След идването на Владимир Путин на власт в Русия през 2000 г. обликът на световната политическа сцена постепенно претърпя пълна промяна. Един век след възхода на тоталитарните режими автократични лидери отново превземат държава след държава и разпалват кризи, а някои от тях и войни.

В знаковото издание „Епохата на автократите“ изтъкнатият журналист Гидиън Рахман търси какво е общото в наблюдаваната през последните години антидемократична вълна и разкрива какви са връзките между някои от властелините на света, доближаващи се най-близко до образа на диктатори.

Заглавието е отличено като най-добра книга според The EconomistForeign AffairsThe Times (UK) и Sunday Times и се поява и на български език като част от поредицата „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“, а преводът е дело на Любомир Мартинов.

Британският журналист Гидиън Рахман е свидетел от първо лице на възхода на лидери като Путин, Тръмп, Си Дзинпин, Ердоган, Орбан. В своя аналитичен труд той изследва как и защо след началото на новото хилядолетие една след друга столици като Москва, Пекин, Делхи, Бразилия, Будапеща, Анкара, Рияд и дори Вашингтон се оказват превзети отвътре по наглед демократичен път, който обаче отвежда до установяване на власт на лидери със силни диктаторски наклонности.

В „Епохата на автократите“ авторитарните лидери са разгледани като част от спектър – в единия край са безспорните автократи, след това има личности, подчинени на някои от ограниченията на демокрацията, а накрая се нареждат и политиците, които действат в условията на демокрация, но които проявяват презрение към демократичните норми и изглежда, имат явно намерение да ги разрушат.

 Без да има за цел да бъде пътеводител на диктаторите по света – те са твърде много, тази книга посочва ключовите общи наративи, чрез които тези управници създават своята пропаганда, разсъждава върху глобалните тенденции и до какви крайности могат да доведат те, ако продължават в тази пагубна за света посока.

Как се случи така, че за кратък период от време демокрацията по света отново е в отстъпление, а агресията и милитаризмът диктуват световните събития? И защо тези лидери се изкачват до властта не само в традиционно авторитарни общества, но и в сърцата на либералните демокрации?

Отговор на тези и други въпроси ще търсим и на представянето на изданието от 18:00 ч. на 4 април 2024 г. в литературен клуб „Перото“, където в разговора за авторитарните лидери на света, доближаващи се или мечтаещи да бъдат диктатори, ще се включат създателят на поредицата Свилен Спасов, проф. Георги Лозанов и Ирина Недева.

Входът е свободен, заповядайте!

Из „Епохата на автократите“ от Гидиън Рахман

Въведение

През пролетта на 2018 г. Белият дом се подготвяше за среща на върха между Доналд Тръмп и Ким Чен-ун. В старата сграда на изпъл-нителната власт, където работи екипът по националната сигурност на президента на САЩ, един от съветниците на Тръмп ми каза с леко лукава усмивка: „Президентът обича да се разправя лице в лице с авторитарни лидери“.

Ясно беше, че увлечението на Тръмп по диктаторите смущаваше силно дори някои от най-високопоставените му сътрудници. Недоизказаната мисъл, оставена да виси във въздуха в Белия дом, бе, че самият Тръмп е въвел някои от привичките на диктатурата в сърцето на най-великата демокрация в света. Неговата необуздана реторика, увлечението му по военни паради, толерантността му към конфликти на интереси и нетолерантността му към журналисти и съдии са все черти на „авторитарния стил в политиката“ – стил, който до неотдавна изглеждаше чужд на зрелите демокрации от Запада.

Но Тръмп бе в крак с времето си. От 2000 г. насам възходът на авторитарните лидери се превърна в централна характеристика на световната политика. В най-различни столици като Москва, Пекин, Делхи, Анкара, Будапеща, Варшава, Манила, Рияд и Бразилия на власт се издигнаха хора, досега все мъже, създали си имидж на автократи.

Обикновено тези лидери са националисти и културни консерватори, които не проявяват особена толерантност към малцинствата, инакомислието или интересите на чужденците. У дома те твърдят, че защитават обикновения човек срещу „глобалистките“ елити. В чужбина те се представят за олицетворение на своите нации. Където и да отидат, те насърчават култа към личността. Политиката на автократите процъфтява благодарение на реториката на насилието. На 24 февруари 2022 г. реториката се превърна в реалност, когато Русия нахлу в Украйна – с което започна най-голямата сухопътна война в Европа от 1945 г. насам.

Епохата на автократите започна с идването на Владимир Путин на власт в Русия през 2000 година. Тя ще продължи да бъде централна тема в световната политика през следващото десетилетие. В САЩ Доналд Тръмп все още хвърля дълга сянка върху политиката и вероятно ще се кандидатира пак за президент през 2024 година. Двете изгряващи суперсили на XXI век, Китай и Индия, станаха плячка на авторитарни политики. Въпреки че работят в много различни политически системи, Си Дзинпин и Нарендра Моди водят страните си към по-едноличен стил на лидерство, което включва национализъм, реторика от позицията на силата и яростна враждебност към либерализма. Двете най-големи сили на източните граници на Европейския съюз, Русия и Турция, са ръководени от авторитарни лидери. И Владимир Путин, и Реджеп Тайип Ердоган са на власт от по двайсетина години. Авторитарният стил влезе в самия ЕС чрез унгареца Виктор Орбан и поляка Ярослав Качински. Дори Борис Джонсън във Великобритания флиртува с този стил в политиката – в отношението си към закона, дипломацията и инакомислието в собствената му партия. В началото на 2022 г. двете най-големи страни в Латинска Америка, Бразилия и Мексико, са ръководени от Жаир Болсонаро и Андрес Мануел Лопес Обрадор (известен с инициалите АМЛО). Болсонаро е от крайната десница, АМЛО е от популистката левица. И двамата лидери се вписват в модела на автократа, като насърчават култ към личността и през-рение към държавните институции.

