Издателство Ибис представя „Империя от злато“ от С. А. Чакраборти!

Финалната част на хитовата трилогия „Хрониките на Девабад“!

Девабад е паднал.

След жестокото нападение и последвалите неочаквани събития градът и всички джинове се оказват лишени от магия.

Мирът изглежда все по-непостижим, а стари играчи се завръщат в борбите за власт.

Нахри, Али и Дара осъзнават, че за да пренаредят установения ред в техния свят, може да се наложи да се изправят срещу онези, които някога са обичали…

„Краят на трилогията ще възпламени многобройните ѝ фенове. Горещо я препоръчваме на всички любители на фентъзи жанра.“

– БУКЛИСТ

ОТЗИВИ ОТ ЧИТАТЕЛИ:

„Tриумфален завършек на всички заплетени нишки, съдби, тайни, легенди и приключения, примесена с малко болка и тъга, но с много красота и вълнения.“

Поля Васкова

ЗА АВТОРА

С. А. Чакраборти e авторката на трилогията, превърнала се в международен бестселър, „Хрониките на Девабад“. Нейните романи са номинирани за наградите „Локус“, „Уърлд Фентъзи“, „Крауфорд“ и други. Още с излизането си „Град от месинг“, първата книга от трилогията, печели вниманието на публиката. „Нетфликс“ са закупили правата и книгите ще бъдат екранизирани.
„Лайбръри Джърнъл“ определя историята като „пищна и магическа“, а „Буклист“ споделя, че притежава „великолепно изграден свят, завладяващи герои и политически интриги“.

ИНТЕРВЮ СЪС С. А. ЧАКРАБОРТИ

С. А. Чакраборти: Хората винаги са обичали историите за крадеца с добро сърце, който се забърква в сложна ситуация и излиза невредим след всички перипетии.

