Съдбата на онези близо половин милион жени, мъже и деца, дамгосани, прогонени и системно декласирани след 9 септември 1944 г. от комунистическите власти, е подробно изследвана в приносното издание „Бившите хора“ на концлагерна България“ от доц. д.н. Мартин Иванов.

Този впечатляващ в детайлите и прецизността си научен обзор се старае да даде думата на свидетелства от оцелелите „бивши хора“, огласявайки колкото се може по-пълно техните насилствено заглушавани досега гласове.

В изданието е отразен периодът на половин век гонения и дискри­минация, в който по различни методи се отнема социалният, икономически и политически статус на поколения „недоубити буржоа“. Половин век, в който държавата се превръща в истински затвор за стотици хиляди наши сънародници.

С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ и работа с документите на архивите на ДС, изследователят проследява веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна трудна адаптация в рамките на Народната република България (НРБ).

„Бившите хора“ на концлагерна България“ от доц. д.н. Мартин Иванов е безпощадна хроника на времена, в които неизброими животи се оказват в железния и безмилостен юмрук на властта, и разглежда в дълбочина и аналитично една от най-травматичните и дълго премълчавани теми в българската история.

Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра „Социология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от Възраждането до наши дни.

Из „Бившите хора“ на концлагерна България“ на Мартин Иванов

„Бивши хора“:
към унищожението на една класа

„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим[1]. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“[2]. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение[3]. Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „бивш“ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), за да даде показания по процеса срещу протестантските пастори:

Девети септември катури цялата постановка на моите разбирания: идеи, дейност, идеология, мироглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и създават новия строй… и всичко ми се виеше като лош сън. Като при земетресение[4].

Преминали през кошмара на чистките, „дивото правосъдие“[5], екс-проприациите, изселванията и пулсиращите една след друга вълни на дискриминация, „остатъците на недоубитата буржоазия“ са „заключени“ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с благодарност заимствам.[6] С течение на времето „бившите“ вече хора са принудени да се адаптират към новите условия, да изградят върху руините на предишния си живот своите нови биографии, да оцелеят. В зависимост от твърдостта на характера си, но и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не сред физически репресираните те са изправени пред избор, сведен от видния икономист и политически философ Алберт О. Хиршман до „бягство, съпротива и лоялност“[7], към които възможности по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията[8]. Както ще видим във втора глава, тези четири житейски стратегии, всъщност три, защото първата – да се напусне страната, в българския случай е изключително трудна, са с десетки подварианти, размиващи ясните очертания между тях.

Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава ще бъдат в центъра на настоящето изследване. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции[9], излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, но и на огромна колекция от официални свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА или за кратко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в рамките на Народната република България (НРБ).

Понятията: реконверсия

Терминът реконверсия, който някои предпочитат да заменят с адаптация, приспособяване или дори преквалифициране, обикновено се свързва с концепцията за социалното възпроизводство (репродукция), разработена от школата на Пиер Бурдийо. При нормални исторически условия, според видния френски социолог и антрополог, социалното възпроизводство се осъществява чрез рекомбиниране на четири типа капитал – икономически, културен, социален и символичен, които асистират поддържането и препредаването от поколение на поколение на съществуващите обществени отношения[10]. Политическите катаклизми (напр. установяването на комунистически режими в Източна Европа или тяхното разпадане през 1989 г.), както и дълбоките структурни промени във формите на собственост, моделите на възпроизводство или на властовите коалиции обаче принуждават елита да търси „нови стратегии и инструменти за възпроизводство“, известни във френската социологическа традиция като реконверсия[11].

До голяма степен налагането на термина дължим на Моник де Сен Мартен, ученичка и съавторка на Бурдийо, която в дълга серия от публикации[12], наченали още от 70-те години на 20. век чак до първото десетилетие на 21. век, изследва „реконверсията на аристокрацията в масовото общество“[13]. В по-късна обзорна статия Де Сен Мартен акцентира на реконверсията като промяна в стратегиите, които „членовете на една класова фракция“ са принудени от обстоятелствата или от политическия режим да приложат, за да избегнат риска от социално декласиране. Техният избор между различните инструменти „до голяма степен зависи от състоянието на законите за наследството, пазара на труда, образователната система и т.н., както и от състоянието на различните видове капитал (икономически, културни, социални и символични ресурси), достъпни на групата“[14]. Обикновено като типичен пример на реконверсия се сочи трансформирането от бившата партийна номенклатура на нейния политически в нов икономически ресурс[15]. Както и „рециклирането“ на икономически и социален в символичен капитал, осъществено от представители на аристокрацията след Втората световна война[16]. Така реконверсията може да се разглежда като процес на радикална и тотална промяна, който до известна степен се управлява от самите елити. Тя предполага отказ от или загуба на предишните видове капитал и принудителното им рекомбиниране на различна, нова основа[17]. В този смисъл понятието реконверсия трябва да се използва само в ситуации, в които има „пълно прекъсване на предишното наследство, предишните притежавани ресурси“[18], ситуация, много напомняща тази в България след 9 септември.

