В приказките винаги се намира някой магичен герой, който да помогне на принцесата да сбъдне мечтите си. Но искате ли да чуете история, в която главната героиня успява да ги постигне не благодарение на вълшебна фея кръстница, а благодарение на своя труд, хъс и усилена работа?
Впускаме се по дирите на един „Кралски кореспондент“ със зашеметяващия исторически роман от австралийската писателка и редактор на списанията Harper’s Bazaar и Portfolio Александра Джоел. Сред страниците на този колоритен разказ са запечатани блясъкът и стилът, вълнението и романтиката на Австралия и Англия от 60-те години на миналия век. А една борбена героиня се осмелява да си проправи път в мъжкия свят на журналистиката.
Да пробиеш във вестникарския бизнес в Сидни през 60-те години не е никак лесно, особено за млада репортерка. Но Блейз Хил далеч не е обикновена. Единствената жена в нюзрума на най-големия австралийски вестник „Кларион“, Блейз притежава невероятен усет за преследване на истории. Тя се е борила със зъби и нокти за мечтаната работа, а причината е нейната любима по-малка сестра Айви, чийто живот завинаги е променен от тежка болест.
Но светът на амбициозната журналистка неочаквано се срива, когато става свидетел на убийството на един от най-опасните гангстери в Австралия – смърт, която разтърсва подземния свят в Сидни. Един от малкото хора, които знаят какво наистина се е случило – и каква е ролята на Блейз в събитията – е красивият и загадъчен Адам Рул. Мъжът, помогнал в прикриването на убийството.
Когато получава заданието да замине за Великобритания и да отразява новините около кралското семейство, Блейз без колебание приема задачата, надявайки се така да остави страховитите спомени от Сидни зад гърба си.
Сред блясъка, скандалите и интригите на главозамайващия Лондон кариерата на Блейз шеметно тръгва нагоре, а животът ѝ е много близо до перфектен. Докато не идва вечерта на тържеството на кралица Елизабет II в чест на предстоящия годеж на принцеса Маргарет. Сред внимателно отбраните гости, поканени да присъстват на събитието, Блейз зърва последния човек, когото е очаквала да види – стария ѝ познайник Адам Рул.
Минало и настояще се преплитат в загадка, която може да ѝ коства всичко, за което се е борила до момента. Осъзнала, че не може да избяга от тъмната си тайна, дори и на другия край на света, Блейз ще трябва да се изправи срещу призраците си. Но възможно ли е на хоризонта да я очаква нещо още по-опасно?
Изпълнена с романтика и мода, кралски скандали и шпионски игри, „Кралски кореспондент“ е калейдоскопична и вдъхновяваща история за смелостта, която ни припомня, че за да оставим своя собствен отпечатък в света, трябва на първо място истински да вярваме в себе си.
В духа на творбите на Наташа Лестър, шеметният роман на Александра Джоел открехва вратата към една отминала епоха на бързи промени, когато модата, музиката, обществото и дори кралското семейство стремглаво се носят по вълните на промяната.
Из „Кралски кореспондент“ от Александра Джоел
ГЛАВА ВТОРА
Няколко прозореца бяха открехнати, но над огромното помещение предизвикателно тегнеше дебел слой тютюнев дим. Изглежда, всички – от голобрадите хлапаци, до сивокосите старци – стискаха цигара между устните си или стърчеше по една измежду пръстите им. На почти всички отрупани бюра преливаха димящи пепелници, пълни с недопушени угарки.
– Добре ли си? – попита я русокосият младеж, който я доведе в стаята на репортерите. – Между другото, аз съм Нед.
– Добре съм – изхриптя Блейз. – Само дето… тук всички ли пушат така?
– След време спира да ти прави впечатление. Както и шумът.
Грохотът на стотици тракащи клавиши, пронизващият звън, който пишещите машини издават, щом някой стигне края на машинописния ред, яростният трясък, изригващ от шейните, запращани обратно на първоначалната им позиция, непрестанното звънене на телефоните, заедно с шума от десетината едновременно протичащи разговора създаваше налудничава какофония.
– Това са репортерите – Нед посочи към редиците бюра, зад които се бяха разположили мъжете, отговорни за врявата – някои носеха ризи с навити ръкави, а други бяха облекли омачкани сака и разхлабени вратовръзки. – Тези момчета живеят за едно-единствено нещо – новини, новини и още новини. За тях те са като наркотик.
Изведнъж един от мъжете извика:
– Момче! – Едно хлапе дотича при него, грабна купчина малки напечатани листове и хукна навън през вратата в дъното. Друг репортер извика същото и втори младеж се появи.
