Едноименната екранизация по световния бестселър на Дилия Оуенс идва в кината след буквално две седмици. Невъзможно бе, да не се подготвя за нея и да не прочета въпросната книга. Рекламирана у нас, като най-четената книга в Amazon и бестселър на Ню Йорк Таймс, книгата наскоро бе преиздадена от издателство Лабиринт и с филмова корица.

Ще започна от там- текстът НЕ СЪДЪРЖА необозначени спойлери. Няма да ви разваля удоволствието нито от романа, нито от филма. Единствено в края на публикацията има един издайнически абзац, който е РЯЗКО ОТДЕЛЕН и ще ви предпазя, да не го прочетете, освен ако не искате.

„Където пеят раците“ е една прекрасна книга. Прекрасна. Няма как усещането ми да е друго. И сега идва безумната част, тя всъщност не ми хареса. Нима е възможно една книга да е прекрасна и същевременно да не ти хареса? О, да! Романа сякаш е писан от двама коренно различни писатели или от един, който страда от раздвоение на личността. Книгата е разделена на две части, които яростно се различават една от друга. Първата част е красива, изящна, изпълнена с детайли, естетика и усещане за екзотичност. Втората част е абсолютен, съдебен трилър. Финалът… е една друга история.

Първата част на книгата е най-красивото, пленително и екзотично четиво, което е попадало в ръцете ми от години насам. Очарованието и простотата на локациите, неразрушимата връзка с природата, животните и първичното съществуване на малката Кая са нещо, което неминуемо кара читателя да се влюби в това място, това дете и тази природа. Кая е героиня, прокълната да бъде обичана. Няма как читателя да не започне да и симпатизира моментално. Още невръстна, тя е толкова пленителна, забавна и по детски, чиста и откровена. Това, което съдбата и носи е жестоко. Никой не заслужава това. Никой! Начина, по който момиченцето се справя с всички тези загуби, начините, по които потъва в самотата и се учи да живее с нея, начините, по които се научава да оцелява и да изкарва прехраната си са умилителни. Душата и съзнанието на читателя са обречени- няма как да не се трогнеш от съдбата и. Няма как да не и симпатизираш. Няма как да не искаш да успее и няма как да не се радваш на всеки миг, в който тя преодолява поредната трудност. Първата част на книгата не е за обсъждане, не е за даване на мнение, тя е за преживяване. Тя се чувства. Тя дръпва онази струна в душата на човека, която кара ВСЕКИ от нас на тази планета да признава простичката истина- ние сме свързани с природата. Обичаме я. Обичаме и животните. И всеки от нас би искал от време на време да може да отива на място, като къщичката в мочурището и да прекара няколко дни в нищета. Ей така. Просто за да почувства връзката с природата и да се наслади на това, което градовете са ни отнели завинаги.

Тази първа част излива основите и оформя характера на Кая, за да подготви читатели за предстоящите сътресения. Там се запознаваме с поддържащите герои и ставаме свидетели на срещата им с нея. Тази първа част е всичко онова, която следващата не е. Втората част на книгата сякаш никога не се връща към красотата на първата и никога не преживяваме и не чувстваме събития така, както в началото на историята.

Именно тази втората част ни прехвърля в съдебната зала и поетапно се връщаме назад във времето към фрагменти, които се очаква да разплетат случилото се и да хванем убиеца, ако изобщо има такъв. В продължение на цялата книга заподозрените са двама. И те са неизбежни. Всеки, който я прочете почти веднага ще започне да подозира Кая и Тейт. И докато историята се върти в опитите си да ни убеди, че може би Кая е убиеца, в един по-късен етап, Тейт започва да пулсира, като по-вероятния заподозрян. Има миг, буквално миг, когато на свидетелската скамейка е извиканата майката на убития, когато допуснах в главата си хипотеза, че може тя да е убила собствения си син. Тази хипотеза бързо се разсея. Търсейки и очаквайки обрат на финала, започнах да мисля, дали наистина имаме убийство или Чейс не се е самоубил, осъзнал що за човек е всъщност? И това бързо изчезна от съзнанието ми. За миг се усъмних в Джъмпин, усъмних се в бащата на Тейт, но това бяха просто проблясъци. Основните заподозрени си останаха Кая и Тейт от самото начало.

