тръбите и тя отново поемаше единствено по подземните си пътища, които следваше от векове. Ненапразно Богинята – моята майка, която прекарваше цялото си време в рисуване, ми беше казала, че Махагоновия замък е построен на вълшебно място. И вълшебствата му далеч не се изчерпваха само с Нишата със Златната паяжина в подземието…
Аз бях странно дете, което никой никога не нарече по име – за Богинята бях просто „момчето ми“, а малкото останали човеци, с които ме срещна животът, не изпитваха необходимост да ми говорят по име или да ме разпитват как се казвам. Бях свободен, истински свободен, и живеех без правила и без настойници в малкия свят на собственото си семейство. Никога не съм ходил на училище, нито съм имал учители, които да ме обучават, затова образованието ми е по-странно и от липсата на име. Всичките си знания придобих през безкрайните нощи, прекарани в библиотеката на Махагоновия замък, пълна с книги, написани на повече от трийсет езика. Там, в унесената тишина на среднощния мрак, разяждан само от крехките светлинки на свещите, намерих красотата на света, неговото минало и отдавна изтлели чувства, които всеки път, щом докоснех, възкръсваха от пепелта и ми показваха цялата си прелест и непреходност.
