„Утопия Авеню” разкрива нецензурираната история на годините на свободната любов, революциите на сърцето и бунтовете по улиците през 60-те години на миналия век. Книга за красивите мечти на младостта и цената, която човек трябва да плати по пътя към сбъдването им.

В годините, в които „Сохо” е центърът на света за десетки прохождащи банди; в които Pink Floyd тепърва насочват космическия кораб към пулсиращото слънце, а Дейвид Боуи пее Кикотещото се джудже, на британската сцена сякаш от нищото се появяват „Утопия Авеню” – никому неизвестна банда, които неведомите пътища на неуспеха събират. Магичната вокалистка Елф Холоуей, китаристът Джаспър де Зут, барабанистът Питър Грифин и басистът Дийн Мос събират парченцата от разбитите си животи, за да поемат нагоре към челните места на музикалните класации. Но от тъмните и задимени клубове на „Сохо” към триумфално турне в САЩ и залеза на славата им четиримата ще открият, че се изисква много повече от талант, за да запазиш разсъдъка си и да не изгубиш себе си на това пътешествие.

Това е една изцяло измислена история, която обаче преразказва съдбите на стотици музикални надежди, погълнати от бурните години, в които са творили. Може ли човек да промени времето, в което живее или то неизменно променя него преди факлата на революцията му да освети небето?

На страниците на тази приказка за възхода и падението читателят ще се срещне и с истински легенди като Дейвид Боуи, Ленард Коен, Джанис Джоплин. И макар меломаните да открият известни анахронизми, музиката им издига романа отвъд времето и пространството.

Сякаш с невидими нишки Мичъл вмъква герои и събития от други свои книги като „Облакът Атлас“, „Хилядите есени на Якоб де Зут“ и „Часовници от кости“, за да създаде своята най-мащабна и обезоръжаваща творба, в които темите за свободата, сексуалността, откриването на личното „Аз” изпълват петолинието на романа.

Шеметна, оглушителна, романтична и на места тъжна, „Утопия Авеню” ще ви  преведе през най-тъмните и забележителни кътчета на човешката душа.

Дейвид Мичъл – авторът на романа, вдъхновил касовия филм „Облакът Атлас”, историческата епика „Хилядите есени на Якоб де Зут” и фантастиката „Часовници от кости” – задава литературния саундрак на лятото с хипнотизиращия роман „Утопия Авеню”!

Из „Утопия Авеню” от Дейвид Мичъл

На Берил и Ник –

за червеношийките и годините

Раят е пътят към рая

А страна 

  1. Надежда всяка оставете (Мос)
  2. Сал и река (Холоуей)
  3. Тъмна стая (Де Зут)
  4. Отломки (Мос)
  5. Мона Лиза пее блус (Холоуей

Надежда всяка оставете

Дийн подминава забързано театър „Финикс“, успява да избегне сблъсъка със сляп мъж с тъмни очила, излиза на платното на „Чаринг Крос Роуд“, за да изпревари бавноподвижна жена с бебешка количка, прескача една кална локва, свива по „Денмарк Стрийт“ и се подхлъзва на леда. Краката му литват нагоре. Във въздуха е достатъчно дълго, за да види как канавката и небето си разменят местата, това адски ще боли, помисля си той, след което тротоарът разпердушинва ребрата, коляното и глезена му. Наистина боли адски. Никой не спира да му помогне да се изправи. Проклетият Лондон. Мустакат мъж с бомбе и вид на борсов агент се подхилва подигравателно на загазилия дългокос келеш и продължава по пътя си. Дийн се изправя предпазливо, без да обръща внимание на пулсиращата болка, дано не си е счупил нещо. Господин Кракси не плаща болнични. Поне китките и ръцете му явно не са пострадали. Парите. Проверява дали банковата книжка с ценното си съдържание от десет банкноти по пет лири е на сигурно място в джоба на палтото. Всичко е наред. Закуцуква нататък. Разпознава Рик Уейкман, по прякор „От раз“, на витрината на кафене „Джокондата“ от отсрещната страна на улицата. На Дийн му се иска да можеше да отиде при него и да изпие едно кафе, да изпуши някоя и друга цигара и да си побъбрят за работата в звукозаписното студио, но в петък сутрин трябва да плати наема и госпожа Невит дебне във всекидневната си като гигантски паяк. Тази седмица положението с парите е добро. Преводът от Рей пристигна вчера и Дийн вися четиресет минути на опашка да го осребри, така че сега продължава напред покрай „Линч енд Лъптон“, където господин Линч му обясни, че всичките му песни са скапани, а няколко са просто жалки. Покрай офиса на музикалния мениджър Алф Къмингс, където самият Алф Къмингс сложи пухкавата си ръка върху бедрото му и прошепна: „И двамата знаем какво мога да направя за теб, красавецо, въпросът е какво ще направиш ти за мен“, и покрай студио „Фънгъс Хът“, където Дийн трябваше да запише демо с „Броненосецът Потьомкин“,  преди да го изритат от бандата.