Цялата част от книгата , посветена на съдебния процес е изключително посредствено написана. Доводите и доказателствената част на обвинението издишат още на ниво презентация. Прокурорът и мотивировката му звучат на ръба на професионалността с „вероятностите“, който той е склонен да допусне в процес за обвинение за убийство. Факт, че се намираме в съвсем различна епоха- края на 60-те години на миналия век, но книгата е написана в края на второто десетилетие на 21 ви век. Хората, които ще я прочетат, дали ще се позовават на онова, което е било възможно тогава или ще стъпват върху собствения си опит и познания? Предположил, смята че, стори му се  че и други подобни са твърдения, НЕДОПУСТИМИ при процес за убийство и потенциално смъртно наказание на обвиняемия. Защитата в лицето на Том, адвоката на Кая, е добра. Стабилна. Доводите и свидетелите са правилни и добри. Изводите от показанията им и внушението, което те оставят в съдебните заседатели са такива, каквито Том търси. Далеч преди края на процеса, вече читателя (а и далеч не само) е наясно, че доказателствата на обвинението са безумни. Няма едно реално доказателство и всяко едно от твърденията и фактите, които те вадят, са оборени и обърнати в полза на обвиняемия. И да градацията в очакване на присъдата е наистина добра. Когато прочетеш присъдата, реакцията и изкрещяването срещу отворената страница са неминуеми! И тук ще мина малко в сферата на спойлерите, за това:

ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕРИ!!! ПРОДЪЛЖИ ДА ЧЕТЕШ СЛЕД СИГНАЛА ЗА КРАЙ НА СПОЙЛЕРИТЕ!!!

Цялата втора част на книгата някак те води и подготвя за едно единствено нещо. Всичко случващо се върти и сука около това, имаме ли убийство, ако да кой е убиеца, защо и как се е случило. Разплитането на тази мистерия е епилогът, към който книгата се стреми. И той идва, но НЕ във втората част на книгата, а в третата! След финала на съдебния процес авторката набързо ни пренася през остатъка от живота им до дълбоки старини И там буквално в самия край на книгата, тя подхвърля идеята, че Кая е извършила престъплението. Вече си се предал, вече си отписал и убийството и търсенето на убиеца и всичко. Вече си пречупил съзнанието си и мислиш за друго и тя на самия финал пак те връща там. Защо? И големият въпрос, който книгата остави у мен. Какъв е мотивът? Защо тя го е убила? Заради случката година по-рано и опита за изнасилване? Кая не е отмъстителна. Кая не е пресметлива. Кая не е и злопаметна. Кая, не е изчела 1000 детективски романа и не е изгледала 1000 филми за престъпления, че да скалъпи гениалния план с прикритието и пътуването извън града. Цялото това мятане накрая остава висящо и остава лошия вкус в устата, като опит „да кажа“ на читателя, ама никой да не знае. И как това точно се връзва с предисторията и профила на героинята? Кое сочи, че тя би отишла и би го бутнала? Абсолютно нищо. Дори в момента на нападението и опита за изнасилване, тя избяга. Начинът на Кая да оцелява е този- като избягва проблемите. Не да се конфронтира с тях. Не да ги преследва. Не да се бие и определено не да убива. Тя няма мотив. Героинята и не предполага да е способна на това. При все това, това е изборът на авторката, така ни го е представила, така го е написала и това е развръзката без значение дали удовлетворява капризни читатели , като мен, или не.

КРАЙ НА СПОЙЛЕРИТЕ!!!!КРАЙ НА СПОЙЛЕРИТЕ!!!!КРАЙ НА СПОЙЛЕРИТЕ!!!!

„Където пеят раците“ е една прекрасна книга. Която не ми хареса. Красотата и финесът на първата и част са убити от тежкия, съдебен трилър на втората и част. Да, финалът е добър. Развръзката не е. Но финалната история, която е своеобразна трета част от книгата, успява да събуди носталгията, натрупалото се минало и усещането за изживения живот, в читателя. Станали сме свидетели на толкова много, преживели сме добро, лошо, всичко с нашите герои и този финал е един вид затваряне на цикъла.

„Където пеят раците“ е добро четиво. Всеки уважаващ себе си, четящ човек, трябва да премине през подобни истории и да почувства онова, което ще го сполети, докато е потънал в първата част на книгата. Искрения читател ще си признае, във втората част и в развръзката- писателката се проваля. И тя се проваля с гръм и трясък. Но случващото се междувременно е достатъчно силно, достатъчно наситено и емоционално, че да натежи над провалената част от историята.

„Където пеят раците“ е на родния книжен пазар с филмова корица от издателство Лабиринт. Едноименната екранизация тръгва по кината от 15.07.2022г.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

40 − 35 =