Вечно замечтаната „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“, която успя да внесе щипка въображение и заразителен оптимизъм на милиони читатели по света, се завръща в трета книга от знаменитата поредица на канадската писателка Луси Монтгомъри!

На пазара вече може да откриете изящното издание на „Анн от острова“ в изцяло обновения превод на Стоянка Сербезова-Леви!

Само седмица дели лятото от есента след сватбата на госпожица Лавендър. А за слънчевата Анн (с двойно „н“!) Шърли е дошло времето да напусне любимия Авонлий, да се сбогува с детството и да се впусне в ново приключение отвъд границите на познатото градче – дълбоко в сърцето на остров Принц Едуард, в Кингспорт и сред скамейките на колежа „Редмънд“.

Но дали момичето с лунички и почти кестеняви коси се е отървало от умението си да се забърква в какви ли не ситуации?

Сред гирляндите на колежанския живот Анн среща нови приятели, преоткрива стари такива и опитва да сбъдне своята детска мечта – да стане писателка. А на фона на нестихващите събития в Авонлий и сред въртележката от работа, учене и забавления в кампуса избуяват и първите любовни терзания, които може би ще я отведат до онзи, за когото сърцето ѝ отдавна нашепва.

Напомняща на рози, разцъфнали през лятото, и  трепетлива като сърцето на влюбен, „Анн от острова“ е една от най-красивите литературни истории за порастването. Неувяхваща приказка за онази разходка на всяко поколение из омагьосаните поляни на живота, където се вихрят ветровете на надеждите и бляновете.

Из „Анн от острова“ от Луси Монтгомъри 

Първа глава

СЯНКАТА НА ПРОМЯНАТА

Жътвата мина и лятото свърши – каза Анн Шърли, докато гледаше замечтано към стърнищата. Двете с Даяна Бари беряха ябълки в овощната градина на фермата „Грийн Гейбълс“ и в момента си почиваха в едно слънчево кътче, където ефирните флотилии от семената на магарешкия бодил се носеха на крилете на вятъра, който все още беше изпълнен със сладкия летен аромат на папратите в Омагьосаната гора.

Но всичко около тях им напомняше за есента. Морето бучеше глухо в далечината, полето беше забулено със златник, долината на потока под фермата беше обагрена от пурпурни астри, а Езерото на сияйната вода беше синьо, но това не беше променливата пролетна синева, нито бледият летен лазур, а чисто, трайно и ведро синьо, сякаш водата беше преминала през всички емоции и настроения и най-накрая се беше успокоила, освобождавайки се от празните мечти.

– Лятото беше хубаво – отвърна Даяна, завъртя новия пръстен на лявата си ръка и се усмихна. – А сватбата на госпожица Лавендър беше връхната му точка. Предполагам, че господин и госпожа Ървинг вече са на брега на Тихия океан.

– Според мен те са имали достатъчно време да обиколят света – отбеляза Анн и въздъхна. – Не мога да повярвам, че се ожениха само преди една седмица. Всичко се промени. Госпожица Лавендър и господин и госпожа Алан заминаха. Къщата им, капаците на чиито прозорци са затворени, изглежда много самотна! Снощи минах покрай нея и имах чувството, че обитателите ѝ са починали.

– Никога няма да имаме толкова добър пастор като господин Алан – каза Даяна с мрачна увереност. – Предполагам, че през зимата ще разполагаме с достатъчно храна, но през повечето неделни дни няма да можем да слушаме проповеди. След като двамата с Гилбърт заминете, ще бъде ужасно скучно.

– Но Фред ще бъде тук – напомни ѝ Анн.

– Кога ще се премести госпожа Линд? – попита я Даяна, сякаш не беше чула думите ѝ.

– Утре. Радвам се, че ще живее у нас, но това ще доведе до още една промяна. Вчера двете с Марила изпразнихме стаята за гости. Стана ми много тъжно. Беше глупаво, разбира се, но сякаш извършвахме светотатство. Винаги съм възприемала тази стая като светилище. Когато бях малка, си мислех, че е най-прекрасната стая на света. Сигурно си спомняш, че имах огромно желание да спя в някоя стая за гости, но не и в стаята за гости в „Грийн Гейбълс“. В никакъв случай! Щях да се чувствам ужасно и нямаше да мога да мигна заради страхопочитанието, което изпитвах към нея. Когато Марила ме караше да занеса нещо в нея, пристъпвах на пръсти и затаявах дъх, също както в църквата, и бях облекчена, когато излизах оттам. Портретите на Джордж Уайтфилд и на херцога на Уелингтън бяха закачени от двете страни на огледалото и ме гледаха намръщено, особено когато се оглеждах в огледалото – единственото огледало в къщата, което не изкривяваше лицето ми. Чудех се как Марила се осмеляваше да я почиства. А сега тя не само е почистена, но е и празна. Портретите на Джордж Уайтфилд и на херцога на Уелингтън бяха занесени във всекидневната на горния етаж. „Така преминава световната слава“ – заключи Анн и в смеха ѝ се долавяше горчивина. – Неприятно е, когато старите светилища са осквернени, дори и вече да сме ги надраснали.

– Ще бъда много самотна, след като заминеш – каза печално Даяна за стотен път. – А ти заминаваш следващата седмица.

– Но все още сме заедно – отвърна весело Анн. – Не трябва да позволяваме на следващата седмица да ни отнеме радостта от тази седмица. И аз съм потисната от мисълта, че заминавам, защото чувствам дома си като добър приятел. А ти казваш, че ще бъдеш самотна! Би трябвало аз да се оплаквам. Ти ще бъдеш със старите си приятели… и с Фред! А аз ще бъда сред хора, които не познавам!

– С изключение на Гилбърт… и на Чарли Слоун – отвърна дяволито Даяна.

– Присъствието на Чарли Слоун, разбира се, ще бъде голяма утеха за мен – отбеляза Анн саркастично и двете безгрижни момичета се засмяха. Даяна знаеше много добре какво е отношението на Анн към Чарли Слоун, но въпреки поверителните разговори, които двете бяха водили, за нея все още беше загадка какво е отношението ѝ към Гилбърт Блайт. Анн също не знаеше.

– Момчетата може би ще живеят на другия край на Кингспорт – продължи Анн. – Радвам се, че заминавам да уча в колежа „Редмънд“, и съм сигурна, че градът ще ми хареса, но не и през първите няколко седмици. Дори няма да мога да се утешавам с мисълта, че в края на седмицата ще се прибирам у дома. Ще ми се струва, че Коледа е много далече.

– Всичко ще се промени – каза Даяна. – Имам чувството, че нищо няма да бъде същото като преди.

– Настъпи моментът, в който пътищата ни ще се разделят – отвърна Анн замислено. – Това е неизбежно. Мислиш ли, Даяна, че порастването е хубаво нещо, както си представяхме, когато бяхме малки момичета?