Човек като мен много трудно се навива да се замъкне до кино салона за да изгледа филм, като „Клети създания„. Не съм фен на Йоргос Лантимос. Да „Фаворитката“ или иначе казано последния голям филм на режисьора, донесе Оксар на Оливия Колман и много шум за себе си, но това не промени мнението ми. Този режисьор е труден. Той не е по-вкуса ми.
Въпреки това, шумът около „Клети създания“, премиерата му по време на CINELIBRI 2023 и статуетките „Златен Глобис“ 2024г. за най-добър филм и главна женска роля, превърнаха усилието ми в задължително.
„Клети създания“ е филм, какъвто май никога не съм гледал. Иска ми се да го сравня с „Всичко, навсякъде, едновременно„. Иска ми се да го сравня с „Наръчник на оптимиста„, „Франкенщайн“, „Шерлок Холмс„, „Алиса в страната на Чудесата„. На момент ми се прииска да го сравня с „Първичен инстинкт“. „Клети създания“ е всички тези филми в най-добрата им форма, плюс щипка магия. Нейното име е абсурдност. Може би именно абсурдността е новата мания в Холивуд и за това филми, като „Всичко, навсякъде, едновременно“ и „Клети създания“, се радват на такъв успех. При все това именно абсурдността на този филм го превръща в толкова успешен, приковаващ вниманието и провокативен.
„Клети създания“ е най-добрия филм от сезона на кино наградите, който съм гледал до момента.
Гледайки го, си благодарих хиляди пъти, че знам толкова малко за историята. Ключово бе, че откривах този свят, през очите на Ема Стоун и нейната Бела. Още в началото започнах да оценявам и да се вглеждам в детайли от актьорското и изпълнение. Нямаше нито един, ама наистина нито един момент, в който то да ми допадна. Познавайки актрисата и нейното поведение извън екран (основно чрез интервюта), ролята на Бела в началото, бе Ема Стоун. И гласът и. И усърдието и. И усмивката и. Ема Стоун бе навсякъде. Неспособната да говори и да се движи праволинейно героиня , опитите и да учи думи и да се превръща в човек бяха пресъздадени от актрисата, като истински първокурсник в НАТФИЗ. Театралниченето и във всяка сцена извикваше в съзнанието ми спомени за български актьори, които на екран говорят толкова изчистен и правилен български език, какъвто никой човек в държавата не говори. Ето толкова зле бе в опита си да претвори малката Бела в началните сцени. Въпреки че в определени моменти бях готов да простя неуспеха и, именно нейната актьорска игра бе единственото кофти нещо в тази част на филма.
С напредването на историята и порастването на героинята, съответното и превръщане в момиче , а след това и в жена, Ема успява да канализира енергията, да се откъсне от опитите си да бъде недъгава и глупава и започва да прави това, което може най-добре. Да бъде себе си. Може би в Ема Стоун живее една истинска Бела Бакстър, защото актрисата олицетворява цялата директност, простота на изказа и острота на думите, които героинята притежава. Бидейки звезда от А-листа на Холивуд, някак никога не съм я приемал по друг начин- тя си ми е простичка. При все това тук хиляди пъти си зададох въпроса- УАУ, защо се е съгласила? С какво са я убедили да изиграе тази героиня? Как е казала да на тази сцена? Нима наистина е ок със случващото се тук. Уау! Узряващата Бела Бакстър силно напомня на героинята на Дженифър Лорънс от „Наръчник на оптимиста“, за която тя взе Оскар. Бела е многократно по-добра, по-интересна, по-перната и по остра от онази. Бела е момиченце, в тяло на жена. Момиченце, опитващо се да разбере света и изправящо се пред неговите очарования и наслади за първи път. Особено насладите…
Няма как да не отдам значимото на този танц. Танцът на Бела и героят на Марк Ръфало слага в малкия си джоб този на Дженифър Лорънс и Брадли Купър от финала на „Наръчник на оптимиста“. Подпомогнати от зрелищната музика тук, движенията и на Ема и на Марк са покъртителни и въпреки че той на моменти е на границата на пародията, тя никога не е се превръща в нещо различно от Бела. Абсолютното, сериозно ку-ку. Брилянтен епизод.