– Крайният срок наближава – обясни Нед.
Звъненето, разговорите, потракването, виковете и абсолютно неумолимото чувство на неотложност, което витаеше в помещението, накараха пулса на Блейз да препусне. Едва тогава тя забеляза колко много неща се бяха случили само за няколко минути. Блейз пристигна в „Клариън“ с надеждата някой ден да стане репортерка. Но щом пристъпи в шумното спарено помещение, пълно с мъже с напрегнати физиономии, тази надежда се превърна в решителност. Тя трябваше да стане една от тях.
Блейз гледаше с нарастващо въодушевление, докато нейният гид я водеше през цялата тази лудница. Щом стигнаха до остъкления офис в най-отдалечения ъгъл на стаята, той спря.
– Казаха ми да те оставя тук.
През стъклото Блейз можеше да види дребен мъж с мустачки като четчица, който четеше заглавната страница на някакъв вестник, докато гризеше края на молива си. Беше наполовина скрит зад огромно дървено бюро, зарито с чаши за чай, папки, телефонни указатели и поне два преливащи пепелника. Блейз погледна въпросително Нед.
– Това е главният редактор – каза той.
Едгар Макинърни дори не я поздрави.
– Значи искаш да работиш при нас? – започна направо той. – На колко си години?
– Навършвам осемнадесет през юни. – Дай да видя оценките ти.
Блейз извади дипломата си от плика и мълчаливо му я подаде, а после нервно наблюдава как Макинърни си сложи очила с рогови рамки и прегледа светлокафявия лист хартия.
– Оценките ти са отлични, по това нямам какво да кажа – изръмжа той, – а господин Трент каза, че си свястно хлапе. Но това е жесток занаят. Така като те гледам – погледна към нея с пренебрежение, – струва ми се, че не притежаваш нужните качества.
Макинърни ѝ върна документа.
– Съжалявам. Вратата е ей там – той кимна с посивяващата си глава, за да ѝ покаже посоката. Блейз нямаше намерение да се отказва.
– Не сте ме преценили добре, сър – възрази тя. – Аз съм решителна и умна. Освен това съм от Енмор, а там израстваме със здрава закалка. Ще работя два пъти повече от всеки друг. Моля ви само да ми дадете шанс.
– Момиче…
– Името ми е госпожица Хил. Или Блейз.
Тя не можеше да реши дали изражението му е гримаса, или той действително се опитваше да потисне усмивката си. Може би му е трудно да повярва, че момиченце като нея, застанало пред него в ученическите си обувки с връзки, има дързостта да му отговаря. На нея самата ѝ бе трудно да го повярва.
– Значи смяташ, че имаш качества за репортер, така ли? – той се почеса по ухото. – Че ще влезеш с валсова стъпка и ще получиш работата? Първо ще трябва да чиракуваш, и то с години. Но какво ще стане, ако след като те обучим и отделим време, за да ти покажем тънкостите на занаята, та да добиеш поне бегла представа как се пише сносна новина, ти си намериш някого и решиш да се омъжиш, а? Какво ще стане тогава? – Макинърни тресна с юмрук по бюрото, така че чашите издрънчаха. – Всичко ще е нахалост.
– Няма да направя нищо подобно – без колебание каза Блейз. – Докато сестра ми не се разболя от детски паралич, майка ми по цял ден търкаше хорските подове. Цял живот гледам как жени като нея се претрепват, само за да свържат двата края. Вършат тежка работа във фабрики и цехове, защото нямат образование или не говорят английски достатъчно добре. Понякога ми се струва, че само защото са жени, никой не им дава дори един шанс. И често собствените им съпрузи не им позволяват да вървят напред.
– И ти не мислиш, че мястото на жената е вкъщи? – Макинърни свали очилата от носа си.
– Може да е, а може и да не е – отвърна Блейз. – Но ако въпросът ви е дали бих позволила на някой мъж да застане на пътя ми, отговорът ми е не. Мога само да ви уверя какво съм решена да правя, и то е да отразявам новините за хората и да им казвам какво наистина се случва.
За нейна изненада, на Блейз ѝ се стори, че чу редактора да си мърмори как се бил размекнал с възрастта.
– Гледай да не ме накараш да съжалявам за решението си – предупреди я той.
– Искате да кажете, че получавам работата?
– Не бързай толкова. На първо време ще те пробвам като момче към копистите.
– Само дето аз ще съм момиче към копистите, нали така? – засия Блейз.
– Тук нямаме такива – излая Макинърни. – Приеми съвета ми, госпожице Хил. Ако искаш да си намериш място тук, подобре гледай бързо да се впишеш.