Линк към официалния уебсайт на С. А. Чакраборти: https://www.sachakraborty.com/

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Иззад зъберите на палата, който открай време ѝ принадлежеше, Бану Маниже е-Нахид съзерцаваше града на своето семейство.
Окъпан в звездна светлина, Девабад беше красив, назъбените очертания на кулите и минаретата му, на куполите и пирамидите приличаха на купчина играчки, обсипани със скъпоценни камъни. Отвъд сребристобелия плаж езерото се полюшваше и блещукаше на фона на черната прегръдка на планината.
Тя сложи ръце с разперени пръсти върху каменния парапет. Това не беше гледка, на която ѝ бяха позволявали да се наслаждава, докато беше пленница на Кахтаните. Дори когато беше още дете, неподчинението ѝ ги изпълваше с неспокойство; неприкритият начин, по който магията на двореца бе приела младата Нахида, и очевидният ѝ талант бяха ограничили живота ѝ още преди да бе достатъчно голяма, за да осъзнае, че стражите, които я обкръжаваха денем и нощем, не бяха там заради нейната сигурност. Качвала се бе тук горе само веднъж, като гостенка на Гасан – посещение, което той бе уредил малко след като бе станал цар. Маниже все още помнеше как я бе уловил за ръката, докато съзерцаваха града, заради който предците им се бяха избивали, и ѝ бе наприказвал куп вълшебни думи за това как ще обединят племената си и ще оставят миналото зад гърба си. За това как я обичал, откакто били деца, и колко нещастен и безпомощен се чувствал той всички онези пъти, в които баща му биел и тероризирал нея и брат ѝ. Несъмнено разбирала, че нямал друг избор, освен да си мълчи.
Маниже ясно виждаше лицето му в онази нощ – огрявано от луната и изпълнено с надежда. Бяха млади; той беше красив. Очарователен. Каква двойка, щяха да кажат хората. Коя жена не би пожелала да бъде обичаната съпруга на могъщ цар на джиновете? И действително, тя бе преплела пръсти с неговите и се бе усмихнала – защото по онова време все още се усмихваше, – приковала очи в белега от печата на Сулейман, появил се наскоро върху лицето му.
А после бе накарала гърлото му да се затвори.
Не беше продължило дълго. Гасан се бе оказал по-бърз с печата, отколкото беше очаквала – силите ѝ бяха изчезнали, а с тях и натискът върху гърлото му. Гасан беше побеснял, лицето му беше почервеняло от измяната и липсата на въздух и Маниже си бе помислила, че ще я удари. Че ще направи нещо още по-лошо. Че нямаше да има значение дали тя ще пищи – сега той беше цар и никой нямаше да му се опълчи.
Само че Гасан не постъпи така. Не беше нужно. Маниже го бе засегнала в сърцето и той стори същото с безпощадна ефективност: заповядал бе да пребият Рустам почти до смърт, принуждавайки я да гледа; изпотрошил бе костите на брат ѝ, оставяйки ги да зараснат само за да ги счупи отново, измъчвал го бе, докато Рустам не се бе превърнал в окървавена, виеща купчинка, а Маниже бе рухнала на колене, за да моли Гасан за милост.
Когато най-сетне ѝ я беше дал, Гасан бе дори по-ядосан на сълзите ѝ, отколкото на първоначалния ѝ отказ. Исках нещата между нас да бъдат различни – заявил бе обвинително. – Не трябваше да ме унижаваш.
Маниже си пое рязко дъх при този спомен. Той е мъртъв, напомни си. Беше се взирала в кървавия труп на Гасан, запечатвайки гледката в паметта си, за да се убеди, че мъчителя ѝ наистина го няма. Нямаше обаче да нареди да бъде изгорен, още не. Възнамеряваше да изследва тялото му, надявайки се да открие следи за това как бе владял печата на Сулейман. Не ѝ бе убягнал фактът, че сърцето му липсваше… изрязано от гърдите му с хирургична прецизност, която издаваше кой го бе сторил. Част от нея изпитваше благодарност. Въпреки онова, което бе казала на Нахри, Маниже не знаеше почти нищо за това как печатът преминава от един в друг собственик.
А сега благодарение на Нахри вече знаеше, че първата стъпка щеше да бъде да изтръгне сърцето на нейния принц. Беше поразително тихо и това правеше цялото изживяване някак зловещо. В малките часове на нощта Девабад можеше да бъде взет за мирно царство, спокойно и сигурно под властта на законните си пазители.
Илюзия, опровергана от далечен вопъл. Ако не се броеше той, писъците вече затихваха, насилието на нощта отстъпваше място на неподправен шок и ужас. Уплашените хора – преследваните хора – не пищяха. Те се криеха, спотайваха се заедно с близките си в каквото и скривалище да успееха да намерят, молейки се мракът да ги подмине. Всички в Девабад знаеха какво се случва, когато един град падне. Бяха отраснали с разкази за отмъщение и за безпощадността на техните врагове; в зависимост от потеклото си, бяха слушали ужасяващи истории за това как Зейди ал Кахтани бе превзел Девабад, проливайки реки от кръв, за безчинствата на Дараявахуш е-Афшин в Ки-зи или пък за безбройните опустошения на човешки градове. Не, нямаше да има писъци. Жителите на Девабад щяха да се крият, ридаейки безмълвно, докато притискаха децата си до себе си, внезапната загуба на магията им беше просто още една трагедия в тази нощ.