– Помощ, моля ви, аз… – Мъж със зачервено лице сграбчва Дийн за ревера и изпъшква: – Аз… – Той се превива от силна болка. – Много ми е зле.

– Спокойно, приятелю, хайде, седни на стъпалото. Къде те боли?

От изкривената уста на мъжа капе слюнка.

– Гърдите…

– Всичко е наред… Ще потърсим помощ.

Той се оглежда, но хората отминават бързо, вдигнали яки, нахлупили шапки и извърнали погледи.

Мъжът изхленчва и се обляга на Дийн.

– Оооох.

– Май ти трябва линейка, приятелю…

– Какво става? – Новодошлият е на годините на Дийн, с къса коса и практично вълнено палто. Разхлабва вратовръзката на падналия мъж и го поглежда в очите. – Казвам се Хопкинс. Лекар съм. Кимнете, ако ме разбирате, господине.

Мъжът прави гримаса, простенва и успява да кимне.

– Добре – отбелязва Хопкинс и се обръща към Дийн. – Това баща ви ли е?

– Не, за пръв път го виждам. Каза, че го болят гърдите.

– Гърдите, значи? – Хопкинс сваля едната си ръкавица и долепя пръст до вена на шията на мъжа. – Силна аритмия. Господине? Мисля, че получавате инфаркт.

Мъжът се ококорва, а след това присвива очи в нов пристъп на болка.

– В кафенето има телефон – сеща се Дийн. – Ще се обадя на „Бърза помощ“.

– Няма да пристигнат навреме – заявява Хопкинс. – Трафикът по „Чаринг Крос Роуд“ е същински кошмар. Случайно да знаете къде е „Фрит Стрийт“?

– Да, знам, там има поликлиника, до площад „Сохо“.

– Точно така. Изтичайте там и им кажете, че мъж получава инфаркт пред магазина за цигари на „Денмарк Стрийт“ и че на доктор Хопкинс му трябва екип с носилка незабавно. Разбрано?

Хопкинс, „Денмарк Стрийт“, носилка.

– Да.

– Браво. Аз ще остана тук да му окажа първа помощ. А сега тичай презглава. Животът на горкия нещастник зависи от теб.

Дийн претичва през „Чаринг Крос Роуд“, свива по „Манет Стрийт“, минава покрай книжарница „Фойлс“ и по късата уличка под кръчмата „Стълбовете на Херкулес“. Тялото му вече е забравило болката от падането. Подминава боклукчиите, които изпразват кофи в камион на „Грийк Стрийт“, хуква по средата на улицата към площад „Сохо“, където подплашва ято гълъби и те излитат, едва не пада за втори път, когато завива по „Фрит Стрийт“, и изкачва на бегом стълбището на поликлиниката, за да стигне до рецепцията, където портиер чете „Дейли Мирър“. „ДОНАЛД КАМБЪЛ Е МЪРТЪВ“, пише с големи букви на първа страница. Дийн изстрелва задъхано съобщението си:

– Праща ме доктор Хопкинс… Инфаркт на „Денмарк Стрийт“… Трябва му екип с носилка веднага…

Портиерът сваля вестника. По мустака му са полепнали трохи. Изглежда, все едно не го е еня.

– Човек умира – настоява Дийн. – Не ме ли чу?

– Чух те, много ясно. Крещиш ми в лицето.

– Тогава прати помощ! Нали това е болница, дявол го взел!

Портиерът изсумтява силно.

– Изтеглил си голяма сума пари, преди да срещнеш този „доктор Хопкинс“, нали?

– Да. Петдесет лири. Е, и?

Портиерът изтръсква трохи от ревера си.

– Парите още ли са в теб, синко?