Заради всеобхватността и дълбочината на социалната промяна, осъществена от комунистическите режими в Източна Европа, теоретичните конструкции на Де Сен Мартен се оказват много подходящи за осмисляне на реконверсиите, които представителите на дореволюционните елити са принудени да направят, за да оцелеят в новото общество. Това ясно е посочено от руската социоложка София Чуйкина, която адаптира и отчасти надгражда модела на Бордийо–Сен Мартен, прилагайки го към една представителна извадка от „бившите хора“ – потомствените дворянски семейства[19].

[1] Задълбочен анализ на привнесеното в историографията ни понятие „монархофашизъм“ и силно критична оценка на неговата адекватност прави Даскалов, Р. От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. С., Гутенберг, 2009, с. 213–222.

[2] Лилков, В., Хр. Христов. Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност. С., Сиела, 2017, с. 13.

[3] Смирнова, Т. М. „Бывшие люди“ в социальной структуре и повседневной жизни советского общества (1917–1936 гг.). Диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, с. 4. Дължа огромна благодарност на д.и.н. Т. Смирнова за любезно предоставения ми от нея текст на докторската ѝ дисертация.

[4] АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. 3567, т. 1, л. 173.

[5] Терминът „диво правосъдие“ е въведен от Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., Сиела/ИИБМ, 2012, с. 98–103.

[6] Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., ФБНИ, 2003. 1024 с.

[7] Hirschman, Albert O. Exit, Voice and Loyalty: Responses to Decline in Firms, Organizations and States. Cambridge (Mass.): Harvard University Press, 1970.

[8] Bajoit, G. ‘Exit, Voice, Loyalty… and Apathy: Les Réactions Individuelles au Mécontentement’, Revue Française de Sociologie, 1988 (29): 2, pp. 325–345.

[9] Под еx-post биографични реконструкции имам предвид богатия архив на предаването „Джинс“ на Българската национална телевизия – https://bnt.bg/bg/a/dzhins. В него, към лятото на 2023 г., се съхраняват в публично достъпен формат близо 160 родови истории, около една трета от които на „бивши“ от идеологическа гледна точка на комунистическия режим фамилии. Признателен съм на доц. Георги Проданов, сценарист на предаването, че влезе в ролята на пътеводител, помагайки ми да се ориентирам по-лесно в пъстрата палитра от събраните в „Джинс“ биографични разкази.

[10] Bourdieu, P. Distinction: A Social Critique of the Judgement of Taste. London: Routledge, 2010.

[11] Bourdieu, P., L. Boltanski and M. de Saint Martin. ‘Les Stratégies de Reconversion: Les Classes Sociales et la Système d’Enseignement’, Social Science Information 12 (1973): 5, p. 101.

[12] Вж. особено книгата De Saint Martin, M. L’Еspace de la Noblesse. Paris: Metailie, 1993.

[13] Kuiper, Y. ‘Towards a Comparative History of Nobility in Twentieth-Century Europe: An Introduction’. In: Kuiper, Y., N. Bijleveld and J. Dronkers (eds.). Nobilities in Europe in the Twentieth Century Reconversion Strategies, Memory Culture and Elite Formation. Leuven: Peeters, 2015, p. 8.

[14] De Saint Martin, M. ‘Towards a Dynamic Approach to Reconversions’, Social Science Information, 50 (2011): 3–4, p. 431.

[15] Szelényi, I., S. Szelényi. ‘Circulation or Reproduction of Elites during the Postcommunist Transformation of Eastern Europe: Introduction’, Theory and Society, 24 (1995): 5, pp. 615–638.

[16] De Saint Martin, M. L’Еspace de la Noblesse; Kuiper, Y. ‘Towards a Comparative History of Nobility’, p. 25. Вж. специално и: Bourdieu, P. ‘Postface. La noblesse. Capital social et capital symbolique’, in: Lancien, D., De Saint Martin, M. (eds.) Anciennes et Nouvellles Aristocraties de 1800 à Nos Jours. Paris: Maison des Sciences de l’Homme, 2007, pp. 385–397.

[17] De Saint Martin, M. ‘Towards a Dynamic Approach to Reconversions’, p. 436.

[18] Ibid.

[19] Чуйкина, С. А. Дворянская память: „бывшие“ в советском городе (Ленинград, 1920–30-е гг.). СПб, Европейский университет в Санкт-Петербурге, 2006. 259 с.