Времето в Париж и работата и в онзи бордей, поставят актрисата на изпитание. Моралния компас на закоравелия зрител ще се пита- защо?! Ще има упреци, ще има цъкане с език, ще има извръщане на глави, ще има възклицания. Но всички ще гледат. И всички ще попиват. И всички ще усетят света на Бела и защо това, което тя прави там е правилно. Тялото си е нейно. Умът си е неин (макар и не съвсем). Разбиранията са си нейни и ще прави с тях, каквото си иска. И ако срещу това да стои гладна и жадна на студените улици в Париж, стои един платен секс с непознати, защо не? Поставен в екстремни условия, нали човек прави най-доброто за себе си? Склонни сме да простим канибализма в „Society of the snow„, но не сме склонни да простим или разберем действията на тази героиня, в този момент? Я стига!
Последвалите събития до финала са онези нужни или ненужни щрихи, с които да достигнем до достоен завършек на тази побъркана история. И ако съм склонен да оспорвам решението на това, чии мозък да бъде присаден на генерала, то не съм склонен да оспорвам решението за заключителните мигове на отделните герои.
Уилям Дефо и неговият учен са нещо, което този актьор май никога не играл. Или поне никога не е отплесвал до такава степен, че да ръмжи/се оригва докато не издаде балон, който да литне в стаята и да се спука под ръкоплясканията на Ема Стоун. Неговата история и визия са изключителен придатък към чудатата сценография и усещане за филм на Тим Бъртън.
Сценографията, костюмите, прическите и операторското майсторство са техническите аспекти, в които „Клети създания“ блести най-силно. Цветната палитра, примесена с проблясъци, присъщи за световете на Тим Бъртън, дават на филма едно усещане за приказност. Костюмите и прическите потапят зрителя във Викторианска Англия и една епоха, които всички безпроблемно разпознават. Оператора и неговата камера успяват да ни покажат този свят, през очите на Бела и откривайки всеки детайл, всеки изгрев, залез или счупена чиния на пода, да ни се иска да останем там. Да ни се иска да видим още и преживеем още.
„Клети създания“ е изпълнен с много секс. Много! Моралният ми компас непрекъснато се колебаеше, в коя посока поемам. Одобрявам ли видяното? Харесвам ли го? Гнусно ли ми е? Добро ли е? Лошо ли е? Какво е? Въпреки цялата виртуозност на тези сцени, втрещяващите думи на Бела, като „Искаш ли да си пипаме органите и да си доставяме наслада“ непрекъснато ми забиваха по някой шамар в лицето, за да не знам на къде да хвана. И така лутайки се в собствените си възприятия осъзнах, че това е виртуозност. Смея да твърдя, че разбирам от кино. И то не малко. Смея да твърдя, че съм гледал и оценявал достатъчно. Но ако един режисьор е способен да създаде филм, с който непрекъснато да ме кара да си задавам въпроси, да се срамувам от видяното, да ме втрещяват реплики и да се смея, като идиот, то той е виртуоз. Киното е изкуство, а Йоргос Латимос е създал такъв шедьовър, в какъвто миналата година участваше Мишел Йо, че и взе Оскар за него.
„Клети създания“ е един от най-странните филми, които съм гледал от много години насам. Със сигурност не мога да го сравня с нищо. Въпреки , че е сравним с много. Но всъщност- няма друг, като него. „Клети създания“ е изключение, което се появява рядко. И на фона на цялата абсурдност, цветове, счупени чинии, секс и танци, „Клети създания“ е филм за съзряването на една жена. Това е една нелепа, странна, но силна история за едно момиче, от неговото раждане, до неговото пълно осъзнаване и поемане на контрол върху собствените му живот, тяло и решения.
