„Историята на прислужницата“ бавно, но сигурно се превърна в телевизионен феномен. Завършвайки петия сезон и опитвайки се да подредя мислите в главата си, си дадох сметка- сериалът е изпълнен с прости неща. Реални неща. Възможни. Сериалът описва живот и ситуации, които могат да започват да ми се случват още утре. И сериалът успява да пресъздава най-човешките, реални, логични и естествени емоции и действия, които съзнанието ми може да роди.
Ще започна от финала. НЕ МОЖЕ да не започна от финала. През цялото време си мислех, къде скриха Серена в този епизод? Какво направиха с тази героиня и защо? Е, направиха най, ама възможно най-доброто. Запазиха я, за да завършат с БУМ! Вървейки през влака и чувайки бебешкия плач в далечината ми трябваха секунди преди да осъзная, какво се случва. Трябваха ми секунди и в момента, в който осъзнах, преди да я покажат, ченето ми увисна, усмивката ми разтегли бузите до двете стени на стаята и душата ми полетя. Уцелиха ме точно там, където исках. Да трепна. Да се развълнувам. Да се изненадам и да се зарадвам. Тези две жени са прокълнати, да вървят през този живот, една до друга. Цялото зло, от което Джун бяга, просто я посрещна с една усмивка в същия този влак, с който се опитва да избяга. Дали сме достигнали до там? Дали Серена е реабилитирана? Простили ли сме и?
Някак си гледайки тази сцена се замислих за „Живите мъртви“ и Нийгън. В сезон 7 епизод 1 той създаде сцена, която отекна през вечността на сериала. Никога след това „Живите мъртви“ не бе същия заради злото, което Нийгън тогава направи с бухалката си. Много сезони по-късно поредицата се опитва яростно да реабилитира злодея и да го превърне в герой. Това простимо ли е? Да разбиеш нечия глава и да я направиш на пихтия пред бременната му жена, приятели и т.н.т. само за да им покажеш , кой е шефа и след това да страдаш и да очакваш прошка? Простимо ли е?
Случаят със Серена е същия. В „Живите мъртви“ Джефри Дийн Морган напряга целия си актьорски потенциал и очарование и почти е успява. Въпросът със Серена в „Историята на прислужницата“ и особено във финалната сцена на сезон 5 обаче, стои отворен. Простили ли сме и? Простимо ли е всичко, което тя е направила? Джун простила ли и е? Къде отиде „DO YOU UNDERSTAND ME!!!“? При все това, сцената е феноменална. Проста, семпла, изпълнена с потенциал и някак НЕдефинирана. Серена търси подкрепа? Серена е искрена? Серена се опитва да „оцелее“ за пореден път, сдобрявайки се с Джун? Какво се случва в главата на г-жа Осборн? Отново ли Серена, отново ли двете, отново ли заедно? И този път с децата?!
Целият сезон вървеше умерено. Ненатрапчиво. Логично и естествено. Някак човешки. Скромно, простичко и възможно. Серена роди и сцената между двете ме накара да преживея емоционален колапс. Минах през радост, тъга, умиления, гняв, бяс, щастие, колебание, съмнения, страх, успокоение, мир, баланс и лудост. Много лудост. Именно това струи от погледа и действията на Джун през целия сезон. ЛУДОСТ! Тя не е същата жена от преди залавянето и превръщането и в прислужница. И НИКОГА няма да бъде. И никой на нейно място не би могъл да бъде друг. Рита, Мойра и другите избягали всъщност прекараха много по-малко време в Гилеад от Джун. Те бяха много по-малко прислужници и много по-малко бяха сред семейства. Тя преживя всичко и дори видимо да не я е прекършило, отвътре Джун е смазана. Смазана! И през целия сезон ставаме свидетели на това, колко много Гилеад я е променил.
Ще остави ли Серена да роди? Ще я убие ли? Ще я убие ли след като роди? Ще убие ли детето? И онзи поглед на финала след раждането!!! Край- детето си отива! Не, не си отива! Що за майсторство бе това и как е възможно една толкова проста сцена да претвори толкова много красота и порой от емоции в зрителя? А нима е възможно друго, след всичко онова, което Серена и Джун са преживели?
Сцената с опита да бъде прегазена беше зрелищна и изключително кинематографична. Красиво решение за музиката в кадъра и много, много силно операторско майсторство. И най-сетне разбрахме защо Ник никога не избяга с нея. Сцената между него и Марк, както и краткия им разговор бяха много силни и изключително в духа на „Историята на прислужницата“, че да успеят да дръпнат онази струна в душата на зрителя, че и най-коравите да се развълнуват. „НИКОЙ!“ Много силна дума, много жестоко решение, но нима Ник не е равносилно, по мъжки смазан, както е Джун?
В сезона станахме свидетели на най-жестокото отношение на Джун към Люк. Тя директно го обвини, че през всичките години, докато е била унищожавана в Гилеад, той не е направил нищо. А нима не е така? Нима това не е истина? Какво направи той? Но дори и да е? Какво означава да обвиниш съпругът си в това? Какво очакваш от него след това? И защо си с него, ако мислиш това?
Нима наистина не обърнаха историята и нима не превърнаха Серена в своеобразна прислужница?! Кой дори би предполагал, че ще видим това? И колко съкрушена би могла да бъде една силна жена, създала режим, от който да и се налага да бяга? И как изглеждат нещата, ако собственият ти режим се обърне срещу теб? Ще продължиш ли да мислиш същото след това? Възмездие за Джун и зрителите ли бе случващото се със Серена или? И след онзи епизод с погребението на Фред и Хана до Серена, защо изоставихме тази сюжетна нишка? Нима не можехме да извадим още много от нея?
„Историята на прислужницата“ сезон 5 постави основите на големия финал и прехода към новия сериал по втората книга- „Заветите“. И тук се появиха първите сериозни „проблеми“ за неизменно следване на книгата.
Леля Лидия трябваше да получи паметника си, преди да стигне до големия катарзис и смяна на позицията си относно Гилеад. Тук причината бе Джанин. В книгата имаме далеч по-лична и фактическа причина за промяната у нея. Най-големия шок дойде, когато Хана написа собственото си име. Защо го помни? И как това се връзва със сцената в „Заветите“, където тя научава произхода си в библиотеката? Защо нарекоха Хана символ, когато Символът във втората книга всъщност е бебе Никол. Бебето, което оцеля! Кога най-сетне Джун и Никол ще се разделят така, че Никол да не я помни и 15г. по-късно да се върне в Гилеад за да спасява сестра си?
Семената на много различия, вече са в ход. Това обаче не променя и на милиметър усещането за поредния феноменален сезон и простичкия факт- не са нужни милиони, не са нужни визуални ефекти, не са нужни мега звезди, за да създадеш телевизионен продукт, който да разкъсва и вълнува зрителя непрекъснато. Трябва ти човешка история, силен актьорски ансамбъл и много, много желание да докосваш с всеки кадър. Последния ми спомен за сериал, който на ръба на своя шести сезон вълнува така силно, е от преди 10-тина години и се казва „Изгубени“. Нищо появило се след това не е успяло да продължава да бъде толкова силно и въздействащо в своя пети сезон, както бе „Историята на прислужницата“.
Всички сезони са налични за потребителите на HBO MAX в България.