„Колела“ от Артър Хейли

„Колела“ от Артър Хейли с нов тираж!

„Форд“, „Крайслер“, „Дженеръл Мотърс“. Това е Голямата тройка във фокуса на критиците – символ на алчност, монопол и злоупотреба с общественото доверие. В сянката на тези гиганти е „Америкън Мотърс“, чертаещ свой собствен път към успеха. Адам Трентън, изключително амбициозният изпълнителен директор, отговарящ за проектите, иска да отведе компанията в бъдещето с нов съвременен автомобил, който лично e разработил. Вглъбен в работата си, той пренебрегва съпругата си, което я принуждава да търси опасни усещания. Адам става уязвим пред нарастващата мрежа от лъжи, изнудване и организирана престъпност.

Екшън, напрежение, трепет, блясък и драма…непрекъснат поток от завладяващи пикантерии – секс, расизъм и престъпност движат града на осемцилиндровите двигатели.

Детройт Съндей Нюз

ОТКЪС

Президентът на „Дженеръл Мотърс“ се събуди в лошо настроение. Не можа да се наспи, тъй като на няколко пъти през нощта електрическото му одеяло се беше изключвало и той се събуждаше от студ. Наметнал халат върху пижамата, разпръсна инструментите върху своята половина на широкото брачно легло и се зае да разглобява контактния ключ, който задействаше втъканите в одеялото тънки реотани. След секунди откри причината за нестабилното действие на механизма – един лошо запоен кабел. Мърморейки обидни слова по адрес на производителя, президентът слезе в отлично оборудваната си работилница на приземния етаж и се зае с поправката.

Съпругата му Корали се раздвижи в леглото. Будилникът на нощното шкафче до главата ѝ щеше да звънне след няколко минути и тя сънливо щеше да се отправи към кухнята, за да приготви закуската.

Навън Блумфийлд Хилс – предградието, разположено на двайсет километра северно от Детройт, все още тънеше в мрак.

Президентът на „Дженеръл Мотърс“ – запазен и пъргав мъж с общо взето спокоен характер, имаше и друг повод за лошото си настроение – Емерсън Вейл. Преди няколко минути шефът на компанията тихичко пусна радиото, за да чуе сутрешните новини. В края на емисията прозвуча противно строгият и до болка познат глас на най-непримиримия противник на автомобилната промишленост.

На вчерашната пресконференция във Вашингтон Емерсън Вейл отново бе отправил нападки срещу любимите си жертви – „Дженеръл Мотърс“, „Форд“ и „Крайслер“. Вероятно поради липса на по-интересни новини информационните агенции му бяха определили предостатъчно място в емисиите си.

Вейл обвиняваше Голямата тройка на автомобилната промишленост в „алчност, престъпни машинации и злоупотреба с общественото доверие“. Според него престъпна машинация беше нежеланието да се произвеждат масово електрически и парни двигатели, които уж вече били създадени и спокойно можели да изместят традиционния бензинов двигател.

Това обвинение съвсем не беше ново, но опитният журналист и обществен деятел го беше подплатил с достатъчно нови факти, за да събуди интереса на информационните агенции.

Президентът на най-голямата корпорация в света, който притежаваше титлата доктор на инженерните науки, сглоби контролния механизъм на одеялото с онова удоволствие, с което извършваше всяка домашна работа в редките си свободни минути. После взе душ, избръсна се, облече костюма, с който ходеше на работа, и седна да закусва с Корали.

На масата лежеше последният брой на „Детройт Фрий Прес“ със снимката на Емерсън Вейл на първа страница и изписаното му с тлъсти букви име. Президентът ядосано бутна вестника на пода.

– Дано ти стана по-леко – отбеляза Корали и постави пред него диетичната закуска – белтък от яйце върху препечена филийка, нарязан на тънки парченца домат и обезмаслено сирене.

Съпругата на президента винаги сама приготвяше и поднасяше закуската на мъжа си, колкото и рано да излизаше той. Седна срещу него, наведе се за вестника и го разгърна.

– Емерсън Вейл твърди, че след като притежаваме техни­чес­ката възможност да изпратим човек на Луната или на Марс, нашата автомобилна промишленост отдавна би трябвало да бъде в състояние да произвежда сигурни и здрави коли, които да не замърсяват околната среда – обяви тя.

Мъжът ѝ остави ножа и вилицата.

– Защо трябва да ми разваляш и без това оскъдната закуска?

– Имам чувството, че нещо друго вече е свършило тая работа – усмихна се Корали, след което невъзмутимо продължи: – Във връзка със замърсяването господин Вейл цитира и Библията…

– Господи! И това ли го пише в Библията? – възкликна президентът. После любопитството му надделя и той добави: – Хайде, чети! И без това няма да ме оставиш на мира, докато не ми прочетеш всичко!

– По-скоро в Стария завет… Ето какво е казал пророк Йеремия: „… доведох ви в богата и плодородна земя… да ядете плодовете ѝ, да ползвате благата ѝ… Но вие нахлухте и я опус­тошихте… превърнахте я в противно място за живеене…“. – Тя доля кафе в чашите и добави: – Според мен цитатът е подбран умно.

– Никога не съм казвал, че този мръсник е глупав!

Корали отново зачете:

– „Автомобилната и петролната промишленост умишлено възпират техническия прогрес, който отдавна би довел до създаването на пълноценен автомобил с електрическа или парна тяга. Сметката им е ясна – подобен автомобил би ликвидирал с един замах огромните им капиталовложения в двигателя с вътрешно горене.“ – Остави вестника настрана и попита: – Има ли нещо вярно в това?

– Очевидно Вейл е на мнение, че всичко е вярно.

