С нежния си регентски роман „Да измамиш джентълмен“ американската авторка Сара Адамс дебютира на българския пазар и повлече читателите на бляскаво пътешествие из премеждията, любовите и порядките на английското висше общество през XIX век в Лондон.
Сега писателката с невероятен усет към романтичните истории се връща обратно в наши дни и ни подканва да се потопим в обезоръжаващо сладкия роман „Когато си в Рим“, в който малко градче ще стане сцена на неочаквана любов, топла и уютна като парченце пай.
Защото „Когато си в Рим“ няма нищо невъзможно, нали?
Амилия Роуз, позната като „принцесата на попа“ Рей Роуз, е силна, талантлива, самоуверена и на върха на славата си. Но освен това е изморена, прегоряла от напрежението на сцената и притисната от очакванията на почитателите и изискванията на продуцентите си.
Вдъхновена от любимата си Одри Хепбърн, която винаги ѝ вдъхва увереност, Амилия за пореден път си пуска култовия филм „Римска ваканция“. А след това пали колата и заминава посред нощ към най-близкия Рим, който може да открие на картата… тоест Рим, Кентъки.
Когато Ноа Уокър открива Амилия на моравата пред дома си в развалената ѝ кола, той няма идея, че жената в беда е безбожно известна поп икона. Между магазинчето за пайове, което е наследил от баба си, и това да напомня на любопитните си съседи да не си завират носовете в живота му, Ноа няма времето и търпението да се занимава с проблемите на някаква разглезена суперзвезда.
Зад вечно намръщената си гримаса Ноа все пак крие добро сърце и решава да покани Амилия да остане в стаята му за гости. Само докато поправи колата си.
Очарована от уютното градче и неговите порядки, толкова различни от бляскавия ѝ живот, Амилия започва да разкрива кое е момичето, скрито зад грижливо поддържаната маска на Рей Роуз. А бариерите около сърцето на Ноа неволно започват да падат…
Но какво ще стане, когато Амилия отново ще трябва да върне на турнето си? Все пак дори и Одри си тръгва от Рим…
Изтъкана от слънчево настроение и пъстроцветни персонажи, „Когато си в Рим“ от Сара Адамс е остроумна история с искрящ чар, която ни приканва да се потопим в романтиката на малкия град и неговата неустоима обстановка.
Този съвременен преразказ на „Римска ваканция“, сред чиито страници животите на изгубена попзвезда (която много напомня на Тейлър Суифт) и кисел пекар неочаквано се преплитат, ще ви накара да се усмихнете и да повярвате, че противоположностите наистина се привличат.
Из „Когато си в Рим“ от Сара Адамс
НОА
Тя още е там. Минаха двайсет минути, а само е открехнала леко вратата си. И да, наблюдавам я скришно от прозореца, действам точно като психопата, за какъвто ме мисли. Само за сведение, не съм психопат, макар да не съм сигурен, че в ситуацията моето мнение се брои. Обаче малко се притеснявам, че ще вземе да умре тази нощ. Навън е страшна жега, а тя не пуска никакъв въздух в колата си. Тая жена наистина ще вземе да се задуши там.
Все тая, това не е мой проблем.
Пускам щорите и се отдалечавам от прозореца.
После се връщам обратно и пак ги открехвам.
По дяволите, излез от колата, жено.
Хвърлям поглед към часовника. 11,30 вечерта е. Изстрелвам бърза молитва, към който и да слуша отгоре, Мейбъл да не ми се ядоса много, когато ѝ звънна и я събудя. Набирам номера ѝ; трябва да изчакам шест позвънявания, преди гласът ѝ на пушач от четиресет години, който току-що е отказал цигарите, да ми отговори:
– Кой е?
– Мейбъл, обажда се Ноа.
Тя сумти недоволно.
– Какво искаш, синко? Вече бях задрямала в стола си и като знаеш безсънието ми, по-добре наистина да си заслужава.
Усмихвам се.
– Повярвай ми, Мейбъл, не бих обезпокоил разкрасителния ти сън, ако случаят не беше спешен.
Държи се като грубиянка, но сърцето ѝ е меко като тесто за мен. Двете с баба бяха най-добри приятелки, като сестри всъщност. И тъй като баба отгледа мен и сестрите ми, Мейбъл винаги се държеше с нас като с роднини. Бог ми е свидетел, че и ние се държахме така. Изглеждаме различно, Мейбъл е черна, а аз съм бял, но и двамата споделяме еднаква ненавист към хора, които си пъхат носа в работите ни. (Тя обаче умира да си завира носа в моите.)
– Спешен случай? Ноа, я не ми лази по нервите. Къщата ти ли гори, синко?
Казва ми „синко“, откакто бях в пелени и продължава, независимо че вече съм на трийсет и две. Нямам нищо против. Харесва ми.
– Не, госпожо. Налага се да говориш с една жена вместо мен. Тя се задавя от изумление.
– Жена? Сладурче, приятно ми е да чуя, че пак се заглеждаш по жени, но само защото се чувстваш самотен посред нощ, не означава, че имам списък с дами за бързо набиране, на които…
– Не – прекъсвам я твърдо, преди тя да продължи с поредица от думи, които съм сигурен, че не искам да чувам да излизат от устата ѝ. – Жената е в предния ми двор.
Чувам проскърцване и си представям как Мейбъл се изправя рязко в разтегателния си фотьойл.
– Ноа, кажи ми веднага, пиян ли си? Няма лошо, ако си, не съм аз тая, дето ще те съди, знаеш го. Казала съм много от най-хубавите си молитви към добрия Бог след вечер в компанията на бутилка „Джак Даниелс“, но мисля, че трябва да се обадиш на Джеймс или някоя от сестрите си, а не…
Няма да млъкне, ако не я спра.
– Мейбъл, колата на една жена се развали в предния ми двор и двигателят пуши, но тя е уплашена и не иска да излезе, защото си мисли, че ще ѝ направя нещо лошо. Трябваш ми като гарант за характера ми, за да може да измъкне задника си от там.
Бих извикал някоя от сестрите си, но те със сигурност ще кажат нещо цветисто от сорта на това откога не съм спал с жена и после несъмнено ще я попитат обвързана ли е. Отказвам да се обадя на някоя от тях. Изобщо не ми пука дали жената има или няма връзка.
– Ох, добре де, скъпи, защо не ми каза така! Излизай навън и дай да говоря с горкото момиче!
Усещам лека възбуда в гласа на Мейбъл, което изобщо не ми харесва и съвсем не искам да поощрявам. Напоследък целият град ме е погнал, за да ми осигури гадже, но аз не проявявам интерес. Ще ми се да ме оставят на мира, но това не им е в стила. И като се замисля, вече изобщо не съм сигурен, че и Мейбъл няма да каже нещо подобно на това, което биха казали сестрите ми.
Надничам през щорите и виждам, че жената си вее енергично с ръка. Кълна се, ако се наложи да викам парамедици и да прекарам цяла безсънна нощ в болницата заради тази странна жена, защото си е причинила топлинен удар, никога повече няма да отворя входната си врата. На една жена разстояние съм от това да си съсипя живота, като обкова прозорците с дъски и се превърна в отшелник, който крещи ругатни по коледарите.
