Егмонт България представя „Късметът на дявола“ от Мегън Марч – книга втора от трилогията „Фордж“.
Неразгадаемото изражение на лицето ми винаги е било едно от най-ценните ми преимущества наред с настойчивостта и решимостта ми. Никога не съм отговаряла пред никого, нито съм искала позволение за действията си.
Докато не се появи Джерико Фордж и не преобърна живота ми наопаки.
Размених свободата си за нещо несравнимо по-скъпо, ала без да подозирам, че Фордж държи непобедими карти в ръцете си. Моля се само да оцелея в тази игра с високи залози – и някак да опазя сърцето си цяло.
За да не се влюбя във Фордж обаче, ще ми е нужен дяволски късмет.
ОТКЪС
Преди двайсет и пет години
Придържах счупената си ръка и се промъквах между товарните контейнери, подредени досущ като кубчетата лего, които имах глупостта да поискам от Дядо Коледа, когато бях на шест. Чичо Рубен намери писмото и се смееше със сълзи, докато четеше желанията ми.
Ботуши, чорапи, топло палто и лего.
Моля те, донеси нещо хубаво и на чичо Рубен,
за да спре да наранява леля Дора.
Смехът на чичо Рубен рязко секна и очите му за-блестяха от злоба, щом попаднаха на последното изречение. Моментът се разиграваше отново и отново в мислите ми, докато тичах презглава, за да се скрия от един от работниците в корабостроителницата.– Показвал ли си го на някого?
Преди да успея да отговоря, той ме зашлеви с опакото на ръката си. За литнах настрани и тогава последва юмрук, който ме събори на пода.
– Не смей да искаш нищо повече от мен. Деца като теб само хабят въздуха. Също толкова безполезен си, колкото развратната ти майка. – Погледът му се спря върху петното кръв на линолеума, който леля Дора търкаше на колене всяка божа седмица. – И почисти тази бъркотия, преди да съм ти избил зъбите.
Това беше първият път, в който ме удари, но не и последният. Започна редовно да си изкарва яда върху мен, след като пребиеше Дора до припадък.
Но никога вече нямаше да му се удаде такъв шанс.
Леля Дора бе мъртва. Погребахме я този следобед и още щом се прибрахме, Рубен започна да се налива.
Плака с глас. Крещя. Проклинаше господ. После дойде в бараката, където си бях намерил скривалище. Вече бях четиринайсет годишен и позаякнал, така че повечето пъти успявах да му се измъкна. Но не и когато беше пиян до козирката и ме приклещеше в ъгъла.
Тогава се заклех никога повече да не му позволя да ме докосне с пръст. Повтарях си наум това обещание, докато понасях удар след удар.
Лежах окървавен в прахта с надеждата, че ще си отиде, ако се престорех на мъртъв. След като изгуби интерес да ме рита в ребрата, Рубен излезе със залита-не от бараката и се прибра обратно в къщата.
Страхувах се да не се върне, затова в продължение на петнайсет минути не помръднах от влажната, пропита с кръв земя. Сетне станах бавно на крака, като се мъчех да не повърна храната от церемонията в църквата, и взех чантата, която бях скрил в бараката преди две седмици. Не се ли махнех оттам, щеше да ме сполети съдбата на леля Дора, мир на праха ѝ.
