През 2026г. Ан Хатъуей е актрисата, която конкурира Зендая в стремежа и да се появи във всеки блокбастър през годината. Няма как, тук имаме Джей Джей Ейбрамс, имаме Юън Макгрегър и Стивън Спилбърг (демек Джурасик Парк). Добре де нямаме Стивън Спилбърг, но имаме усещането и разбира се задължителни сравнения с неговия динозавърски епос, на всяка крачка.
„Краят на Оук стрийт“ е доста повърхностен филм на фона на амбициите, трейлъра и приказния си сюжет. Когато започва да разгръща своите тайни и да вербува зрителя за това, колко е добър, той непрекъснато стъпва върху огромни, динозавърски **** на всяка крачка.
От трейлъра имах своите колебания, кога всъщност се развива историята и дали това са 80-те, 90-те или някое друго време, което грешно улавям. За моя огромна изненада, това бяха… 80-те. Прекрасно пресъздадена епоха от време, в което животът е простичък, спретнат и много, много истински. Такъв, какъвто отдавна не е през 2026г. Хората си говорят. С думи. На улицата. Лице в лице. Телевизията се гледа на телевизора. Съществуват комикси на хартия, които децата реално четат. Има велосипеди и квартални банди, има много красота и сила на един свят, който отдавна сме загубили и никога няма да се върне. И точно насред този отдавна загубен свят идва един друг, още по-отдавна загубен. Най-голямата мистерия винаги е била, как… Как идват динозаврите? И те ли идват или както героинята на Ан Хатъуей казва във филма- кварталът им се е преместил?
Точно, както и в любимия ми за подобен род сравнения „Анатомия на едно падане“, който се върти около разследване, в което така и не стигаме до окончателен виновник, тук историята е същата. Имаме едно необяснимо събитие, което остава необяснимо.
За сметка на това имаме една изключително красива сценография и един брилянтен актьорски ансамбъл, който се потапя в света на 80-те по изключително красив начин. Ан, Юън и децата са истинска наслада за окото. От костюмите и прическите им, до злободневните битовизми. Всичко, което тези герои преживяват и ни показват на екран е толкова красиво и буди носталгия по онова прекрасно време, което сякаш бе последното, преди света да се срути и дигитализира.
Дори този свят има своите кусури. Махалата, която се е събрала на махленско увеселение и надбягване с чували и смехът и забавата на семейството…. хайде стига! Колкото и близки да си бяхме хората по онова време, никога не сме си били чак толкова близки и никога не сме харесвали съседите си по този начин. И точно когато тази мисъл прехвръква през главата ми се появява дразнещия им съсед, който е толкова малоумен и изнервящ, сякаш е излизал от дамската чанта на Ана Фарис в „Страшен филм“. При все това сцените с него будят усмивка, докато не им представя огромната купчина **** в двора си.
Когато всъщност се появяват първите сигнали за Динозаврите, филмът носи онова усещане на „Джурасик парк“ което накара зрителите някога да се влюбят в него. Мистерията на невъзможното, непознатото и онзи трепет от дори идеята да видиш нещо, което вече не съществува. Нещо невероятно. Да видиш истински, жив динозавър, в кадър с изключителна, приключенска музика зад него. Кой не иска това?
Когато динозаврите започват да се появяват… употребата им е доста деликатна. Такава, че да не тежи и да не е твърде много. Динозавърче тук, динозавърче там…някой разкъсва човек, друг, чупи кола, трети ръфа кокал. Обичайните неща при атака на динозаври в малко, американско градче от 80-те на миналия век.
Когато нещата стават наистина сериозни и Ан грабва пушката след едно… убийство, тя рязко поема ролята на женската версия на Индиана Джоунс. Бие, стреля и защитава семейството си на всяка цена, докато Юън Магрегър с тази бухалка… прави същото.
Екшън епизодите с динозаврите са добри, но и леко малоумни. Т-рекс, който е сгащил Ан под една тераса и опъва едни дървени греди, които не се пукат за да не успява да я достигне и лапне, създава изключителната възможност тя да го перне по носа с приклада и след това да го изрита по острио зъб. Всичко това е прекрасно, докато Юън не го удря по кокалчето с един чук и след това идва този мега ъперкът, с който той е повален. Но не съвсем и като на филм….
Няколко сцени по-рано ставаме свидетели на сцена, която ще бъде дежа вю за 100% от нейните зрители. Докато Ан и Юън се подават зад едни храсти и се приготвяме за напрегната, тежка дино- сцена…. те поглеждат и виждат два динозавъра, които здраво се… размножават. Ама така се размножават, че единия се е покачил на една къща и и клати покрива. И някак съвсем естествено Ан моли Юън да застане пред тях за да го снима. В този момент бях сигурен, че няма как да обърне камерата и да си направят двамата селфи, няма как. Просто защото след това тази сбъркана снимка ще бъде използвана за мил спомен към вече умрелия Юън Макгрегър…..Което и става.
Когато става време да се бият срещу един крокодил в една къща на втория етаж естествено, че имат оръжие. Обаче когато идва втория да затвори изхода, им става напечено. Обаче идва и трети, а от другата страна е първия, а отзад идва четвърти и всичко е неизбежно. Някак тогава задължително трябваше да дойде някой неочакван и да ги спаси. Разбира се, че се жертва правилната жена, която няма нищо общо с тях и до момента се е крила и пазила, но сега… когато чува че нападат тези почти непознати за нея хора идва и се жертва.
Изключително абсурдни са сблъсъците на хората и динозаврите. Стоп кадър анимацията примесена със съвременни визуални ефекти или дефекти, малко шейки камера и всичко е готово.
Разбира се обяснението за събитието, довело динозаврите или преместило квартала е най-абсурдното нещо в целия филм. Неговата визуализация, въвеждане и употреба са извадени от шапката на сценарист, за когото това е първия сценарий, който продуцент е одобрявал. И някак е минал между капките.
Когато нещата се оправят и трябва да видим всичко от друг ъгъл, за да имаме друг финал, филмът изглупява по върховен начин. Обяснението или по-скоро необяснението, примесено с разни завършващи сюжетни нишки буди истинска усмивка с въпроса: „Това сериозно ли ?! 😀 😀 😀 „
„Краят на Оук стрийт“ е един епичен, изключително похабен потенциал. Сбъркан от към сценарий, сбъркан откъм режисьорски решения и много, много вдетинен от купищата **** които се леят от екрана. Да има сцена, в която един динозавър просто си пасе и си **** с пълна сила!
„Краят на Оук стрийт“ бе разочарованието, следващо „Одисей“, което затвърди усещането- 2026г. е годината на „Спайдър-мен“. Но тъй като не съм го гледал от преди 1-2 филма, няма шанс да гледам и този, за това… взех тези динозаври и изгледах техните ****!
„Краят на Оук стрийт“ има своите добри попадения, но е изключително лошо преживяване, тотално пропилени час и четиридесет минути и много, много нерви от не разгърнат потенциал.
