Издателство „Софтпрес“ представя „Бухтичка“ от Джули Мърфи
Как да имаш перфектното тяло за плажа?
Имай тяло. Иди на плаж.
„Вярвам, че всеки писател има по една книга, над която работи наум през целия си живот. За мен тази книга е „Бухтичка“ – казва Джули Мърфи пред списание Publishers Weekly малко след като правата за публикуването на втория ѝ роман са откупени в над двайсет страни по света, още преди официалната му премиера в САЩ.
Главната героиня в романа е шестнайсетгодишната Уилоудийн Диксън – Уил, а действието се развива в тихо провинциално градче в щата Тексас, където никога нищо не се случва. Единственото голямо събитие е ежегодният местен конкурс за красотa, чийто председател е не кой да е, а самата майка на Уил.
Макар да е „самопровъзгласила се дебелана“, Уил никога не се е чувствала некомфортно в собствената си кожа. А ако някой има проблем с външния ѝ вид – проблемът си е негов. Наричана на галено „бухтичка“, Уилоудийн е самоуверена, силна и абсолютно безстрашна.
Докато не среща атлетичния и напълно очарователен Бо. Не е голяма изненада, че Уил хлътва по него. Изненадващо за всички е, че той си пада по нея. Годината е тежка за Уилоудийн: любимата й леля наскоро е починала от инфаркт, а отношенията с най-добрата й приятелка претърпяват драматични сътресения. На всичкото отгоре Уил не намира очакваната еуфория в първата си любов, а напротив – вместо на седмото небе от щастие попада в кошмар, разяждана от съмнения. Вбесена от предразсъдъците и в търсене на собствената си увереност, тя се записва в местния конкурс за красота, спечелен преди години от собствената ѝ майка.
Уил и още няколко необичайни кандидатки ще покажат на всички в града, че заслужават титлата точно толкова, колкото и останалите претендентки за короната. На подиума Уилоудийн ще шокира всички… и най-вече себе си.
„Бухтичка“ излиза в момент, когато обществената представа за красота получава значителен отпор – списание People публикува корица с Тес Холидей, звезда от социалните мрежи и plus size модел, а списание Seventeen заяви, че повече няма да обработва с фотошоп снимките на моделите си, за да изглеждат по-слаби.
Романът изпраща позитивни послания към читателите си, а главната героиня е прекрасен модел за подражание за подрастващите. Това е добре дошло за родителите, които искат да научат децата си, че не външният вид определя кой си и какво можеш да постигнеш.
Вдъхновяваща, забавна и безцеремонна, Бухтичка е тук, за да открадне сърцата ви.
- #1 в списъка с бестселъри на New York Times
- Най-добра книга на Amazon за 2015
- Най-добра книга на Booklist за 2015
- Награда за най-добър юношески роман за 2015 на Romantic Times
- Избор на Асоциацията на американските библиотекари за 2016
Правата за филмиране на книгата са откупени от Disney.
„Неповторимият глас на главната героиня Уил подтиква читателя да се замисли над всичко онова, което допринася за изграждането и унищожаването на нечие самочувствие… Блестящо!“
Booklist
„Очарователна южняшка тийн история, в която се влюбих!“
Мишел Гейбъл, автор на „Парижкият апартамент“
ОТКЪС
1
Всички хубави неща в живота ми са започвали с песен на
Доли Партън. Включително приятелството с Елън Драйвър.
Песента, която окончателно скрепи сделката, беше „Тъпа блондинка“1 от дебютния ѝ албум „Здравей, аз съм Доли“ от
1967 година. През лятото, преди да започна първи клас, об- щото преклонение пред Доли сближи леля ми Луси и госпожа Драйвър. Докато те пийваха студен чай в трапезарията, двете с Елън седяхме на дивана и гледахме анимационни филмчета, не съвсем сигурни какво да мислим една за друга. Но един след- обед песента зазвуча от уредбата на госпожа Драйвър. Елън си тактуваше с крак, докато аз тананиках, и още преди Доли да е стигнала до припева, вече се въртяхме в кръг и пеехме с цяло гърло. За щастие, любовта ни една към друга и към Доли се оказа по-трайна от една песен време.
Чакам Елън пред джипа на гаджето ѝ. Опитвам се да не се мръщя, докато я гледам как се изнизва през изхода и се про- мъква през натоварения след училище трафик.
Ел е всичко, което аз не съм. Висока, руса и някак едновре- менно леко шантава и много секси – парадокс, който винаги съм смятала, че съществува единствено в романтичните коме- дии. Чувства се добре в собствената си кожа.
1 Dumb Blonde; Hello, I’m Dolly – б. пр.
Не виждам гаджето ѝ Тим, но не се съмнявам, че е няколко крачки след нея, забил нос в мобилния си телефон, наваксва с резултатите на мачовете, които е пропуснал по време на учи- лище.
Първото, което забелязах в Тим, е, че е поне десет санти- метра по-нисък от Ел, но на нея никога не ѝ е пукало. Когато споменах вертикалните им разлики, тя се усмихна, разливай- ки червенината от бузите си надолу по шията, и каза само:
– Сладурско е, нали?
Ел заковава пред мен задъхано:
– На работа ли си довечера? Прочиствам гърло:
– Аха.