– А ти си на друго мнение, така ли?

– Естествено.

– И смяташ, че това е лъжа?

– И в най-абсурдните твърдения може да има зрънце истина! – раздразнено отвърна президентът. – Хора като Емерсън Вейл използват именно този факт, за да правят капитал!

– Значи ще отречеш всичко казано от него?

– Може би не всичко.

– И по каква причина?

– Ами защото, ако „Дженеръл Мотърс“ отвърне на предизвикателствата на Вейл, веднага ще ни обвинят, че използваме мощта на корпорацията си, за да смажем отделния индивид. Ако не отговорим на обвиненията му, ние пак ще си навлечем критиката на определени среди, без обаче да им даваме възможност да преиначават думите ни.

– Значи никой няма да отговори?

– Е, ако някой ловък репортер успее да се промъкне до Хенри Форд, отговор ще има, и то какъв! – усмихна се президентът на „Дженеръл Мотърс“. – Но Хенри ще използва такъв език, че едва ли някой вестник ще посмее да го напечата!

– На твое място аз бих отвърнала на нападките – каза Корали. – Естествено, ако съм убедена в правотата си.

– Благодаря за съвета.

Президентът довърши закуската си, решен да избегне по-нататъшните уловки на съпругата си. Въпреки хапливите забележки на Корали, разговорът му подейства добре и лошото настроение незабелязано отлетя.

През отворената кухненска врата долови стъпките на току-що влязлата прислужница. Това означаваше, че навън вече го чака колата, която всяка сутрин докарваше момичето на идване към дома му. Стана от масата и целуна жена си за довиждане.

Няколко минути по-късно неговият кадилак брофъм плавно се плъзна по Телеграф Роуд и се насочи към магистралата „Лодж“, водеща до новия градски център. Беше малко след шест сутринта. Октомврийското утро беше хладно, а в поривистия северозападен вятър се долавяше първият полъх на приближаващата зима.

Детройт, щата Мичиган – „градът на моторите“, столицата на световната автомобилна промишленост, – бавно се пробуждаше.

Също в Блумфийлд Хилс, на десет минути път от дома на президента на „Дженеръл Мотърс“, един линкълн континентал плавно потегли. В него седеше първият вицепрезидент на „Форд“, който пътуваше за летище „Метрополитън“. Той бе закусил сам. Домашната прислужница му занесе подноса направо в полуосветения кабинет, където от пет сутринта той преглеждаше записките си (повечето от тях на специална синя хартия, използвана от вицепрезидентите на компанията за работни бележки) и диктуваше кратки нареждания пред диктофона. При пристигането на закуската само кимна, а докато се хранеше, очите му продължаваха да бягат по записките. По този начин за един час свърши работа, за която на някои други ръководители би бил необходим цял работен ден.

Повечето от взетите решения се отнасяха до строителството на един нов завод и общото увеличение на производството. Разходите по тези проекти възлизаха на няколко милиарда долара. Едно от задълженията на първия вицепрезидент беше приемането или отхвърлянето на различни проекти, осигуряването на предимство на едни за сметка на други. Веднъж го бяха запитали дали не се смущава от факта, че само една негова дума решава движението и инвестирането на огромни средства. „Никога – беше отвърнал той, – просто защото съм свикнал да не обръщам внимание на последните три нули. Така имам чувството, че купувам нов дом и нищо повече.“

Прагматичен и бърз отговор точно в стила на този човек, издигнал се с космическа скорост от дребен търговец на коли до един от десетината най-отговорни ръководители в бранша. Този процес го беше направил и милионер, но много хора на негово място биха се запитали дали успехът и богатството си заслужават цената, с която той ги заплащаше.

Обикновено първият вицепрезидент работеше по дванайсет часа на ден, а често и по четиринайсет. Работеше с невероятно напрежение, седем дни в седмицата. Днес например, докато повечето от неговите съграждани бяха още в леглото, самолетът на компанията щеше да го отведе в Ню Йорк, а времетраенето на полета щеше да бъде използвано за съвещание по пазарната политика с няколко сътрудници на компанията. Веднага след приземяването го очакваше съвещание на същата тема с областните директори на „Форд“, след което му предстоеше трудна среща с двайсетте главни представители в Ню Джърси, които имаха сериозни оплаквания във връзка с гаранционното обслужване. По обяд щеше да произнесе слово на официалната среща с няколко банкери в Манхатън, а после го очакваше пресконференция с представителите на местния печат.

В ранните следобедни часове самолетът на компанията щеше да го върне в Детройт, където имаше насрочени делови срещи и го чакаше всекидневната работа. Всичко това нямаше да приключи преди вечеря. По някое време в кабинета му щеше да се появи бръснарят, за да подстриже косата му, без да го откъсва от работата, а вечерята щяха да му поднесат в мансардния апартамент, намиращ се непосредствено над официалния кабинет. На нея щяха да присъстват шефовете на различни отдели, с които предстоеше обсъждането на въп­роси, свързани с новите модели на компанията.

По-късно той щеше да се отбие в параклиса „Уилям Р. Хамилтън“, за да отдаде последна почит на свой колега, който не беше издържал на бясното темпо и беше починал предния ден от инфаркт. (Погребалното бюро „Хамилтън“ вече години наред обслужваше висшите ръководители на автомобилната промишленост, които, спазвайки служебната йерархия дори и след смъртта си, чинно тръгваха оттук към изисканото гробище „Удлоун“, наричано от народа „гробището на шефовете“.)

И най-накрая първият вицепрезидент щеше да се отправи за дома си. С препълнено куфарче с документи, разбира се, които трябваше да бъдат прегледани до следващата сутрин.