Ritualut_coverРадко Пенев дебютира на българската литературна сцена с интригуващия и изпълнен с напрежение роман „Ритуалът”. Романът се позовава на исторически факти за живота на траките, като надгражда достоверната информация и я превръща в напрегнат трилър за търсачи на съкровища, иманярска мафия и окултизъм. Сега пред автора предстои най-важното – да завладее и читателите.

Радко Пенев е от Бургас, където е и неговата месторабота – морето. Дългът му към военноморските сили обаче не му пречи да отдаде от енергията си на по-интимно занимание, каквото е писането. Така, бавно и методично, се ражда романът „Ритуалът” – съвкупност от исторически данни за траките и художествена измислица в стила на трилърите на Дан Браун.

Младият емигрант Петър Георгиев и докторът по археология Боряна Казакова преследват посланието на мистериозен надпис, а светилищата на древните траки и до днес пазят следите от ритуали, превръщали хората в богове. Лидерът на могъща международна организация търси път към безсмъртието, а българската иманярска мафия няма да се спре пред нищо, за да се сдобие с уникално златно съкровище. Героите се оказват въвлечени във вихър от събития, които ще застрашат живота им, но и ще променят изцяло представите им за света, за свръхестественото и отвъдното.

„Ритуалът” има всички необходими качества, за да покори родната публика. Радко Пенев е използвал умело съвременните исторически познания за вярванията на траките, техните мистериозни ритуали, култа към Богинята и Тракийския конник, легендите за жреца Залмоксис и за Орфей, за да създаде интригуваща и заплетена история с много обрати, в която на карта е заложено бъдещето на човечеството.

Откъс от „Ритуалът”

Светлината на ръждивия газен фенер, поставен направо върху сухата шума, не беше силна, но му стигаше, за да види, че изкопът има нужда да се разшири. Изправи гръб и се ослу­ша, но единственото, което чу, бяха тънките писъци на комари­те. Десетки, навярно дори стотици, те го обгръщаха в подвижен облак. Кацаха по него и забиваха малките си парещи хоботчета в потната му кожа, макар че се беше натрил старателно с боси­лек. Въпреки болезнените убождания той дори не ги забеляз­ваше, цялото му същество беше вперило взор в тъмнеещата дупка.

Напрегна ръце и вдигна кирката над главата си. Стовари я с тежък удар и дръжката потрепери в ръцете му. Умората по­степенно си пробиваше път, но той и на нея не обръщаше вни­мание.

Още малко, само още малко! Този път бе истинско – знаеше го – щеше да го изрови. И да стане богат, много богат.

**

Доктор Генчев дръпна с отегчение от догарящата цигара, когато линейката спря пред входа на спешното отделение. Ка­неше се да подремне, а сега новият болен му объркваше пла­новете.

Сви устни, опъна още веднъж и с наслада вдиша дима. Ня­маше закъде да бърза – щом сирената не беше пусната, значи, случаят не беше спешен, можеше да почака още пет минути. Кой знае какво беше този път – пияница, пребит в дискотека, или някой дъртак, с когото не си заслужаваше да си губи вре­мето. „Да умират, бе – каза си, – като не ми плащат достатъчно да ги спасявам, да си мрат.“

Шофьорът внимателно маневрираше назад, за да доближи вратите до рампата.

Докторът понечи да дръпне още веднъж, преди огънчето да опари пръстите му, когато мобилният му телефон иззвъня. Чу­деше се кой може да го търси толкова късно, но когато погледна светещия екран, припряно прие повикването.

  • Ало?
  • Ало, тате? Здрасти, как си?

Въпреки хилядите километри, които ги деляха, гласът на сина му звучеше съвсем чисто.

  • Здравей, добре съм – на работа, ти как си?
  • Чудесно, много добре. Просто се обаждам да те чуя. Спа­си ли някой днес?

Обикновено Марин не се интересуваше от работата му. Навярно криеше нещо и се опитваше да го предразположи.

  • Не, само една-две превръзки, нищо особено. Добре ли си наистина?
  • Да, добре съм, само малко… – гласът заглъхна, без да довърши изречението.
  • Парите ли свършиха?
  • Ами да… Е, не съвсем, но няма да изкарам месеца. Пред­платих наема за следващия и вече карам на вятър и хляб.
  • Да не те мисля, значи, хляб имаш… – каза докторът с ус­мивка.
  • Абе, имам аз, ама и той е с пари.
  • Не може да бъде! Наистина?
  • Стига бе, тате, знаеш ли колко е скъпо тук, да не мислиш, че ми е приятно да те моля!
  • Не знам. Приятно ли ти е?
  • Ех, че си… Ще ми помогнеш ли, или не? – в гласа му се преплитаха надежда и обвинение.
  • Не знам, трябва да си помисля и да видя дали си заслужа­ва. Все пак ти реши да напуснеш работа.
  • Не е така! Знаеш го – няма как да ходя на работа и да уча едновременно. Да не съм машина! – говореше забързано синът му.
  • Не, сине, знам, че не си машина…
  • Добре, айде, работи си, няма да те притеснявам повече!
  • Е, де, не се тръшкай толкова, ще видя какво мога да на­правя – каза докторът примирено, но в слушалката беше оста­нал единствено неговият глас.