Ще решат, че е дошъл нов Сулейман. Всеки здравомислещ би стигнал до подобно заключение. Нима великият съд на Сулейман не бе започнал с отнемането на магията на техните предшественици? Вероятно очакваха животът им да бъде съсипан, а семействата им – разлъчени, принудени да робуват на друг човешки господар, безсилни да му се опълчат.
Безсилни. Маниже притисна още по-силно длани до студения камък, копнеейки до болка отново да усети магията на палата. Да измагьоса танцуващи пламъци или блещукащ дим. Струваше ѝ се невъзможно, че уменията ѝ ги няма, и можеше само да си представи многобройните ранени, които бързо се увеличаваха в лечебницата и които сега не бе в състояние да излекува. За жена, която бе преживяла загубата на всичко, което обичаше – срамежливия провинциален благородник, за когото в един друг свят би могла да се омъжи, тъмноокото дете, чиято тежест бе копняла отново да почувства в ръцете си, брата, когото беше предала, достойнството си, докато години наред бе принудена да прекланя глава пред Кахтаните – нищо не бе по-ужасно от загубата на уменията ѝ. Магията ѝ бе нейният живот, нейната душа… могъществото под силата, с чиято помощ можеше да преживее всичко останало.
Навярно подходяща цена, задето използва целителната си магия, за да убиваш, прошепна един глас в главата ѝ, но тя го потисна. Подобни съмнения точно сега нямаше да помогнат нито на нея, нито на хората ѝ. Вместо това щеше да се вкопчи в гнева, в яростта, която туптеше в нея, докато гледаше как дългогодишни планове бяха преобърнати с главата надолу от едно бързопръсто шафитско момиче.
Нахри. Предизвикателството в тъмните ѝ очи. Едва забележимото, почти съжалително свиване на рамене, докато слагаше най-безценното съкровище на семейството им върху пръс-та на една недостойна пясъчна бълха.
Щях да ти дам всичко, дете. Всичко, което би могла да поискаш. Всичко, което аз никога не съм имала.
– Наслаждаваш се на победата си?
Подигравателният глас на Аешма я накара да настръхне, но тя дори не потръпна. Достатъчно дълго си имаше работа с ифрита, за да знае как да се справи с него. Как да се справи с когото и да било. Просто не им даваш нищо, в което да се прицелят – никакви слабости, никакви съмнения. Никакви съюзници и любими хора. Продължи да се взира към града пред себе си, докато той заставаше до нея.
– Дълго чаках да видя града на Анахид. – В гласа на ифрита имаше жесток триумф. – Ала той не е съвсем раят от песните. Къде са шедутата, които бранели небесата му, градините с реки от вино и дърветата, отрупани със скъпоценни камъни? Умилкващите се маридски слуги, измагьосващи дъги от водопади, и библиотеката, препълнена с тайните на сътворението?
Стомахът на Маниже се сви. От векове ги няма. Беше се потопила във великите истории на своите предшественици, а те описваха един Девабад, напълно различен от онзи, който виждаше сега.
– Ще си ги върнем.
Бърз поглед разкри студеното удоволствие, пробягало по огненото лице на Аешма.
– Тя обичаше това място – продължи той. – Убежище за хората, които събра заедно насила, грижливо поддържания ѝ рай, в който нямаше място за грешници.
– Звучиш така, сякаш завиждаш.
– Да завиждам? В продължение на три хиляди години живеех в Земята на двете реки заедно с Анахид и гледах как водите се оттеглят, а човеците се издигат. Воювахме с маридите и пътувахме заедно с ветровете на пустинята. Всичко това беше забравено заради ултиматума на някакво си човешко същество.
– Избрали сте различен подход към Сулейман.
– Тя избра да предаде хората си и най-близките си приятели.
Тя спаси хората си. Аз възнамерявам да сторя същото.
– А аз си мислех, че най-сетне сме на път да оставим това зад гърба си и да постигнем мир.
Аешма изсумтя презрително.
– И как точно възнамеряваш да го направиш, Бану Нахида? Да не мислиш, че не знам какво се случи с уменията ти? Съмнявам се, че в този момент си в състояние да измагьосаш дори една искра, камо ли да изпълниш обещанието си към мен. – Ифритът вдигна длан, между чиито пръсти се извиваше огнен език. – Колко жалко, че хората ти не са имали три хилядолетия, в които да усвоят други магии.
Маниже трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да не се взре алчно в пламъка.
– Какъв късмет имам в такъв случай, че ти си до мен, за да ме научиш.
Ифритът се изсмя.
– И защо да го правя? От години ти помагам, а все още не съм получил нищичко в замяна.
– Получи възможност да зърнеш града на Анахид.
Аешма се ухили.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

67 + = 77