ИК БАРД представя „Изключителна жена“ от Барбара Т. Бредфорд
Вълнуваща сага за жена, която не се предава…
През 1905 година млада прислужница напуска имението Феърли Хол, близо до Йоркшир. Ема Харт е на шестнайсет, сама и бременна, но успява да надвие безизходицата.
Ема успява да се измъкне от бедността и водена от желанието за успех, създава империя от нищото. Но успехът има висока цена…
Като една от най-заможните дами в света, тя има почти всичко, за което се е борила – преодолява два неуспешни брака, две опустошителни войни и дълбоко заровена семейна тайна.
Докато алчността, завистта и отмъщението поглъщат близките ѝ, Ема трябва да се изправи срещу призраците от миналото със същата непреклонност, с която е спечелила богатството си.
Потапяйки ни в изумителния живот на една незабравима жена, която не се страхува от неизвестното, романът на Барбара Т. Бредфорд е триумф на несломимия човешки дух.
Екстравагантен, поглъщащ роман за любов, смелост, воля, война, смърт и страст.
Ню Йорк Таймс
ОТКЪС
Част първа
Долината
1968 г.
Срещу оръжията хвърля се с устрем смел,
надсмива се над всеки страх, не трепва,
с гърдите си посреща всяка шпага.
1.
Ема Харт се наведе напред и погледна навън през прозорчето. Частният реактивен самолет на компанията „Ситекс Ойл Корпорейшън Ъв Америка“ проби плътната завеса от облаци и се понесе като стрела по небето, което беше толкова синьо, че заслепяваше очите до болка. Зашеметена от тази наситена утринна светлина, Ема откъсна поглед от прозорчето, облегна глава на седалката и затвори очи. Още известно време виждаше синьото сияние под уморените си клепачи и една вълна на носталгия я обхвана с такава сила, че дори дъхът ѝ секна от изненада. „Същото небе като в картината на Търнар над камината в салона в Пенистън Роял, помисли си тя, небето на Йоркшир в пролетен ден, след като вятърът е разпръснал мъглата над хълмовете.“
Едва забележима усмивка разцъфна върху волевото лице на Ема и омекоти твърдата линия на устните ѝ с необичайна благост, докато беше под влиянието на спомена за Пенистън Роял: голямата, стара къща, която се откроява върху суровия пейзаж на самотните хълмове. Винаги когато застанеше пред нея, изпитваше чувството, като че сградата е сътворена от свръхестествена сила, а не от човешка ръка. За Ема това беше единственото място в този свят на насилие и грубост, където намираше спокойствие. Нейната къща! Този път беше отсъствала доста дълго. Почти шест седмици. През следващата седмица щеше да се завърне в Лондон, а към края на месеца плануваше да се отправи на север, към Пенистън, към мира и спокойствието на любимата си градина и заедно с внуците си.
Тази мисъл я развесели и тя се отпусна още по-удобно на седалката, усети как полека-лека напрежението, натрупано през последните дни, изчезва. От устните ѝ неволно се откъсна въздишка едновременно на изтощение и облекчение. Беше смъртно уморена от битките до последна капка кръв, водени през тези дни в административния съвет, който се състоя в Одеса в централата на „Ситекс Корпорейшън“. Беше щастлива, че най-сетне ще напусне Тексас и ще се завърне в спокойната атмосфера на своя офис в Ню Йорк. Не че не обичаше Тексас, напротив, винаги чувстваше силно привличане към този голям американски щат, който непрекъснато разширяваше своето влияние. В това Ема усещаше нещо много близко до своя роден Йоркшир. Последното пътуване силно я бе изтощило. „Твърде стара съм, за да се нося нагоре-надолу с тези самолети“ – си каза, но побърза да отхвърли тази мисъл. Не беше честно, а винаги бе искрена към себе си. Самолетите спестяваха много време и енергия. Всъщност Ема не се чувстваше толкова стара. Само уморена и то в отделни случаи, когато ѝ се налагаше да се бори с глупостта на другите. Хари Мариот – президентът на „Ситекс“, бе наистина глупав и както всички глупци беше потенциално опасен.
Ема отвори очи, изправи се на седалката и отново се замисли за проблемите и сделките, които предстояха. Когато съзнанието ѝ биваше завладяно от работата, Ема беше неуморима, непоколебима, ловка и енергична, особено ако се отнасяше за неизмеримото богатство, което беше натрупала. Такива мисли рядко напускаха съзнанието ѝ. Тя кръстоса крака и се опъна назад в царствена поза, каквато обикновено заемаше по навик. В начина, по който държеше гордо изправена главата си, имаше нещо наистина царствено. Големите ѝ зелени очи, студени като стомана, преливаха от безкрайна мощ. Ема повдигна енергично малката си бяла ръка и с привичен жест приглади посребрените си коси – безупречно подредени, както и всичко останало, свързано с нея. Беше облечена в скромен, елегантен тайор от сива фланела със строга линия, омекотена от млечнобелия блясък на перлите, които обгръщаха врата ѝ, и от прекрасната игла с голям изумруд на ревера на костюма ѝ.
Погледна внучката си, седнала срещу нея, готова да си запише задачите, които предстоеше да изпълнява през следващата седмица в Ню Йорк. „Днес изглежда уморена – си каза Ема – много я товаря със задачи.“ За миг изпита съчувствие, което побърза да прогони. „Млада е, може да издържа, а и това е най-доброто училище, което може да има в живота си.“
– Ако обичаш, повикай стюарда да ни направи по чаша кафе, скъпа – каза Ема. – Тази сутрин, повече от всякога имам нужда от него.
Момичето вдигна поглед. Не беше красиво в обичайния смисъл на думата, но толкова необикновено и жизнено, че създаваше впечатление за голяма красота. Това се подчертаваше от гъстите ѝ черни със синкав отблясък коси, които се спускаха като водопад около лицето ѝ и подчертаваха искрящата му белота. Сякаш бе изваяно от мрамор, с издължен овал, скулите – малко повдигнати, веждите – леко раздалечени, и много, много изразително. В линията на брадичката ѝ се долавяха следи от желязната воля на баба ѝ. И все пак, най-красноречивата характеристика за Паола бяха големите ѝ интелигентни очи, толкова големи и наситено сини, почти виолетови.
Паола се усмихна на баба си и каза с въодушевление:
– Разбира се, бабо, ще ми дойде добре и на мен.