Стисна зъби и прибра телефона в джоба си. Синът му и без това се обаждаше рядко, най-често за повече пари, но не може­ше да се отнася така с него.

Истината бе, че д-р Генчев изнемогваше финансово, и кол­кото и допълнителни дежурства да поемаше, парите никога не стигаха. Жена му беше без работа, а със син, който следваше в университет зад граница, и още един, твърде малък, за да ходи на училище, животът на семейството се беше превърнал в оце­ляване. Искаше му се Марин най-накрая да проумее, че на този свят нищо не се дава даром и за да получиш нещо, трябва да положиш усилие.

Може би не трябваше да му праща пари. Проблем винаги изникваше – я наем, я нови учебници. В крайна сметка трябва­ше да се научи да се справя сам. Кой знае какво се случваше в Германия, където никой не го контролира.

  • Докторе, идвате ли?

Гласът на сестрата го изкара от вцепенението. Хвърли до­гарящия фас на земята и ядно го стъпка с крак.

**

Старецът изглеждаше вече мъртъв. Лежеше неподвижно по гръб, дори гърдите му не помръдваха. Восъчната кожа на лицето му блестеше призрачно под луминесцентните лампи и подсилваше още повече мъртвешкия му вид. Полуотворените устни изглеждаха синкави. На екрана на сивия монитор, висящ над главата му, пробягваха няколко начупени линии. Единстве­но тънките светлозелени нишки доказваха, че у него все още има искрица живот.

Успяха да го стабилизират, макар и да нямаше никаква на­дежда да оцелее. Дефибрилацията го беше върнала към сину­сов ритъм, но кардиограмата не изглеждаше добре и се налага­ше пациентът да остане под наблюдение.

  • Няма да го бъде, до сутринта ще пукне – замислено промълви доктор Генчев.
  • Да пусна ли нещо? – попита сестрата.

Докторът се извърна към нея и я изгледа.

  • Какво да пускаш? Тото ли? Нали вече сложи атропин в системата, стига толкова…

Жената не отговори нищо, притисна до гърдите си папката с документите и се запъти към приемната.

Д-р Генчев впери замислено поглед в тялото пред себе си. Ядът от разговора със сина му не бе преминал напълно, но не трябваше да си го изкарва на сестрата. Финансовата безизходи­ца и дълговете си бяха негов проблем, тя не му беше виновна. Знаеше, че може да разчита на нея, когато се наложи. Жената само се опитваше да помогне. Реши да се реваншира, като се захване с част от бумащината, и понечи да тръгне след нея.

Тогава видя, че старецът го гледа.

Нямаше никаква логика – човекът беше на практика мъртъв

  • но сега сините му очи ясно се взираха в него. Пристъпи на­пред и видя как бистрият поглед го следи.
  • Ххх… тхам… – едва доловим звук се измъкна от посине­лите устни зад кислородната маска.

Докторът се надвеси над него, опитвайки се да разбере как­во се случва. Устните едва помръдваха, но човекът определено се опитваше да каже нещо. Наведе се още по-близо и подложи ухо пред лицето му.

  • Там… под стълбата… – долови съвсем ясно.
  • Какво? Каква стълба? – д-р Генчев не можеше да повярва на очите си. Старецът беше докаран с масиран инфаркт, едва ли нещо можеше да го спаси. Не би трябвало да говори и да е в съзнание.
  • Там… там е…
  • Кое е там? Каква стълба? – задаваше му въпроси в стре­межа си да го задържи буден.
  • Там… – звукът излизаше тихо, но съвсем ясно. В пълен кон­траст с неподвижното тяло, бистрите сини очи искряха от живот.
  • Сестра!
  • Там е…
  • Сестра! – извика отново докторът, докато сваляше стето- скопа от врата си.
  • Заровено…

Д-р Генчев едва регистрира последната дума, преди сестра­та да влети в стаята и да се насочи към него. Минута по-късно въпреки усилията им светлозелените линии на сивия монитор се изпънаха в права, неподвижна черта.

**

Погребението мина бързо.

Организирането отне повече нерви и време, отколкото са­мият ритуал. Чиновничките имитираха уважение към болката на близките с професионално тъжни изражения, които не успя­ваха докрай да прикрият досадата от мудния ход на деня.

Петър стоеше прав под лятното слънце и замислено гле­даше в капака на ковчега през слънчевите очила. Усещаше, че ризата му залепва от пот по широките мускулести рамене. Поне ветрец да полъхне, помисли. Улови се, че хладният, вла­жен климат на Лондон му допада повече. Поддържаше тялото си с редовни посещения във фитнеса, но понякога тичаше по тесните улици просто за да усети вятъра в гъстата си черна коса. Това нямаше как да се случи тук. Горещият въздух сякаш изпепеляваше дробовете му с всеки поет дъх.