Защо изкуството има значение? Защо трябва да помним миналото? В продължение на хилядолетия човечеството не просто е предавало „как“ да живеем, а и „защо“ – какви са смисълът и целта на нашето съществуване, изразени чрез изкуството, архитектурата, религията и философията. В „Култура. Историята на човечеството: От пещерните рисунки до кей-поп“ (излиза в логото на Книгоиздателска къща „Труд“), признатият автор, професор и обществен интелектуалец Мартин Пъчнър ни отвежда на вълнуващо пътешествие през ключови моменти от световната история, като представя глобален и достъпен курс в хуманитарните науки – при това само в еднотомна книга.

От изгубения град на Нефертити до пиесите на Уоле Шоинка, от древногръцките театри до китайските пътеписи, арабските и ацтекските библиотеки, от южноазиатска статуетка, открита в Помпей, до капсула със съобщения, оставена на Луната – тази книга разказва за най-забележителните човешки постижения чрез загуби и преоткривания, игри на властни хора и героични пътувания, иновации, подражания и културни заимствания.

Всички творци се доверяват на бъдещето, като вярват, че то няма да унищожи произведенията им въпреки разликите в стойността, които те знаят, че неизбежно ще възникнат. „Културата: Историята на човечеството“ има за цел да представи огромно разнообразие от културни произведения, които човешкият вид е създал, с надеждата, че ще пренесем нашето общо наследство към следващите поколения.

Мартин Пъчнър е професор по английска и сравнителна литература в Харвардския университет. Неговите книги, почти всички награждавани с различни награди, обхващат области от философията до изкуствата. Онлайн курсовете му са известни в над в 160 държави, а името му се свързва с най-утвърдените трудове по културология, литература и история. „Тази книга не е възхвала на великите книги, нито защита на западния канон. Представата за културата, която се очертава тук, е по-объркана и според мен по-интересна: за далечни влияния, обединени чрез контакти, за иновации, задвижвани от разрушени традиции, които се сглобяват от намерените парчета. Личностите, които са популяризирали този възглед, често са оставали непризнати, а за някои от тях днес знаят само шепа специалисти. Това, което научих от тях, е, че ако искаме да ограничим експлоататорския туризъм, да избегнем неуважителното използване на други култури и да защитим застрашените традиции, трябва да намерим нов език, различен от езика на собствеността и притежанието. Език, който в по-голяма степен отговаря на това как всъщност функционира културата“, споделя Пъчнър.

И всъщност от произведенията на тези творци се ражда нова история на културата, която разказва за взаимодействие отвъд бариерите на времето и пространството, за изненадващи връзки и дълбоко скрити влияния. Тази история невинаги е приятна – и не трябва да се представя като такава, – но е единствената, която имаме: историята на хората като вид, създаващ култура. Това е историята на нас.