Сгушен на северното крайбрежие на Южна Америка, Суринам е най-зелената държава в света; 94% от земята му е гъста джунгла. За дивата природа това е рай, за хората – едно от най-негостоприемните места на Земята. В този забележителен сериал уелският изследовател Аш Дайкс и малък екип са спуснати в далечен край на вътрешността на Суринам и са оставени да се измъкнат сами.
Целта на експедицията е да хвърли светлина върху факта, че горите са застрашени както от законна, така и от незаконна сеч. Екипът прекосява джунглата, изкачва най-високите върхове и се спуска с каяци от извора до океана по до голяма степен неизследваната река Копенаме; инцидентите и изтощението са постоянни рискове. В допълнение към опасностите при лова и търсенето на храна, това обещава да бъде едно ужасяващо, но и вълнуващо приключение.
Мисля, че е добре да се върнем в самото начало – откъде тръгна всичко, какво те вдъхнови да избереш този начин на живот, как реагира семейството ти и как изобщо успя да го осъществиш?
Аш Дайкс: Да, мисля, че още от много ранна възраст винаги съм бил изключително спортна натура. Обичах леката атлетика. В ранните етапи не бях особено запален по къмпингуването, пешеходните преходи или приключенията.
Всичко това се промени в момента, в който трябваше да започна да гледам по-сериозно на бъдещето си и да си задам въпроса какво следва. Спомням си, че учех в колеж в курс по обучение на открито, където придобих BTech National Diploma. Към края на втората година почти всички останали студенти вече имаха ясен план какво ще правят по-нататък, а аз бях напълно изгубен относно посоката, в която да поема.
Някои от тях се насочваха към армията, други към университета, но аз знаех, че съм по-скоро различен тип учащ се – човек, който усвоява знанията чрез практика и реален опит. Затова не исках да продължа в университет. Военната служба също не ме привличаше – не ми харесваше идеята някой да ми казва какво да правя.
Тогава започнах да си задавам въпроса: какво всъщност мога да правя? Още от ранна възраст четях книги, слушах истории и гледах документални филми – като тези на Дейвид Атънбъро – и не исках да виждам дивата природа през екран, а да бъда сред нея, да пътувам до красиви, отдалечени места.
Мислех си колко вълнуващо би било да пътувам, да се изправям срещу трудности, които да ми помогнат да израсна като човек, да опознавам различни култури, да се уча от хората, да откривам техните традиции. Но всичко това беше много по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
По онова време бях на 16 години, никога не бях пътувал – още по-малко сам – и работех във fish and chips заведение, където получавах около три паунда и десет пенса на час.
Първите реални стъпки 
В този момент си казах: „Да, искам да пътувам.“ Започнах да работя на няколко различни места. Родителите ми винаги са ме подкрепяли – не идваме от богато семейство, но те винаги са били до мен емоционално. Винаги са ми казвали: „Ако има нещо, което искаш, можеш да го постигнеш, но трябва сам да положиш усилията. Никой няма да те спаси. Никой няма да го направи вместо теб.“
Работех като спасител, като сервитьор във fish and chips заведение. Продадох малката си Renault Clio за около 400–500 паунда, купих си велосипед и започнах да карам всеки ден до и от работа. Работех по около 240 часа месечно.
На 19-годишна възраст, няколко години по-късно, успях да спестя достатъчно пари, за да тръгна да пътувам.
Първото голямо пътуване и осъзнаването
Докато пътувах, всичко беше невероятно, но постепенно осъзнах, че се движа по стандартния туристически маршрут – правех същите снимки, имах същите преживявания и разказвах същите истории като всички останали. А аз не исках да бъда турист. Исках да уча от местните хора, да срещам онези, за които тези места са дом.
Когато стигнахме до Камбоджа, аз и мой приятел седяхме унили на брега на река Меконг и си казвахме, че сме похарчили много повече пари от планираното. Бюджетът ни беше абсурдно малък.
Тогава му предложих: „Какво ще кажеш да си купим велосипеди и да направим приключение – да изминем с колела цялата Камбоджа и Виетнам?
Той се засмя и каза: „Звучи страхотно, но с какви велосипеди?“
В този момент чухме пронизителен скърцащ звук. Обърнахме се и видяхме дребна, кльощава възрастна жена, която караше абсурдно изглеждащ велосипед – но точно такъв, какъвто можехме да си позволим.
Купихме два такива велосипеда – струваха около 10 паунда всеки – и изминахме около 1100 мили през двете държави. Без помпа. Без комплект за лепене на гуми. Велосипедите се чупеха постоянно – поне 17 пъти.
Раждането на приключенския път
Местните хора бяха навсякъде – изключително сръчни и невероятно дружелюбни. Бутахме велосипедите до тях, а те просто ги поправяха и ни изпращаха по пътя ни – дори в два часа през нощта.
И мисля, че точно това беше катализаторът. Това беше началото.
Докато карахме из Виетнам, ни блъскаха мотопеди, камиони ни засичаха, кучета ни гонеха. Но докато въртях педалите, си мислех: „Представи си накрая на живота си да имаш карта на света, по която има линии през държавите, които си прекосил – с велосипед, пеша, катерейки се, както и да е.“
От този момент нататък исках да продължа с тези приключения. Не просто като забавление, а да направя живот от това.