– Не е късно да ти намерим работа в мола за лятото, Уил. – Тя се обляга на джипа и ме побутва с рамо. – При мен.
Поклащам глава:
– „Харпи“ ми харесва.
Огромен пикап с гигантски гуми ускорява по алеята пред нас надолу към изхода.
– Тим! – крещи Елън.
Той спира на място и ни помахва, докато пикапът профучава точно пред него, на сантиметри от това да го размаже върху асфалта.
– Направо е… – прошепва Ел толкова тихо, че едва я чувам. Мисля си, че са създадени един за друг.
– Мерси за предупреждението! – провиква се той.
Дори при нашествие на извънземни Тим просто би вдигнал рамене: „Яко!“.
Когато пресича паркинга, той пуска телефона в джоба си и я целува. Не е някоя от онези гнусни целувки с отворена уста, по-скоро е целувка от типа здравей-липсваше-ми-красива-си- точно-колкото-на-първата-ни-среща.
Тихо въздишам. Сигурна съм, че ако веднъж завинаги мо- жех да обърна гръб на всички целуващи се хора, животът ми щеше да е поне с два процента по-щастлив.
Не завиждам на Елън и Тим, нито се дразня, че Тим ми отнема от времето с Елън, още по-малко пък го искам за себе си.
Просто си умирам за това, което имат те. Искам някой, когото да целуна за здравей.
Поглеждам зад тях към пистата около футболното игрище.
– Какво правят там всички тези момичета?
По алеята се носят в тръс група момичета с розови панта-
лонки и потничета.
– Тренировъчен лагер за конкурса по красота. Ще трае цяло лято – отговаря Елън. – Едно от момичетата, с които работя, се записа.
Дори не се опитвам да прикрия гримасата си. Кловър Сити не е известен с много неща. През няколко години отборът ни по американски футбол успява да се класира до плейофите и от време на време някой успява да направи нещо достатъчно добро, че да си струва да го помниш. Но това, което поставя малкия ни град на картата, е фактът, че е дом на най-стария конкурс за красота в Тексас. Началото на „Мис тийн синя лу- пина“ е поставено през 30-те години и с всяка следваща годи- на конкурсът става все по-мащабен и все по-абсурден. Знам го отлично, защото през последните петнайсет години майка ми ръководи организационния комитет.
Елън измъква ключовете на Тим от предния джоб на панта-
лона му и ме придърпва за прегръдка.
– Лека работа! Не се заливай с мазнина или каквото там не бива да правиш!
Отива да отключи шофьорската врата и се провиква на Тим от другата страна.
– Тим, пожелай на Уил приятен ден!
Той вдига глава за малко и ми показва усмивката, която
Елън толкова обича:
– Уил – Тим може и да държи носа си забит в телефона през повечето време, но когато реши да говори… да кажем, че това е едно от нещата, способни да задържат момиче като Ел. – Надя- вам се денят ти да е прекрасен.
Той се покланя ниско, а Елън завърта очи, настанява се зад волана и мята в устата си дъвка.
Помахвам им за довиждане и вече съм на половината път до колата, когато двамата ускоряват край мен и Елън извиква още едно „Довиждане!“, заглушено от „Защо дойде тук в този външен вид“2 на Доли Партън, която гърми от колоните.
Докато ровя в чантата си за ключа, забелязвам Мили Михалчук да се клатушка по тротоара към паркинга.
Виждам го, преди да се е случило. Патрик Томас – вероят- но най-големият гадняр на всички времена, се е облегнал на минивана на родителите ѝ. Притежава невероятната способ- ност да измисля на хората прякори, които веднага им лепват. Понякога са яки, но по-често са нещо от типа на Хааааааана, произнесено като цвилене на кон, защото устата на момичето изглежда пълна с… ами… с конски зъби. Да, знам, много хитро.
Мили е момичето, което, срам ме е да си призная, цял живот гледам и си мисля: Нещата може да са и по-зле. Аз съм дебе- ла, но Мили е от онзи тип дебелани, които носят панталони с ластик, защото никой не шие панталони с копчета или ципове в нейния размер. Очите ѝ са разположени прекалено близо и носът ѝ е като щипнат накрая. Носи ризи на кученца и котета, и то не по ироничния модерен начин.
Патрик е застанал пред шофьорската врата на Мили и вече грухти като прасе заедно с хулиганската си групичка прия- тели. Мили взе шофьорска книжка преди няколко седмици и сега се носи с този миниван, сякаш е камаро.
Точно преди да завие зад ъгъла и да види кретените, скупче-
ни около колата ѝ, аз се провиквам:
– Мили! Насам!
Тя сменя посоката и се насочва към мен, влачейки раницата си за презрамките, а усмивката повдига розовите ѝ бузи толко- ва високо, че почти докосват клепачите.
– Здрасти, Уил! Усмихвам се.
– Здравей! – Изобщо не помислих какво ще ѝ кажа, когато застане пред мен. – Честито за шофьорската книжка!
– О, благодаря! – усмихва се отново тя. – Много мило!
Над рамото ѝ виждам как Патрик Томас натиска носа си с пръст, за да заприлича на свинска зурла.
