Ако си пропуснал първата част от интервюто, прочети я тук!

Живот за мига и първите истински уроци

По това време дори не знаех, че е възможно човек да си изкарва прехраната с подобен начин на живот. Правех всичко единствено заради преживяването и адреналина. Не бях в социалните мрежи – и се радвам за това, защото ме принуждаваше да живея за момента. Не мислех за съдържание или публикации. Имах малък фотоапарат и просто трупах преживявания.

Аз съм голям привърженик на идеята да се научиш да се чувстваш комфортно в дискомфорта – да израстваш като човек, изправяйки се пред трудности, така че когато животът ти поднесе предизвикателства, да си малко по-подготвен психически.

Нелегалното преминаване в Мианмар и животът с племето 

След колоезденето във Виетнам преминахме в Тайланд. Бяхме на границата между Тайланд и Мианмар, когато срещнахме един тайландец – изглеждаше като тайландски Рамбо, с мачете и бандана. Не говореше почти никакъв английски, но ни обясни, че се кани да тръгне към бирманско планинско племе. Каза ни, че ако му платим „пари за кафе“, ще ни заведе на приключение в джунглата, ще ни научи как да оцеляваме и ще попита племето дали можем да останем при тях за няколко дни.

Звучеше почти прекалено хубаво, за да е истина – и честно казано, доста съмнително. Но се съгласихме. По-късно осъзнахме, че сме преминали границата с Мианмар нелегално – през джунглата, без разрешителни и без граничен контрол.

Озовахме се при бирманско планинско племе, което ни прие под крилото си. Те ни показаха кои горски плодове могат да се използват като репелент срещу комари – смачкваш ги и ги втриваш в кожата си – как да ловуваме, как да събираме храна, как да строим салове и заслони, използвайки единствено природни ресурси.

Бихте ли казали, че това обучение беше най-доброто, което сте имали?

Мисля, че беше малка част от него – да. Тези хора притежават невероятни знания и умения, но ние можем да усвоим може би два или три процента от това, което те знаят, защото за тях това е начин на живот и въпрос на оцеляване. Но ако има най-добрият начин да се учиш, бих казал, че това е от хората, които го правят всеки ден – дори повече, отколкото в армията.

Това преживяване оказа силно влияние върху мен.

Седем месеца на непрекъснати приключения

След това приключенията просто продължиха. Колоездене през държави, пешеходни преходи, прекосяване на северната част на Австралия, колоездене в южната част на Австралия, трекинг в Хималаите.

Всичко това се случи в рамките на около седем месеца, преди да се установя в Тайланд, защото по пътя трябваше и да работя. 

Работа по пътя и установяване в Тайланд

Работех като берач на плодове. След това бях търговец от врата на врата, опитвайки се да продавам електричество и газ в Австралия – което беше ужасно. В крайна сметка се установих в Тайланд като инструктор по гмуркане и муай тай боец.

Ако спечелиш бой, това стигаше да покрие наема ти за два или три месеца. Гмуркането не носеше особено добри доходи, затова съчетавах двете професии. Начинът на живот беше невероятен.

Но след около две години се случи нещо странно. Морето е твоят офис, казваш си „Това е невероятно“, но в един момент просто се превръща в работа. Става повтаряемо.

По това време бях на 21 години и започнах да усещам този „сърбеж в краката“ – желание да тръгна отново.

Запитах се: „Какво мога да направя, което да е по-голямо и по-добро от всичко, което съм правил досега?“ И точно там започна историята с Монголия. 

Преходът към телевизията – първите опити 

За много от нас е изключително интересно как направи прехода към телевизията и как реално се случи това. Предполагам, че уменията ти в продажбите са ти били полезни, когато е трябвало да представяш идеите си за документални филми.

Беше много трудно. Направих експедицията в Монголия и я заснех с надеждата някой да я купи, но това не се случи. След това последва Мадагаскар – отново заснех пътуването, и отново никой не го пое.

Така има два световни рекорда – първи по рода си – които никога не са били излъчени и до ден днешен стоят на твърдия диск. Може би някога ще бъдат „златни кадри“.

През първите осем години, след като напуснах живота си в Тайланд и поех по този път, беше истинска борба. Получих хиляди откази – от телевизии, от радиа.

Това ме принуди да се върна да живея при родителите си, защото не исках да се откажа от мечтата си за приключенска кариера, въпреки че всичко се случи много органично.

Осъзнаването, че може да има кариера

Експедицията в Монголия така или иначе щях да я направя, но когато осъзнах, че ако я завърша соло и без подкрепа, това ще бъде световен рекорд, си казах, че може би в това има потенциал за кариера. Не знаех как ще се развие, но на 22 години вече бях твърдо решен.

Мога да говоря за това сега, защото мина много време, но след експедицията в Монголия, за период от 12 месеца, изкарах около 3000 паунда. Беше изключително трудно да се издържам, дори с рекорд зад гърба си.

След Мадагаскар ситуацията отново беше същата – смешно малко пари. Живях при родителите си общо шест години. Но никога не исках да се откажа. Всяка година проектите ставаха все по-големи, а аз постепенно се приближавах до телевизията.

Знаех, че ако успея да се появя по телевизията, това ще ме „постави на картата“. Щеше да промени посоката ми и да отвори много врати – за книги, бранд партньорства, лекции и бъдещи телевизионни проекти.

Отне ми около осем години. Едва след експедицията по река Яндзъ през 2019 г., когато я завърших, бях поканен в подкаста на Джо Роугън. Оттам нещата започнаха да се развиват сериозно. National Geographic закупиха проекта и тогава започнах да виждам реални ползи.

Успях най-накрая да се изнеса от дома на родителите си и се преместих директно в най-скъпия град в света – Лондон.

Очаквай трета част от интервюто!