Каква Коледа ще е без нова книга от Карън Суон? Кралицата на празничните романи, която ни обгърна в зимна прегръдка с „Коледа в „Тифани“, „Перфектният подарък“ и „Коледна тайна“, се завръща на родния пазар с нова вълшебна история – „Коледно сияние“.

С уютните си романтични истории Суон винаги повежда читателите на вълнуващи пътешествия из различни красиви страни, а този път писателката също не изневерява на стила си. Готови ли сте да отлетите към неземно прелестните пейзажи на Норвегия? Там, където приказното „Коледно сияние“ сбъдва мечти…

Бо живее живота, който милиони хора по света биха искали да имат. Малко над 9 милиона, ако трябва да бъдем точни. Толкова са последователите, които следват пътешественическия ѝ акаунт, който поддържа заедно с гаджето си Зак. Двамата са една от най-известните двойки в социалните мрежи, а снимките им от различни екзотични дестинации карат мнозина завистливо да въздъхват, наслаждавайки се на красотата и любовта им.

Но има едно нещо, което се изплъзва дори и на най-верните им фенове. Зад перфектния кадър пред прелестно езеро или красива гледка винаги стои фотографът им Лени. А всяка романтична почивка за двама е всъщност за трима.

Когато Зак предлага брак на Бо, щастието ѝ е пълно… Но за да достигнат заветните 10 милиона последователи, предложението трябва да бъде запечатано и пред камерите. А на какво по-красиво място би могло да стане това от легендарно красивите норвежки фиорди?

Бо винаги е държала да прекарва празниците на снежни дестинации, а тази Коледа обещава да бъде по-магична от всякога. Но студената красота на планините крие тайни от миналото, а когато температурите падат и напрежението между Зак и Бо се покачва, младата жена ще трябва да разбере, че животът, който води в социалните мрежи, далеч не отговаря на желанията на сърцето ѝ.

А една случайна среща ще я накара да се запита: докога ще бяга от себе си?

Нежен, докосващ и лиричен, романът на Карън Суон ни отвежда зад кулисите на бляскавия живот на популярните личности, за да ни покаже, че най-голямото богатство не се крие в лайковете и коментарите. А любовта всъщност вирее най-добре, обгърната от тишината.

Всичко, от което човек има нужда понякога, е доза „Коледно сияние“, за да се почувства наистина у дома.

Из „Коледно сияние“ от Карън Суон

ГЛАВА 1

Остров Уполу, Самоа, 4 декември 2018 г.

Слънцето беше все още шепот в небето, а дълбокият океан зад гърба им се надигаше и спадаше леко като спящ звяр. Заплашителните вълни, които предишната вечер я бяха ужасили и развълнували, докато наблюдаваше среднощната буря боса на верандата им, се бяха превърнали отново в сънлив ритъм и бяха станали нещо по-предвидимо, макар и все още неопитомено.

Вълните вече не се разбиваха в скалите със свирепа сила, но случайни пръски докосваха краката ѝ и голата ѝ кожа настръхваше, когато океанският бриз стигаше до нея, повявайки на равномерни интервали. Тя потрепери, завърза дългата си коса на конска опашка и нагласи каишката на маската. Зак седеше на скалата до нея и проверяваше за последен път камерата, а на слабата сива светлина преди зазоряване мускулите му изглеждаха като изваяни от мрамор. Виждаше нервната му възбуда в начина, по който се движеше – рязко, нащрек, с изострено внимание. Беше спал добре както винаги, необезпокояван от симфонията от проблясвания на светкавици, които бяха набраздявали нощното небе и ѝ бяха попречили да спи.

Тя се прозя. Сега обаче… би дала всичко, за да е отново в леглото, където вентилаторът на тавана да жужи над главата ѝ, а мрежите против комари да я обгръщат в романтичен пашкул, който не толкова държеше насекомите навън, колкото тях двамата вътре. Сънят все още караше крайниците ѝ да натежават и да нямат желание да се раздвижат и тя си помисли, че би дала всичко, което притежаваше на света – събрано цялото в раницата ѝ, – ако можеше да замени този вир между скалите за още няколко часа между памучните чаршафи.

Първата крачка в хладната прегръдка щеше да е толкова трудна, въпреки че знаеше процедурата много добре – ахване, свиване на мускулите, когато студът атакуваше сънените ѝ сетива, а след това освобождаването и приливът на ендорфин, което щеше да я накара да се почувства не само по-будна, отколкото беше сега, а и по-жива. А това в крайна сметка беше идеята. Това винаги беше идеята.

– Готова ли си? – попита Зак и я погледна, избутал маската и шнорхела на главата си, вече с плавниците, поставил непромокаемата камера на селфи стика.

Бо се усмихна с повече енергия, отколкото усещаше, и кимна.

– Да го направим. – Това беше прочутата им фраза, последното нещо, което си казваха един на друг, преди неизбежно да задържат дъха си и да скочат или да се втурнат, или да се затичат, или да паднат…

Бо се изправи предпазливо и оправи долнището на банския си – червения, той винаги изглеждаше по-добре на снимки под вода – и се втренчи в морето. Само лека пяна от разбити вълни се носеше по повърхността и тя си пое дълбоко въздух няколко пъти, като, докато гледаше вълните да идват, броеше в търсене на ритъма. Трябваше да скочи точно в правилния момент – прекалено рано и щеше да бъде захвърлена в скалите, прекалено късно и вълните щяха да са се оттеглили и останалата вода щеше да е прекалено плитка и тя щеше да се удари върху скалите на дъното.