Този международен модел подчертава основната тема на тази книга: авторитарният стил не се ограничава само до авторитарните системи. Той вече е разпространен сред излъчените чрез избори политици в демократичните държави. Един авторитарен лидер, действащ в условията на демокрация, като например Доналд Тръмп, е изправен пред институционални ограничения, каквито не възпрепятстват хора като Си Дзинпин или Владимир Путин. Но инстинктите на Тръмп, Дутерте или Болсонаро смущаващо приличат на тези на лидери в авторитарни системи.

Възходът на авторитарните лидери по света промени из основи световната политика. В момента сме в разгара на най-продължителното глобално нападение срещу либералните демократични ценности от 30-те години на миналия век насам. От отломките на Втората световна война политическата свобода се развиваше по света в продължение на около 60 години. Напредъкът беше нестабилен, а определенията за демокрация са неточни, но общата посока на движение беше ясна. През 1945 г. в света имаше само дванайсет демокрации. През 2002 г. броят им бе нараснал до 92, като за първи път в историята бе надхвърлил броя на автокрациите1.

Оттогава групата страни, официално определени за демокрации, бяха малко по-многобройни от самовластните режими. Но процесът на ерозия на демокрацията бе започнал. „Фрийдъм Хаус“, която прави годишни доклади за политическата свобода по света, посочи, че 2020 е била 15-ата поредна година на спад на политическата свобода. След възхода на гражданските и политическите свободи от края на Студената война тенденцията се обърна през 2005 година. През всяка година оттогава насетне броят на страните, където свободата е намаляла, е по-голям, отколкото на тези, при които има увеличаване на гражданските и политическите свободи. Както казва „Фрийдъм Хаус“, „голямата демократична рецесия се задълбочава“2. Възходът на този вид управляващи е централна част от този процес. Това е така, защото политическият стил на автократа поставя инстинктите на лидера над закона и институциите.

Днешните авторитарни лидери действат в глобална политичес-ка среда, която е много различна от тази на диктаторите от 30-те. В ядрената епоха войните между великите сили вече не са чести. Но дори това вече не може да бъде вземано за чиста монета. Инвазията на Путин в Украйна бързо се превърна в прокси война между Русия и НАТО, в която западният съюз изпраща модерни оръжия на украинците. Американските и европейските длъжностни лица, които разрешиха тези трансфери, бяха съвсем наясно с опасността, че това може да ги вкара в пряк конфликт с Русия.

Опасността от война между САЩ и Китай на Си Дзинпин също нараства. През август 2022 г. китайските въоръжени сили организираха най-заплашителните си военни учения около Тайван от средата на 90-те насам – в отговор на това, че самоуправляващият се остров бе посетен от председателката на Камарата на представителите на САЩ Нанси Пелоси.

Китайско нападение срещу Тайван би хвърлило световната икономика в хаос, тъй като около 90 процента от най-модерните полупроводници в света се произвеждат на острова от една-единствена компания („Ти Ес Ем Си“). Глобализацията оформя средата, в която авторитарните лидери вземат решения. Разпространението на международното право създаде и нови очаквания за поведението на световните лидери. Но технологиите на ХХІ в. предоставят на авторитарните лидери и нови начини за директна комуникация с масите, както и опасни нови инструменти за обществен контрол – по-специално възможността да наблюдават движението и поведението на гражданите. Прилагането на тези инструменти може да засили авторитарната тенденция на ХХІ век.

Джо Байдън направи глобалното насърчаване на демокрацията основна цел на своето управление. Но той дойде на власт насред Епохата на автократите. Популистки и авторитарни лидери сега задават посоката на световната политика. Те са яхнали гребена на вълната на възраждащия се национализъм и културни и териториални конфликти, които може да се окажат твърде силни, за да бъдат отблъснати от утвърждаването на либералните ценности и американското лидерство от страна на Байдън.

Дори в самите Щати победата на Байдън не е отгърнала окончателно страницата на авторитарната политика. Доналд Тръмп се справи достатъчно добре на президентските избори през 2020 г. и веднага се заговори, че ще се кандидатира отново за президентския пост през 2024 г. Дори Тръмп да се отдръпне от голямата политика, бъдещи претенденти от Републиканската партия вероятно ще възприемат политическата формула, която той откри.

Китайските националисти често представят Байдън като стар, слаб лидер, управляващ една Америка, изправена пред необратим упадък. Обратно на това, Китай представя себе си като възходяща сила, управлявана от силен и жизнен лидер. В нововъзникващия световен ред президентът на Китай[1] може скоро да оспори титлата, която обикновено се присъжда на президента на Съединените щати – „най-могъщия човек в света“.

Основното предизвикателство за Байдън като президент ще бъде да демонстрира жизнеспособността на либералната демокрация както у дома, така и в чужбина. Ако той се провали, управлението на Байдън може да се окаже просто преход към Епохата на автократите.

Ако политическите либерали спечелят битката с авторитарната политика, те трябва да разберат с какво си имат работа. В тази книга се прави опит да бъде отговорено на три централни въпроса за Епохата на автократите. Кога започна тази тенденция? Какви са основните ѝ характеристики? И защо се случи?

[1] Официалното название на поста е „председател на Китайската народна република“, но се среща в медиите и научната литература на български и като президент. – Бел. прев.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 14 = 22