– Тук са. – Дийн бръква в палтото за банковата книжка. Няма я. Не е възможно. Опипва другите джобове. Минава скърцаща количка. Дете реве, та се къса. – Мамка му… Трябва да съм ги изпуснал по пътя…

– Съжалявам, синко. Изиграли са те.

Дийн си спомня как мъжът падна на гърдите му…

– Не. Не. Беше истински инфаркт. Едва се държеше на крака.

Отново проверява джобовете си. Парите ги няма.

– Не че е кой знае каква утеха – продължава портиерът, – но ти си петият от ноември насам. Такива неща бързо се разчуват. Всички болници и поликлиники в Централен Лондон престанаха да осигуряват носилки за така наречения „Хопкинс“. Пращат ги за зелен хайвер. Когато отидат на мястото, не намират никого.

– Но те… – На Дийн му се гади. – Но те…

– Не приличаха на джебчии, а?

Тъкмо това щеше да каже.

– Откъде са знаели, че имам пари?

– Какво би направил, ако си излязъл на лов за тлъстичък портфейл?

Дийн се замисля. Банката.

– Видели са ме да изтеглям парите. След това са ме проследили.

Портиерът отхапва от рулце с наденица.

– Право в целта, Шерлок.

– Но… повечето пари бяха за китарата и… – Дийн се сеща за госпожа Невит. – О, мамка му. Останалото беше за наема ми. Как ще си платя наема?

– Можеш да се оплачеш на ченгетата, но не очаквай много. За куките „Сохо“ е заобиколен от табели с надпис: „Надежда всяка оставете, вий, що тук пристъпвате“.

– Хазяйката ми е същински Хитлер. Ще ме изхвърли.

Портиерът сръбва от чая си.

– Може да се съжали над теб. Кой знае?

Госпожа Невит седи до високия прозорец. Във всекидневната мирише на влага и пържен бекон. Камината изглежда отдавна излязла от употреба. Счетоводната книга на хазайката е разтворена на писалището. Куките ѝ за плетене потракват и почукват. На тавана е окачен полилей, който никога не свети. Цветята по тапетите са потънали в сумрак, все едно са в джунглата. Тримата покойни съпрузи на госпожа Невит гледат кръвнишки от снимки в позлатени рамки.

– Добро утро, госпожо Невит.

– Утринта почти свършва, господин Мос.

– Да, ами ъъъ… – Гърлото на Дийн е пресъхнало. – Обраха ме.

Куките за плетене спират.

– Колко жалко.

– Идея си нямате. Изтеглих парите за наема, но двама джебчии ме обраха на „Денмарк Стрийт“. Сигурно са ме видели в банката и след това са ме проследили. Пладнешки обир. Отвсякъде.

– Боже, боже. Каква беда.

Явно си мисли, че дрънкам врели-некипели.

– А и колко жалко – продължава госпожа Невит, – че не се задържахте в кралската печатница „Бретън“. Това беше прилично занятие. В порядъчна част на града. В „Мейфеър“ не стават грабежи.

В „Бретън“ те скапват от бачкане за няма нищо, изпуфтява наум Дийн.

– Както ви казах, госпожо Невит, с „Бретън“ не се получи.

– Не ме засяга. Засяга ме наемът. Да разбирам ли, че искате повече време, за да го платите?

Дийн си отдъхва.

– Честно казано, ще съм ви много благодарен.

Тя присвива устни и издува ноздри.

– Тогава този път, само този път, ще удължа срока…

– Благодаря ви, госпожо Невит. Не мога да ви опиша колко…

– … до два часà. Все пак съм разбран човек.

Будалка ли ме старата коза?

– Два часà… днес?

– Имате предостатъчно време да отидете до банката и да се върнете. Само че този път не размахвайте парите на улицата.

Дийн го обливат едновременно горещи и студени вълни, повдига му се.

– Всъщност в момента сметката ми е празна, но ще ми платят в понеделник. Тогава ще ви се издължа.

Хазяйката дръпва висящ от тавана шнур. Изважда табелка от писалището си: „СТАЯ ПОД НАЕМ – ЧЕРНИ И ИРЛАНДЦИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ВЪТРЕ“.

– Не, госпожо Невит, недейте. Няма нужда.

Хазяйката слага табелката на прозореца.

– Къде ще спя тази нощ?

– Където пожелаете. Но няма да е тук.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

42 − 40 =