Бо си пое дълбоко въздух и скочи, разперила ръце, като чуваше щракането на камерата чак до момента, в който се удари във водата и собствения ѝ плясък изпълни ушите ѝ, а покрай нея се издигнаха балони, докато тя потъваше, и мускулите ѝ внезапно се напрегнаха. После отново се издигна, подпомогната от въздуха в дробовете ѝ, и когато лицето ѝ отново беше във въздуха, тя го усети – онзи момент на истинско въодушевление. Пълна свобода. Абсолютна радост. От това, че е жива.

Плясъкът на Зак дойде само няколко мига след като тя се появи на повърхността – той не беше от хората, които се колебаеха – и докато слагаха маските си, двамата заедно замахнаха уверено с плавниците, защото имаше (както ги бяха предупредили) силно подводно течение.

– Готов съм, когато и ти си готова – изрече Зак в неразбираемо бърборене, вече сложил си шнорхела. Бо кимна и направи знака за потвърждение с ръка, който използваха по време на скуба експедициите си, и се гмурна, след като си бе поела дълбоко въздух няколко пъти.

След миг разбиването на вълните бе заменено от глухо ехтене. Това не беше звукът на тишината, защото тук, долу, имаше прекалено много действие и енергия, за да е така, но докато риташе с крака и започна да плува под огромните скали, Бо усети уязвимостта и незначителността на своя живот в тези призрачни водни измерения: едно вдишване и всичко щеше да приключи, тук тя беше само на четиридесет секунди от смъртта. Случайните молекули въздух, които беше погълнала, преди да се гмурне, сега бяха единствените отговорни за запазването на живота ѝ, а с него и всички спомени и преживявания в живота, който беше живяла: звука от смеха на майка ѝ, когато тичаше към нея на портата на училището; топлината в огромната ръка на баща ѝ, обхванала нейната по време на снежна разходка; светлината в очите на брат ѝ, когато тя мамеше на карти и ѝ се разминаваше; все по-големия студ в ръцете му…

Но водата се плъзна около нея като коприна и дори и с подводното течение, което се опитваше да я издърпа навътре в океана, тя беше добър плувец и знаеше, че всеки момент водата над главата ѝ ще се превърне в таван, през който тя може да надникне. Бяха проучили това, знаеха какво да очакват и какво да правят. Обичаха приключенията, но не бяха безразсъдни, така казваше Зак. И наистина сводестият подводен тунел внезапно стана квадратен, а водата отгоре беше спокойна. Вдигнала предпазливо ръка над главата си, тя премина през нея и се появи на повърхността, като духаше силно, за да прочисти шнорхела и да си поеме с благодарност няколко глътки въздух.

Зак беше близо до нея, а червената светлина на камерата все още примигваше.

– Добре – изрече с усмивка той и се огледа в дългия тунел, в който се намираха сега. Беше вероятно петнадесет метра с около тридесет сантиметра разстояние между скалния таван и повърхността на водата. Ако наклонеха глави, можеха да дишат без проблем.

Бо се обърна по гръб и се понесе по повърхността на водата, като остави движението на океана да я полюшва и използваше ръцете и краката си, за да се отблъсква от страните.

– Здравей – каза Зак и се усмихна, когато ехото отекна из тунела като пинбол… авей… ей… ей…

– Обичам те – извика Бо. Обичам те… чам те… те…

– Аз те обичам повече! – отговори Зак. …ам те повече… те повече… повече…

– Да, така е – ухили се тя и изпищя внезапно, когато той заплува към нея и започна да я гъделичка под водата. Бо се засмя, като се въртеше и извиваше на място.

– Винаги е било така. Винаги ще е така.

– Радвам се да го чуя – ухили се тя.

– Трябва и ти да ми кажеш същото.

– Така ли? – попита невинно Бо и избухна в смях, докато той я гъделичкаше отново, а смехът ѝ отекваше около тях, усилен от ехото. – Е, добре. Но не бих искала да започнеш да си въобразяваш нещо. – Тя сбърчи покрития си с лунички чип нос. – Най-добре е да те държа нащрек.

Зак се загледа в нея, после внезапно вдигна ръце и постави длани на тавана, сякаш беше Атлас, който повдига света, бицепсите му стегнати и лъскави, докато той използваше плавниците, за да се държи по-високо във водата.

– Омъжи се за мен! – извика той.

…ъжи се за мен… за мен… мен…

Бо остана с отворена уста.

– Какво? – ахна тя. Звукът беше прекалено тих, за да предизвика ехо.

Зак се ухили, все още с ръце над главата.

– Казах… ОМЪЖИ СЕ ЗА МЕН, БО ЛОКСЛИ!

…ъжи се за мен, Бо Локсли… мен, Бо Локсли… Бо Локсли… Локсли… ли…

Бо ахна отново, а след това се разсмя, после отново ахна. Той сериозен ли беше? Или просто развълнуван в момента? Краката ѝ ритаха бурно, докато се опитваше да стои на едно място във водата и да разбере какво става.

– Искаш да се ожениш за мен? – Все още нямаше ехо, гласът ѝ беше без сянка, едва доловим в този воден канал.

– Разбира се, че искам – отговори той, а погледът му беше пламенен зад маската и гласът му внезапно натежа от емоции. – Ти си моята сродна душа. Ти и аз, ние сме родени да вървим по земята заедно, бебче. Ти си моето семейство.

– О, Зак.

Очите му светнаха и на устата му се появи лукава усмивка.

– Това „Да“ ли означава?